Временна парламентарна комисия ще работи по въпросите за защита правата на психично болните пациенти, а основната u задача е да обсъди може ли да отпадане института за запрещението, деинстуционализацията на хората с интелектуални затруднения и психични разстройства. Фактически ще приватизираме психиатричното лечение, а промяна за хората в нужда не мисля, че ще има, казва юристът и активен застъпник за правата на хората с увреждания д-р Петър Кичашки. И допълва: На хартия ще кажем, че сме овластили хората с ментални увреждания, а на практика ще сме ги хвърлили на вълците, пътят към Ада, казват, е постлан с добри намерения.

- Господин Кичашки, депутатите създадоха временна комисия за защита правата на психично болните хора, след половин година се очертават сериозни законодателни промени, но част от тях, като отпадане на запрещението, например, бяха разкритикувани априори от юристи. Как гледате на подобни предложения?
- Силно съм скептичен, ако трябва да се изразя вежливо, към полезността на подобен род предложения. Има една група от обществени и неправителствени активисти, които от години лобират за подобни промени. Явно в настоящата политическа конфигурация са намерили чуваемост за тезите си. Няма лошо да говорим по темата, но е хубаво да отсеем спорното от безспорното. От една страна разбирам правозащитния аргумент, че е проблем едни хора да бъдат извадени от гражданския оборот чрез института на запрещението. Но по-съдържателният въпрос е друг - хубаво, отменяме запрещението, но после какво? Как гарантираме правата на хората с ментални увреждания? Как сме сигурни, че те ще бъдат защитени и няма да бъдат увредени интересите им, а оттам и интересите на обществото? Вижте, запрещението не е просто българска приумица. Из целия развит свят съществува такава практика, включително в силни демокрации като Австралия, Южна Корея, Израел и къде ли не из Европа. В Съединените щати няма федерално законодателство за запрещението, но преобладаващата част от щатите са организирали такъв тип защити. Кому е нужно ние в момента да откриваме топлата вода и да превръщаме страната, а и най-вече самите хора с увреждания в заложник на едни политически експерименти, каквито несъмнено наблюдаваме в момента? В този ред на мисли, считам, че важният разговор би бил как да подобрим състоянието на тези хора, тоест как да усъвършенстваме съществуващата система. Не как да я разрушим.

- Тръгва се в посока деинституционализация на хората с интелектуални затруднения и психични разстройства, но кой тогава ще се грижи за тези пациенти?
- Идеята за деинституционализация е важна. Няма спор тук. Но дяволът, както обикновено, се крие в детайлите. Помните ли Могилино? Ужасяващата институция, извадена като от хорър филм. Затворихме я и с право. Но какво последва? Премахнахме голямата институция, голямото Могилино и създадохме стотици малки „могилинчета“ из цялата страна. Осеяхме страната с дневни центрове, защитени жилища и всякакви други термини от тоя род, зад които се крие само едно - една по-компактна, по-невидима, но не по-малко съществуваща институционализация. Образно казано - искахме с деинституционализацията на децата и възрастните с физически увреждания да станат нещата като хората, те взеха, че станаха, както обикновено. Още повече, че менталните увреждания са доста по-различни по естеството си от другите видове увреждания. Мнозина учени дори считат за некоректно те да бъдат слагани под общ знаменател. Добре, махаме институциите за психично болни и какво правим с хората? Ще ви кажа какво ще се получи - ще се нароят десетки и стотици мини-институции, които по никакъв начин няма да променят живота на хората с ментални увреждания. Но ще създадат възможност хората, които ще управляват такива мини-институции, да заживеят значително по-добре. Фактически ще приватизираме психиатричното лечение, а промяна за хората в нужда не мисля, че ще има.

- Тогава какъв е рискът едни НПО-та да създадат мрежа от центрове, хосписи, защо не и фарма браншът да се включи в това уж благородно дело и изведнъж да се окажем с имотна мафия, която отнема жилища на психично болни, за да се грижат за тях социални асистенти, примерно?
- Важно е да поясним защо съществува запрещението. То има за цел именно да предпази хората, които са в невъзможност да вземат сами решения в свой интерес. Когато премахнем този институт, отваряме кутията на Пандора. Ще се появят всякакви измамници с бели якички, които ще започнат да се разпореждат с имуществото на хората, които явно не могат да правят това в свой интерес. На хартия ще кажем, че сме овластили хората с ментални увреждания, а на практика ще сме ги хвърлили на вълците. Пътят към Ада, казват, е постлан с добри намерения. Не отхвърлям възможността управляващите да имат добри намерения. Не отхвърлям възможността дори и да не си дават сметка точно какво ще последва. Но това не прави пътеката, по която тръгваме, по-малко порочна, по-малко опасна. Вместо да търсим как да демонтираме нещо, което има здрав смисъл да съществува, мисля, че много по-далновидно би било да подобрим тази система. Защо да не помислим за специализиране и професионализиране на съдиите, които вземат такива решения? Защо не поговорим, най-после, за създаване най-после на Държавната агенция за хората с увреждания, която да е призвана да е куче-пазач на хората, поставяни под запрещение? Защо не въвлечем повече омбудсмана или Комисията за защита от дискриминация? Има как да се подобри системата. Нейното зачеркване в случая ще предизвика много повече проблеми, отколкото ще реши.

- И ако сега законотворците ще отделят време за психично болните, кога в България ще се създадат нормални условия, дори, ако щете адекватна инфраструктура, за да може хората с двигателни проблеми да не са затворници в домовете си?
- Това е огромен проблем, решаването на който трябва да е плод на колективни усилия. Посветил съм една немалка част от живота си на темата, включително инициирах в Комисията за защита от дискриминация специална кампания за достъпна среда. В следствие на неуморната работа на всички ангажирани в институцията хиляди обекти в страната станаха достъпни. Но има още много работа да се свърши. Това няма да се случи със самотните усилия на този или онзи. Необходим е целенасочен, отговорен и общонационален подход. Затова си позволявам отново да повдигна темата с Държавната агенция за хората с увреждания. Нейното създаване се предвиди преди години с приемането на новия Закон за хората с увреждания. И какво от това? Не последва нищо. Необходимо е тази институция да се създаде, да се овласти и да u се вменят правомощия и задължения в сферата на уврежданията. Темата, която увреждането повдига в обществото, е огромна. Тя е сложна, многопластова, интердисциплинарна и изключително ресурсоемка. Несериозно е с нея да се занимават лаици или неподговени хора. Необходимо е специализирано знание и специализиран орган, който да дирижира процеса. Иначе ще си останем в текущото състояние, а то, очевидно, не е добро.

- Впрочем, 3 декември е определен за международен ден на хората със специални потребности, бихте ли посочили район, тротоар, сграда в София, която е лесно достъпна за хора с патерици, с инвалидни колички?
- Обективността изисква да подчераем, че нещата се променят към по-добро. Бавно, но се случва. Преди десетина години София беше една от най-недостъпните европейски столици. Днес има значително подобрение. Тротоарите, особено в центъра, масово станаха по-достъпни, редица институции също положиха големи усилия да се развият в тази посока. Но проблемите остават адски много. Множество заведения са тежко недостъпни, по-голямата част от театрите също. Подлезите масово са проблем. Най-дразнещ е проблемът с градския транспорт - накупиха се достъпни автобуси и трамваи, но никой не обучи водачите за необходимостта да асистират на хората с увреждания. Дори метрото, което е изключително скъпо съоръжение, може да се ползва от хора с инвалидни колички само след обаждане на специален телефон предварително, за да може служител на метрото да донесе сгъваема рампа. И тази рампа е само една за цяла София, работи от 8 сутринта до 20 часа вечерта и телефонът за достъп до нея е почти тайно знание, до което трудно може да достигне човек. А решението е лесно - прави се тази услуга с работното време на метрото, взимат се поне още 3-4 рампи и се обявява, включително и в самото метро, на кой телефон да се обаждат хората с увреждания. Тогава подземната ни железница ще стане достъпна. Иначе голяма работа като има асансьори на всяка станция, като след като стигнеш на перона не можеш да преодолееш прага за влизане във влака.

- Кои са най-трудните транспортни проблеми у нас за хората, които се придвижват с помощни средства?
- Освен градският транспорт, за който стана дума, имаме огромен проблем с междуградското придвижване. Буквално няма достъпни автобуси за междуградско пътуване. Нито фирмите бяха задължени да направят нещо по темата, нито автобусните спирки се сдобиха със специализирани подемни устройства. Нищо, нищичко. Сходен е проблемът и с жп транспорта. БДЖ е в насипно състояние и това прави придвижването с влак затруднено. Макар че все пак има някои достъпни влакове, които се ползват с предварителна заявка. Така че с БДЖ, въпреки че е сложно, пак е по-добре отколкото с автобусния превоз, който е напълно изолиран за хората с увреждания. Ако нямам личен автомобил, единственият начин да стигна от София, където живея, до Видин, от където съм родом, би бил да тръгна пеша с количката.

- Кои добри практики от други европейски държави не намираме за необходимо да въведем, за да може възрастни хора, хора с двигателни проблеми, да могат по-спокойно да организират ежедневието си сами?
- В сферата на уврежданията има четири водещи стълба. Без тях увреждането се превръща в повод за национална катастрофа. Става дума за асистенция, достъпна среда, технически помощни средства и поддържаша медицинска или рехабилитационна грижа. Хората с увреждания не могат да функционират без тях и затова в целия цивилизован свят се набляга на тези теми. Забележете, говорим за нуждите на реалните хора с увреждания. Защото у нас имаме един великански проблем - фалшивите инвалиди. Това са онези, най-просто казано, които са получили ТЕЛК решение (по първия или по втория начин) и в очите на държавата са приравнени на онези, които не могат да си станат сами от кревата. Истинска реформа, която ще спести милиарди, но и значително ще подобри живота на действителните хора с увреждания, би била само тази, която премахва фалшивите инвалиди. Без ревизия на ТЕЛК системата, нямаме шанс да се измъкнем от блатото, в което сферата тъне. Необходимо е да се приложи практически подход и да се отсеят реално нуждаещите се от онези, които експлоатират системата, черпейки социални блага, от които нямат никаква нужда.

- Разполагате ли с данни колко е загубата на икономика на страна като България, само заради факта, че дори за човек с временна нетрудоспособност - примерно с фрактура на крак, негови близки трябва да се организират с отпуск или болничен, за да могат да го придружат до лекарски кабинет за преглед?
- Не разполагам, но най-лошото е, че никой не разполага с такива данни. Никой не може членоразделно да ви каже колко пари изсипва държавата в сферата на уврежданията. При 900 000 и повече ТЕЛК решения, от които съм уверен, че над половината са меко казано неправилни, можем да кажем смело, че само пенсиите по инвалидност се равняват на милиарди левове всяка година. Отделно идва и безплатното паркиране, асистентските добавки, подкрепа за лекарства, транспорт и какво ли не. Системата на увреждането у нас коства милиарди. Пари, които се взимат от вашите и моите данъци и вместо с тях да опашем цялата държава с пътища, тунели и мостове, вместо да подобрим здравеопазването или образованието си, ние стимулираме фалшивите инвалиди. А действителните хора с увреждания остават забравени от Бог и държава и продължават да тънат в бедност и безперспективност. Държавата е необходимо да преразгледа политиката си в сферата на уврежданията. Тя е твърде скъпа, твърде всеобхватна, твърде неефективна, твърде склонна към корупция, твърде далечна, аморфна и неразбираема. А нещата са много прости. Най-големият проблем на хората с увреждания са фалшивите инвалиди. Те точат обществения ресурс, изкарват си сини талони и си паркират, където си искат и въобще получават на калпак толкова, колкото и онези, които действително имат нужда от подкрепа. Една хубава инвалидна количка струва 10-12 хиляди лева, но държавата отпуска по 3 хиляди. И тази стойност не е променяна от има-няма 15 години. Ако преизчислим инфлацията за тези години, ще разберем защо българите с увреждания не могат да си излязат от вкъщи. Как да излезеш и с коя количка? Това може да се реши при една цялостна и смела реформа в сектора. Реформа, която може да се извърши така, че не просто да спести милиарди на държавата, но и значително да подобри живота на хората с увреждания. Действителните хора с увреждания.

Нашият гост
Петър Кичашки е роден на 12 юли 1989 г. Доктор е по конституционно право, защитил дисертация на тема “Конституционно положение на хората с увреждания”. Изпълнителен директор на Института за модерна политика. Член на Комисията за защита от дискриминация. Експерт в сферата на уврежданията с международен опит като обучител на Съвета на Европа, координатор за Южна Европа на една от най-големите европейски организации, защитаващи хората с увреждания.