Новата редакция разширява кръга от сезиращи субекти

Съдът трябва да е от системата на съдилищата по висящо пред него дело

Добре прави този, който се учи от грешките на другите (Bene facit, qui ex aliorum erroribus sibi exemplum sumit) казват древните римляни. Тази латинска сентенция би трябвало да е известна на съдиите, които сезират Конституционния съд на основание чл. 150, ал. 2. На сайта на конституционната юрисдикция се вижда образувано поредно дело по искане на съд (конституционно дело 19/2024 г.). Този път подател на искането е състав на Софийския градски съд. Предмет на искането е установяване на противоконституционност на разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 1 НПК (Обн., ДВ, бр. 86/28.10.2005 г., посл. изм. и доп., ДВ, бр. 39/1.05.2024 г.) – личен обиск на подсъдими е бил извършен без предварително съдебно разрешение като основание за това е задържането им, което е било предварително планирано. Според състава на СГС предварително планирано задържане не съответства на Конституцията.

С промяна на Конституцията от декември 2023 г. (Обн., ДВ, бр. 106 от 22.12.2023 г.) бе изменен чл. 150, ал. 2, като възможността за сезиране на Конституционния съд с искане за установяване на несъответствие между закон, приложим по конкретното дело, и Конституцията, е предоставена вече на всеки съд, действащ по своя инициатива или по искане на страна по делото, а не само на състави на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд.

По своята същност новата редакция на разпоредбата на чл. 150, ал. 2 разширява кръга от сезиращи субекти, като запазва конституционно ограничената сезираща компетентност по чл. 150, ал. 2 от Конституцията, с която досега разполагаха съставите на върховните съдилища. Поради това, когато съд упражнява това ново конституционно правомощие, трябва да следва установената практика на Конституционния съд относно допустимостта на исканията, внесени от състави на Върховния касационен съд или на Върховния административен съд.

Конституционният съд в свое Определение 2 от 13 март 2024 г. (Oбн., ДВ, бр. 26 от 26 март 2024 г.) по к. д. 8/2024 г. вече изведе общи изисквания (критерии) за допустимост на искане, внесено от съд по смисъла на чл. 150, ал. 2 от Конституцията относно обявяване на противоконституционност на приложим по делото закон. Конституционният съд стъпва на трайната си практика, която е формирал през годините (от 1997 г. насам), съгласно която отделни състави на Върховния касационен съд и на Върховния административен съд имат правомощие да го сезират, в случай че установят несъответствие между Конституцията и закон, приложим по висящо пред тях дело (Определение 1 от 01.07.1997 г. по к. д. 5/1997 г., потвърдено в Определение от 25.06.2002 г. по к. д. 12/2002 г.; Определение от 29.03.2014 г. по к. д. 4/2014 г.; Определение от 29.04.2015 г. по к. д. 2/2015 г.; Определение от 28.06.2016 г. по к. д. 7/2016 г.; Определение от 17.09.2019 г. по к. д. 9/2019 г. и др.).

В Определение 2 по к. д. 8 от 2024 г. могат да бъдат видяни изискванията, на които трябва да отговаря искането по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията. За надлежното сезиране на Конституционния съд, е необходимо вносителят, респ. неговото искане, да отговаря на няколко изисквания.

На първо място, съдът да е от системата на съдилищата (от районен до върховен, общ или специализиран) по висящо пред него дело.

На следващо място, съдът да е определил приложимото право (закон, чиято противоконституционност се иска да бъде постановена); да е изяснено приложното поле на правото на Европейския съюз и последиците от неговото приложение в материята по предмета на делото (защото в предишен свой акт конституционната юрисдикция вече е изяснила и разграничила възможността да не се произнася винаги по приложимото право на ЕС). В Този смисъл е и Разпореждането на съдия Я. Стоилов по к. д. 12/2024 г., с което се връща на вносителя искането за отстраняване на нередовност относно аргументирана преценка на приложимото право относно последиците от действието на правото на ЕС.

На трето място, сезиращият съд трябва да обоснове, че поставения от него въпрос е от значение за решаване на конкретното дело.

На следващо място, противоконституционността на приложимия закон да не се извежда от наличието на празнота в него (последица от разбирането, че Конституционния съд не е позитивен законодател като Народното събрание, нито пък му е възложено правомощието да тълкува закон).

И на пето, последно място, сезиращият съд следва да изрази категорично своето становище, че приложимият закон е противоконституционен, като се основава на достигнатата своя убеденост, изразена чрез приведени доводи, черпени от осъществения в пълнота анализ на приложима законова разпоредба или на относимата съюзна правна норма. Това последно изискване е обект на критика в Становището на съдията А. Семов по к. д. 8/2024 г. Конституционният съд посочва в Определението, че за да е допустимо, искането „…следва да бъде обосновано не от съмнение за противоконституционност, а да се основава на достигнатата убеденост на съда, изразена чрез приведени доводи“, т. е. не е достатъчно наличието на съмнение у съда, а е необходима неговата убеденост. За да не бъде пречупено още в самото начало на приложимостта на чл. 150, ал. 2 от Конституцията, желанието на съдиите да се обръщат с искания към Конституционния съд, следва да бъде подкрепено предложението на проф. Семов, че всеки съд, който се произнася по заведено пред него дело, следва да може да поиска произнасяне на конституционната юрисдикция винаги, когато е „убеден или има основателни съмнения относно съответствието с Конституцията на приложима по делото пред него законова норма“ и тези съмнения […] „не може да бъдат преодолени на основата на наличната практика на Конституционния съд или чрез средствата на съответстващото на Конституцията тълкуване на спорната законова норма“.

В този смисъл не може да бъде подкрепено изложеното в Определение 3 от 2 април 2024 г. по к. д. 6/2024 г., че „Конституционната юрисдикция в контекста на демократичното управление следва да държи сметка за границите на възложената ѝ власт и внимателно (обърнете внимание – внимателно, б. м.) да преценява дали следва да се произнася по въпроси, за които конституционният императив постановява, че те се решават от институции, разполагащи със свобода на преценка по целесъобразност (в този смисъл Определение 2/2023 г. по к. д. 1/2023 г.; Определение 6/2023 г. по к. д. №3/2023 г.)“.

Предстои Конституционния съд да се произнесе по допустимостта както на посоченото в началото искане по к. д. 19 / 2024 г., така и по к. д. 15 и к. д. 16 по описа от тази година.

В заключение, към посочените в Определение 2 от 2024 г. по к. д. 8/2024 г. предпоставки за надлежно сезиране на конституционната юрисдикция по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията може да бъде добавено (изведено от съдия Б. Белазеков в Становището му по Определение 2 от 13 март 2024 г. по к. д. 8/2024 г.) и изискването, че за надлежно сезиране на конституционната юрисдикция по реда на чл. 150, ал. 2 от Конституцията може да се добави и изчерпването на възможността на вносителят да приложи Конституцията пряко /поради непосредствения характер на разпоредбите й/ (аргумент от чл. 5, ал. 2 от Конституцията).

Чрез повдигане на въпроса за допустимостта на искания, внесени от съдии в Конституционния съд, както е казал Луций Аней Сенека, да не поправяме миналото, но да се ръководим от настоящето и да предвиждаме бъдещето /Corrige praeteritum, praesens rege, cerne futurum/!