Макар и хвърлените на вятъра милиони – този път се очаква да са над 100, да са сериозен разход, те остават на заден план на фона на предстоящата и този път галимация

Все по-малко и по-малко гласували хора, трудни разговори за коалиция след изборите, вероятност за безпринципни отстъпки с цената на правителство

Напълно резонен е и въпросът как се очаква партии, които не могат да си оправят собствената си къща, да водят успешно държавата

Задаващите се поредни предсрочни парламентарни избори през октомври за пореден път ще ни предложат още от същото на пътя без изход, където се озовахме преди няколко години и на който няма изгледи скоро да намерим изхода.

Макар и хвърлените на вятъра милиони – този път се очаква да са над 100 млн., да са сериозен разход, те остават на заден план на фона на предстоящата и този път галимация. А този път, за да е още по-объркан негово величество избирателят, и ДПС успяха да постигнат непостижимото, а именно да се разцепят. Непостижимото, защото въпреки доста популярното разделение, което постоянно се случва на кои ли не партии и формации, Движението – до този момент, беше сочено за нещо като стожер в батака от политически неразбории и делби. Най-стабилната партия с най-премерените решения и позиции, формацията, от чиито депутати никога не излизаше дори и една предварително необмислена позиция, ще посрещне предстоящи вот разцепена, обърквайки и без това изпадналия в ступор през последните години гласуващ.

БСП пък се обединява – сякаш. Сякаш, защото въпреки че временното ръководство на столетницата да подписа коалиционно споразумение за голямо ляво обединение с над 20 формации, а Корнелия Нинова да беше окончателно заличена като председател и представляващ партията, там остават верни на нейни хора, а самите и без това оредели избиратели, със сигурност по-скоро ще се отдръпнат поради драмите, вместо мощно да се засилят към урните. Още повече, че се очаква завръщането на стари муцуни – за водач на листа се спряга дори името на Сергей Станишев, което по-скоро буди смях, отколкото сериозно отношение. С извинение – нов бардак със старите... работнички не предвещава добър успех.

След няколкоседмични драми, непремерени изказвания, прехвърчане на искри и предупреждения от едната или другата страна, ДБ и ПП решиха отново да се предложат в един пакет на избирателя, като вероятно – поне така се говори сред редиците им – това ще е за последен път. Изведнъж всички принципи и взаимни обвинения, отправяни през последния месец останаха на заден план и заради избирателя (има си хас) решиха да направят тази жертва.

Е, истинската причина е доста по-прозаична, а именно, че към този момент, след цялото им нефелно пребиваване в управлението и всички скандали, в които бяха замесени техни ключови лица, вероятността, ако се явят поотделно да останат извън Народното събрание, беше доста сериозна.

Какво ще се случва занапред в „Да, България”, след като Христо Иванов подаде оставка, предстои да се разберем, но и там има индикации, че се задават вътрешни неразбории кой (евентуално) да го наследи на поста.

Положението пък в ДСБ е още по-мрачно. Мон женерал се е окопал здраво в поста си и видимо предпочита да повлече партията към дъното, отколкото да сдаде фронта. Според напуснали формацията лица, именно това се наблюдава от известно време – напълно безлични демократи, които вече само на думи се водят десни.

Напълно резонен е и въпросът как се очаква партии, които не могат да си оправят собствената си къща, да водят успешно държавата.

На пръв поглед най-стабилни изглеждат в ГЕРБ и „Възраждане”, като вторите вече дори правят доста амбициозни планове за спечелване на вота и евентуална бъдеща коалиция с ИТН и БСП. Въпреки плановете на Костадин Костадинов, вероятният нов стар победител ще е отново ГЕРБ. Но това ще е по-скоро пирова победа, като причините са ясни – все по-малко и по-малко гласували хора, трудни разговори за коалиция след изборите, вероятност за безпринципни отстъпки с цената на правителство или принципни позиции с цената на нови избори.

Продължаваме да се въртим в омагьосан кръг, като изгледите да излезем от него, с всеки следващ вот, изглеждат все по-минимални. Апатията, обзела всички, е напълно закономерно следствие от безпомощността на политическа ни класа, с цялата условност на този израз и сериозната насмешка при споменаването на „класа”. Но всъщност нищо смешно няма в тази ситуация, защото големият губещ е страната ни – безвремието, в което се озовахме, няма изгледи скоро да бъде преодоляно – нито има сериозна воля сред властниците ни, нито има от кого – те, политиците ни, просто толкова си могат, а и суверенът не изисква повече, а е предпочел апатично да наблюдава отстрани поредния епизод от безкрайната сага избори до дупка.