Дърпайки чергата да завием себе си, не си даваме сметка, че отвиваме половин България 

Ден преди 2 юни темата е за смисъла на героизма и героите ни - кои и какви са те. Как в умореното и тежко време след промените през 1989-а гледаме на историята и приличат ли онези следосвобожденски години на сегашните. Актуална ли е днес Вазовата „Епопея на забравените“ със забравата, която някои се мъчат да наложат. По тези въпроси разговаряме с доктор Румен Манов.

- На 2 юни - Денят на Ботев и падналите за българската свобода, патриотизмът избуява. Как да погледнем на тази дата, доктор Манов - исторически или емоционално?
- Исторически няма такава дата - 2 юни е дата символика, която обхваща съзнанието на хората. В кризисни ситуации този ден минава наистина символично. Въпреки умореното тежко и кризисно време, което продължава вече 30 години, в този безконечен и „демократичен“ преход душата на обикновения човек се умори и изтощи. Иска ми се дати като 2 юни да не бъдат почти символично подминавани. В същото време трябва така да бъде подходено, че да се разтопи този мраз в сърцата и душите на хората. Но за това са нужни други фактори. Когато на човек му е икономически и социално спокойно, той може да мисли за изкуство, за култура, да се почувства горд, че е българин и наследник на тази славна, велика, бурна, разкъсвана и рязана история, която имаме.

- Героите едва ли са се ръководили някога от думата „прагматизъм“. Героите винаги са малцинство, защото са загинали за една мечта. Героизмът осъзнато действие ли е?
- Героите никога не са осъзнавали, че са герои. Освен това много, много рядко има живи герои. Стореното от тях е низ от актове на действия, които човек извършва абсолютно целенасочено, пожертвователно и свръхемоционално. Но с онази контролирана емоционалност, която не граничи нито с истерията, нито с паниката. А е осъзнато действие. Това е силна и абсолютно контролирана душевност. Говоря за акт на онова геройство, което носи своята историчност и държавност, онова геройство, за което наистина се е смятало, че е действие на луди глави.

- Лудите, лудите - те да са живи - така казва Дядо Вазов в романа си „Под игото“.
- Да, лудите глави и пиянството на един народ... Навремето Стоян Заимов пише в своите спомени: „Виждам белобрад човек, който подритва камъни, когато строят паметника на Левски в София. И той казва: „Този камък ще стои добре тук.“ Познах в този белобрад човек един от съдиите на Апостола - Хаджи Иванчо Хаджипенчович.“ Тогава те водят разговор и Хаджи Иванчо рекъл на Заимов: „Абе, ние го мислехме за хаирсъзин, той пък излезе герой.“ Виждате ли каква е иронията, намигването на Съдбата. Още едно доказателство, че приживе никой не е станал пророк нито в собственото си семейство, нито в собственото си село, общност или държава.

- Странно ли е това, че още Вазов е предвидил, че ще живеем в епоха на забравените герои и е написал „Епопея на забравените“?
- Едни от героите по онова време умират в забрава, малка част от тях получават смешните 50 лева поборнически пенсия. Това дори не е целенасочена забрава, а е абсолютно закономерен ход на историята и на новото време. Това е като преминаването на Рубикон, пречупване на мисълта, хората и действията от една епоха в друга. Мнозина от тези, които управляват след Освобождението, са синове и дъщери на старите турски и български чорбаджии. Отварям скоба - когато казват, че не сме били толерантен народ, знаете ли, че в Първото Велико народно събрание от 1879 г. около 40 мюсюлмани участват абсолютно равнопоставено като народни представители и то след пет века робство - бивши бейове, ходжи и т. н. Много от управляващите преди Освобождението са били добре и след него - също. И преди, и след Освобождението много от лудите глави - бунтовници, поборници, не са гледани с добро око. За тях пак са били хаирсъзи. И така мнозина по абсолютно тотален хамелеонски начин се приспособяват към новото положение, като увеличават добиването на благата само за себе си. Това напомня за ситуацията след 1989 година, но разликата е, че ако ония са влезли с цървули на първия прием в двореца или в Първото ВНС, тези след 1989-а влязоха с хавлиени чорапи.

- Лудата глава Ботев, когато е тръгнал да освобождава България от робството, няма как да не е знаел, че едва ли ще може да извърши това, за което мечтае. Кое кое кара тази луда глава да извърши героично дело?
- Ботев със сигурност е имал надежда, но не че сам със своите 200 човека хъшове ще освободи България. Тогава нещата са пристигали по доста по-бавен начин, като погледнем картата на въстанието тя наистина стои като закърпена риза на кървави петна. Той е вярвал, че има шанс да го посрещнат много хора и въстаналият народ да се включи в редиците му. Но реалността е такава - на Козлодуйския бряг го посреща само козлодуйското даскалче Младен Павлов, а първия и втория ден след слизането на брега минават в абсолютна тишина от страна на българското население. Макар и да е буен, Ботев е интелигентен, невъобразимо емоционален, дори само като погледнеш писмото до жена му „Мила ми, Венето...“ За днешното младо поколение може би е немислимо и неразбираемо - че после Отечеството той казва на Венета - най-много обичам тебе. Това са думи на един 28-годишен човек, написал тънка книжка със стихове, всяко едно от които е като удар в сърцето на държавата, на народа, на съзнанието, на българщината, всяко едно е като чук, който удря в наковалнята на съзнанието на хората... Само това да беше оставил, Ботев заслужава гордост, уважение и смирено преклонение.

- Българинът днес трудно разбира героите, трудно можеш да приемеш героизма на Ботев в сегашно време да се случи. Ако Ботев беше оцелял щеше ли да има този ореол, какъв би станал той, ако бе оцелял, как би се вписал във времето после?
- Много пъти съм си мислел, ако Ботев и Левски бяха оцелели, какво би им се случило. Ако Ботев и Стамболов работеха заедно за България, смятам, че Ботев щеше да наложи характера си над Стамболов. Може би щеше да се получи онази чутовна взривна смес. Не винаги най-добрите революционери могат да станат добри политици и не винаги най-добрите политици са били най-смелите революционери. България до някаква степен е управлявана от хора, които са се занимавали с революция, но има и други, които са мишкували. Има разни чорбаджии и по-заможни, но кротки хора, които са живели като мишки и ако не е имало тази война, те са щели да продължат да си живеят така - да печелят, да лягат, да стават и да умрат като мишки. Никой нямаше да знае за тях...

- Дайте пример.
- Например като Никола Михайловски, който е баща на Стоян Михайловски - авторът на „Върви, народе възродени“. Същият този Никола е брат е на Иларион Макариополски, но това не пречи да е един от най-големите гъркомани и туркофили. Той казва: „Аз ще стана последно заптие в Багдад, нежели пръв министър на вашата нова скапана българска държава“, а след това става член на Държавния съвет, ректор на Софийския университет и името му е записано със златни букви от лявата страна на централния вход на Ректората. Да не говорим, че хора, които носят имена на улици и училища - Екзарх Йосиф, Доситей Самоковски, пловдивските Чомаковци, митрополит Гервасий, въобще цялата ни духовна общност, когато става Руско-турската война - те по никакъв начин не са участвали в събитията от 1876 година. И друго - когато започва освободителната война и русите вече са на Дунава, има прокламация, подписана от Екзарх Йосиф.

- Какво пише в нея?
- Захарий Стоянов я припомня няколко години по-късно. И в нея те пишат: „Българино, не помагай на северний варварин. Ние добре си живеем под крилото на падишаха. Не му давай ни храна, ни вода, ни сено за добитъка, не му показвай пътища...“ В едно свое есе Захарий Стоянов казва по този повод: „Ние помним“. И много добре припомня това на управляващите тогава, нямащи нищо общо с героизма и героите на България. Голяма част от героите на България приживе са били в незавидно положение. А много от силните на деня, които са живели добре и преди, и след Освобождението са хванали кормилото на тази опърпана и нещастна държава. И със своето управление и незнание започват да бъркат свободата със слободията.

- Ботев след Освобождението е бил наричан „вагабонтин“ от министъра на просвещението по времето на Стамболов. Защо истинските и почитани герои почти всички загиват? Дали причината не е в това, че героите също са хора и по някакъв начин могат да бъдат изкушени, корозирани от дребните човешки страсти и да загубят героизма си?
- Само ще припомня как завършва „Хъшове“ на Вазов - с въпроса: „Бедни бедни, Македонски, защо не умря при Гредетин...“ Човекът, от когото са треперели, който е командвал отряди и без страх е изскачал срещу куршумите, се присвива под властта на деловодителя или счетоводителя и мълчаливо замита прашната мръсна канцеларийка. Тук няма развитие, а регрес. Затова навярно Ботев ако беше жив след Освобождението, сигурно щеше да бъде от оная интелигенция, която слагам в графата на неудобните. Ботев не е мирен човек, не е човек, който би взел метлата на мете канцеларията. Ботев, както и Левски, са хора с железни принципи по отношение на своята революционна дейност. Те по-скоро биха загинали. Не един път имаме случай с много хора, които загиват от ръката на свои, но няма да предадат принципите си. Ботев е от хората, които променят историята. Хората, които са мирни, добри, умни, плащат си данъците, ходят на работа от 8 до 5, заработват заплатата си, минават на зелено - те не променят историята. Тези, които са лудите, които грешат, нарушават понякога правилата, но само в името на кауза и идеал, имат харизма и аура на водачи, имат магнетизъм, бурен устрем, жертвоготовност и същевременно жажда за живот и за промяна...

- В последните си часове на Вола, Ботев е срещнал и естественият продукт на съвремието - пазарната психология. Предвидлив овчар бързо си търси парите за продаденото добиче и Ботев може би си задава въпроса - наистина ли българите искат да бъдат освободени. Какво мислите за това?
- Изречението на Ботев „Боже и аз съм тръгнал народ да освобождавам...“ се споменава доста често. За една социална революция е нужен миг, а за една интелектуална революция е нужен век. Оттогава са минали повече от 140 години. Вижте как е днес - например, на пътя си имаш авария, спира кола, помага ти и от кумова срама казваш „колко ви дължа?“ - и отсреща отговарят: 20 лева. Това е пак някакъв пра-пра-правнук на онзи овчар, който си е поискал парите за агнетата, с които са нахранили Ботевите четници. В съвсем друг аспект, но носейки същата душевност. Все още дърпаме чергата към себе си, без да си даваме сметка, че завивайки себе си, можеш да отвиеш половин България.

- Защо много от националните ни герои са погребани тайно - като Ботев, Левски, Бенковски, как тълкувате този факт?
- Аз също се питам, обикалял съм и по света. Ние не си знаем не само гробовете и костите на най-големите наши национални герои, но и на нито едни наш български цар, хан, княз, умрял на територията на България. Не знам дали това е карма или съдба. Героите физически умират публично. Тяхната смърт става достояние на народа, приписват се какви ли не техни последни думи... Те всъщност никога не умират, така се създават легендите, така се запазва паметта - много е важно да запазим историческата памет. Това, че не знаем къде се намират техните кости, е част от страха, който са изпитвали някогашните техни неприятели, че ако се знае гроба им, това ще стане място на всенародно поклонение, за отрезвяване, за събиране и повод за национална гордост. И точно хора като Ботев и Левски, Бенковски и други са погребани незнайно къде с абсолютното знание на тогавашните власти. Важно е било местата, където са заровени костите им, да останат в неизвестност, за да може след едно-две или три поколения да се заличи историята и тяхната памет. Ние имаме Вазов, стиховете на Ботев, тефтерчето на Левски, но има хора, които са се борели и живели през вековете, чиято памет и кости са абсолютно заличени...

- Как да опазим падналите герои за свободата ни от политическа употреба?
- Това може да стане само тогава, когато не четем историята така, както дяволът чете евангелието. И когато наистина се проследява нормално и безпристрастно живота и делото им. Костите и мъртвите герои нямат партийна принадлежност - „мъртвият не ми е вече враг“. Всички са загинали за България. Ще ги опазим, ако образоваме политиците си. Ако го направим и не ни управляват хора със свръхамбиции и ниски възможности, които не тръгват да съграждат наново българската история, защото преди тях уж не е имало нищо. Не! Това е един безконечен и труден градеж, който няма край и трябва да носи истинска духовна стойност. Голяма грешка е да унищожаваш всичко, което е било, защото това се казва заличаване на нашата историческа, духовна и държавна българска памет. А това не бива да го допускаме.

Нашият гост

Румен Манов е роден на 27 ноември 1964 г. в Кюстендил. Завършил е археология и право във ВТУ “Св. Кирил и Методий”. Собственик на столичната галерия “Нерон”. Автор на книгите “Модерният Кюстендил” и “Приказка за България”. Представил колекцията си от икони в каталога “Небесни закрилници на дома”. Колекционер и дарител на много музеи, галерии, библиотеки, държавни архиви и Криптата на “Св. Александър Невски”.