Днес тленните останки на цар Фердинанд ще бъдат пренесени от град Кобург в София с военен самолет, който ще кацне пред правителствения VIP на летище София около 14 часа. Ковчегът ще бъде свален тържествено и положен в катафалка, която ще отпътува към дворец „Врана“ около 15.00 часа. Първият цар от Третото българско царство лежи непогребан от 1948 г. в криптата на църквата “Св. Августин” в баварския град Кобург. Там цар Фердинанд е положен във временен саркофаг пред гробницата на родителите му – принц Август Сакс-Кобургски и Готски и принцеса Клементина Орлеанска. Това е повод да разговаряме с доц. Владимир Златарски от Института по история към БАН.

- Днес от Кобург, Германия, в София пристигат тленните останки на цар Фердинанд, 76 години след неговата смърт. Защо толкова се забави това пренасяне в сравнение със съседите ни Сърбия и Румъния, доцент Златарски?
- Дълго време цар Фердинанд бе посочван като лицето, което е отговорно едва ли не за всички несгоди, които сполетяха България след Първата световна война. Това бе толкова упорито повтаряно през годините, особено през комунистическия режим, че се насложиха твърде много негативи и явно трябваше да мине доста време, за да могат исторически нещата да си дойдат на мястото.

- Фердинанд изважда България от третия свят и я вкарва в Европа, не е ли така?
- Това е дълъг процес. Той идва в България през 1887 година като княз и започва едно трудно установяване на престола. За известен период е под сянката на Стамболов, но това време е добро за него. От една страна има силен чадър, защото краят на 19 век е доста размирно време за България и под тази сянка на Стамболов не му е било толкова зле. Но с течение на годините, когато все по-добре се ориентира и стабилизира вече положението си в България, той придърпва лостовете на влияние от различно естество към себе си. Това съвпада всъщност с периода от края на 19-ти и началото на 20-ти век с едно много силно икономическо, обществено и културно развитие на България, което е свързано с Фердинанд. Трябва да се каже, че според конституцията той не е единственото лице, което движи страната в една или друга посока, осъществява една или друга модернизация или пък една или друга външнополитическа ориентация, тъй като тази власт е споделена, както за добро в годините на възход, така и в годините, които впоследствие хвърлят сянката върху неговото управление. Цар Фердинанд не може да бъде разглеждан като абсолютен монарх, той се разполага добре в съществуващата конституция. И тук е много важно да отбележим, че всъщност по този въпрос горещите кестени от огъня вече да извадени от княз Александър I. Защото той идва в България непосредствено след Освобождението, при една нова конституция, в която има известни дисбаланси по отношение на властта, което води до много кризи. И така или иначе първите седем години от развитието на държавния организъм минават при Александър, така че Фердинанд може да стъпи на опита, който той е натрупал и в това отношение има едно предимство.

- Защо според вас точно сега е избран моментът за връщането на тленните останки на Фердинанд? Все пак неговият внук беше четири години министър-председател и не чухме и намек от негова страна за това?
- Не мога да ви отговоря на този въпрос, това са политически отношения, а аз гледам в историята...

- Все пак се изкушавам да ви попитам дали това връщане на Фердинанд няма да налее вода в нечия партийна воденица?
- Съмнявам се. Фердинанд е историческа фигура и е хубаво, че най-накрая ще се завърне и ще намери покой в България, в страната, която го е приела като негова втора родина и за която всъщност е допринесъл доста съществено. По различни причини в различни исторически епохи цар Фердинанд остава извън България след абдикацията си през 1918 година. Той иска няколко пъти да се върне, но синът му цар Борис III не е бил съгласен с това. Впоследствие след 1944-та се сменя режимът и последните години от живота му са много тъжни - той е надживял двамата си сина, двете си съпруги и умира в бедност (макар че през целия си живот е бил доста заможен човек), видял крушението на делото си.

- Само цар Фердинанд ли е виновен за 16 юни 1913 година, когато България започва война със съседите си?
- Категорично не! Както казахме и преди, в България съществува реално разделение на властите. 16 юни всъщност е крайният резултат на не особено сполучливата политическа линия, която започва от началото на 1912 година. И от възпламененото обществено мнение. 1913 година е пикът на крайните страсти в България. Има един максимализъм, който набира скорост след блестящите победи на българската армия през есента на 1912 и пролетта на 1913 година. Той довежда до някакъв тотален ентусиазъм. Тези фактори, както и провокациите на нашите съюзници от Балканската война създават обстановка, в която държавното ръководство тогава е извършило тази стъпка. Но не може да бъде виновен само Фердинанд.

- Дори и тесните социалисти са искали тази междусъюзническа война?
- Да, обстановката в България през пролетта на 1913 година е крайно превъзбудена, смятало се е, че българската армия ще може лесно да се справи със сръбската и с гръцката армия, забравяйки нерешените въпроси с Румъния и възможността Турция да се включи отново.

- Как се е отнасял българският народ към цар Фердинанд? Знаем, че синът му цар Борис III e бил наричан „Народния цар“?
- Борис III е роден в България и народът го е приемал много повече като българин. Съвсем млад той преминава през школата на баща си. А Фердинанд, за разлика от други короновани особи в Европа, не възпитава синовете си в обичайното за млади принцове. Напротив, те участват във войните за национално обединение, те са при войниците и може да си представите срещите на обикновените войници с престолонаследника. Фердинанд обаче носи нещо друго в себе си – спомена и представата, че той е владетел в едно време на бурен възход и надежди в края на 19-ти и началото на 20-век и той е бил държавен глава в този период. Така че популярността е нещо доста условно, още повече, че те са и различен тип характери. Борис е бил много по-внимателен, благ и тактичен, докато Фердинанд е силна властова натура, човек с много мащабно мислене, което несъмнено му създава много врагове. Той се стреми да използва всички лостове на властта, но пак казвам – в рамките на конституцията.

- Една от големите заслуги на Фердинанд е обявяването на независимостта на България на 22 септември 1908 година...
- Но и тогава, както и при други действия, царят е част от това, което извършва българската държава. Обявяването на Независимостта е подготвено и от Министерския съвет, и от Външно министерство, и от самият Фердинанд, разбира се – това е едно общобългарско дело, което е част от това време на възход, за което говорихме. Цар Фердинанд е начело на държавата, но ако ви е направило впечатление, то винаги е така - при постигането на успех всеки гледа да се окичи с него, при провал – всеки гледа са си измие ръцете с другия. И след като цар Фердинанд абдикира на 3 октомври 1918 година, всеки си измива ръцете с него.

- През 2008 година отбелязахме 100 години от обявяването на независимостта, но името на Фердинанд почти не се чу, говореше се само за премиера Александър Малинов...
- В историографията се е установило, че това е общо дело. Защото това е един голям успех и той е споделен. Особено във външната политика има един обществен консенсус колкото и вражди и борби да е имало между партиите вътре в страната. И цар Фердинанд като държавен глава стои начело на този консенсус около Независимостта. 

- Как бихте го определили като дипломат?
- Бил е много суетен и славолюбив, което може би е характерно за хората от неговото потекло. Дипломатическата история около смяната на века е много интересна. В Европа ролята на монарха е все още значителна, но вече не е тази роля, които са имали монарсите в средата на 19-ти век. Фердинанд общува много активно с останалите монарси, провежда и определени дипломатически мисии, както през 1908 година при провъзгласяването на Независимостта. През есента на 1913 година той опитва да подпомогне правителството да излезе от международната политическа и финансова изолация, в която попада българската държава след Междусъюзническата война. Той съгласува тези действия с императора на Австро-Унгария Франц Йосиф, впоследствие през военните години с германския Вилхелм II. През годините той провежда дипломация на неговото обществено равнище и може да се каже, че има успехи, но и неуспехи. Стремял се е обаче винаги да допринесе за това, което българската държава формира като свой актуален политически интерес и за който работят всички.

- Трябва ли според вас някъде в държавата да има поне барелеф на цар Фердинанд, който е бил държавен глава цели 31 години?
- Връщането на тленните останки на цар Фердинанд е връщане към нормалната историческа памет. Не трябва да залитаме от единия край, че е най-лошата фигура, до другия – че е най-добрата. Всички исторически фигури, особено такива като Фердинанд, които са били много дълго начело на държавата, носят своите положителни и отрицателни черти. Историческата памет трябва да определя мястото им - разбира се, нужна е сериозна обективност. Така че аз мисля, че мястото за вечен покой на Фердинанд е в България, чиито останки стояха в гробницата на неговите родители в ковчег, който не беше погребан. Мястото му е в България, където е неговото голямо дело, където основава династия и където, за разлика от другите монарси на мощни европейски страни, той намира начин да съхрани династията и да остави на сина си царската корона. Докато падат мощните империи в Германия, в Австро-Унгария и в Русия, в България Фердинанд успява така да сложи нещата, че в края на една загубена война династията да остане. И това всъщност е последният му голям дипломатически ход, който той извършва със самото си слизане от политическата сцена.

- Длъжник ли е историческата наука на Фердинанд? В училищата за него се преподава съвсем бегло...
- Трябва да разделим въпроса на две. В учебниците наистина материалите за него са малко. Но в историческата наука особено в последните 20 години се направи доста образът на цар Фердинанд да бъде върнат към онази нормалност, с която трябва да се разглежда всяка историческа фигура. Това става от дистанцията на времето, с едно спокойствие, което трябва да бъде отделено от ежедневната политика, която хвърля кал по една историческа фигура. И мисля, че историческата наука постепенно навакса това изоставане, което предходните десетилетия бяха задълбочили.

- Доста голям скок във времето ще да е, тъй като и след абдикацията си той вече не е величан...
- Може да се върнем и преди абдикацията. През 1913 година у нас се провеждат на два пъти парламентарни избори за да се реши политическата криза. Тогава излиза брошурата на Иван Ев. Гешов „Престъпното безумие“, спомените му за времето на Балканския съюз. Той прави тази брошура в предизборна обстановка, за да спаси каквото може от разпадащата му се партия. Но някак си тази фраза остава - престъпното безумие се свързва с Фердинанд. И така се е получило едно стогодишно клеймо върху Фердинанд за Междусъюзническата война, но вече говорихме, че тя не е само негова вина. 

- Как според вас ще посрещне българският народ връщането на тленните останки на една определено противоречива личност в българската история, доцент Златарски?
- Тези, които се интересуват от историческата памет, ще го приемат като нещо положително. Защото той не е лице от политиката, той е лице от историята. Мисля, че българският народ много обича и се гордее с право със своята история. А епохата на цар Фердинанд заслужава едно сериозно признание, а не някакво първосигнално отричане. Така че мисля, че връщането на тленните останки на цар Фердинанд и погребването им в българската земя, където вече почива и княз Александър е нещо добро за България.

Нашият гост
Доц. д-р Владимир Златарски от Института за исторически изследвания на Българската академия на науките е изследовател на историята на България в нейния контакт с другите европейски страни от втората половина на XIX и през XX век. Акцентът на проучванията му поставен върху преплитането на разнообразните исторически връзки с Германия и Австро-Унгария, с Румъния и другите балкански страни, както и върху ролята на монарсите и войните върху историческите процеси. Той е автор на две монографии и множество студии и статии по тези и други въпроси.