Който съди по фейсбук и своя кръг от кибер приятели, не стига далеч

„Позитано“ 20 допусна три груби грешки, които бяха наказани от избирателите

Политическата зрялост се различава от дилетантщината в политиката по способността да се разпознават и разграничават виртуалните теми и страсти, които бушуват в „чаша-фейсбук“ от реалните нагласи, очаквания и искания на широкото обществено мнозинство от граждани. Едно е пред лаптопа, а съвсем друго на терен - в селото, в квартала, в семейството. Фейсбук не е обществото, а стотици фрагменти от него, никоя от които не съставлява самостоятелно преобладаващото обществено мнение за политиката и управлението. Затова, който съди за политиката по фейсбук и своя кръг от виртуални приятели, не стига далеч.

В тези избори виртуалната политика се сблъска с живата реалност. Докато виртуално бушуваха „революции“, а на някои им се привиждаше даже „режим“ и „диктатура“, които трябва да бъдат „свалени“, за да възцари справедливостта, в реалния живот широкото обществено мнозинство показа, че иска разум, спокойствие, доходи и работни места. И очаква компетентност, отговори и решения на проблемите, а не голи констатации, кресливи фрази, партийни истерии и грозни скандали.

Една от основните причини ГЕРБ да спечели категорично е, защото остана на терена на обществените реалности и не наруши добрия тон, извън нормалните защитни реакции спрямо една безогледна агресия от противниците. Заслугата за това е изцяло на техния лидер Бойко Борисов, който се ангажира лично с тези избори и на практика поиска и получи вот на доверие от своите поддръжници. Той първо отговори еднозначно - с отстраняване от властта - на общественото недоволство от всички управници, които след цял живот на държавна хранилка се оказа, че тънат в необяснимо охолство. А след това беше достатъчно да се качи на джипката и да започне да обикаля магистрали и заводи, за направи патоса на БСП с „братовчеда Ради“ и „къщата в Барселона“ да изглеждат като махленско дребнотемие. Защото едно е да говориш за нова „индустриализация“, съвсем друго е да можеш да посочиш реално построените нови фабрики и да застанеш до новопостъпилите в тях работници. Едното е виртуална политика, която вдъхновява партийния актив, а другото - съвсем реална, която има значение за хората.

БСП очаквано катастрофира, тъкмо защото беше в плен на виртуалната политика. „Позитано“ 20 допусна три груби грешки, които бяха наказани от избирателите. Първо, решиха, че БСП е отново цялата в „бяло“ и може сама да спечели доверието на избирателите само с червеното знаме напред. Похвално самочувствие, но далеч от действителността. Изпокараха се и дистанцираха всякакви независими от тях съюзници, приятели, партньори и обществени фигури с присъствие и влияние в обществото. Държаха се като че ли някой им е длъжен да им даде власт щом е недоволен от статуквото, вместо да търсят подкрепа. Капсулация и партийно високомерие - този зловреден синдром избуява в БСП от доста време. Това мобилизира твърдия електорат, но отблъсква свободните избиратели от политическия център. А на „Позитано“ 20 изглежда трудно проумяват, че само с твърдите си партийни избиратели и безпартийни другари отдавна вече не могат да спечелят никакви национални избори. Когато са успявали през последните 20 години, както например при Станишев и Първанов през 2005 г., това е било само с отваряне на партията към гражданското общество, с широко коалиционно ветрило и обединителна национална кауза. БСП може да спечели избори само като част от широко обществено движение, а не със стратегия „ние сами“.

Втората грешка на БСП беше слабата листа, гарнирана с омразата и разделението, които излъчваше към обществото войната на „Позитано“ срещу лидера на европейските социалисти Сергей Станишев. Безпартийните леви очаквано за мнозина извън БСП, но изненадващо за партийния апарат, не оправдаха очакванията. Остриетата Елена Йончева и Иво Христов - все хора с безспорни качества - не успяха да излязат от досегашните си социални роли на коментатори и да влязат в ролята на политически представители. Дълбоката разлика между едната и другата е, че политическият представител освен критиката към статуквото, трябва да олицетворява солидност, компетентност и капацитет да решава проблемите на хората с конкретна политика. Фейсбук-белетристиката може да трупа лайкове във Фейсбук, но не носи достатъчно гласове в изборните урни.

И третата грешка беше сбърканият тон на самата предизборна кампания. Избори не се печелят със скандалджийство. Не е достатъчно само да се притичва със сигнали до прокуратурата. Ако беше, Яне Янев щеше да е несменяем управляващ. Подобно политическо поведение може да вкара една малка партия в парламента, но не носи мнозинство. Иска се да олицетвориш - кадрово и идейно - друг тип политика.

След като изсъхнат сълзите на радост от успеха у едните, и сълзите на тъгата от провала на другите, и двете водещи партии изглежда са изправени пред важни дилеми. ГЕРБ може да продължи с нова енергия само, ако не затъне в старите коловози на арогантност и месианство. След като доказа, че има още дълги години политически живот, Бойко Борисов има шанс да обнови ГЕРБ, стига да не допуска грешките от миналото, когато приюти соросоидите под крилото си. ГЕРБ е българската антикомунистическа десница, която би могла да обедини около себе си и широки обществени кръгове, които не приемат идеята за федерална Европа.

Що се отнася до БСП, те първо трябва да преодолеят дълбокото вътрешно разделение и партиен канибализъм. Няма да е честно, ако хвърлят вината за поредната загуба само върху Нинова и Йончева, или пък ако анти-станишевистите си измият ръцете със Сергей Станишев. Проблемите им са много по-дълбоки. Все пак положителното за тях в цялата ситуация е, че в лявото пространство БСП остава незаобиколим фактор. Затова пред тях има поне два пътя на бъдещо развитие - или да се отворят към гражданското общество и да станат част от широко обществено движение за промяна, или да се закотвят като една безнадеждна партийна опозиция, обречена да бъде втора сила.

Извън тях в левицата своя партийна територия имат единствено АБВ, които в този вот бяха потопени от ниската избирателна активност, но имат своите шансове сред младите хора и левия център. Друго в лявото няма. Кръжочните усилия на довчерашни служители на Сорос, днес самоопределящи се като „радикално леви“, са лишени от политическа тежест, авторитет и влияние в обществото.

Професионалната и добре обезпечена кампания на ВМРО и Джамбазки дадоха своя добър резултат. Обстоятелството, че между тях и НФСБ на Валери Симеонов беше запазен коректния тон, създава предпоставки за нова консолидация в патриотично-националистическия сектор.

Крайно ниската избирателна активност беше спасителна за „Демократична България“. Те със сигурност ще получат импулс от приличния резултат, но не бива да се забравя, че при нормалната за едни парламентарни избори активност от около 50% те твърдо биха останали под чертата.

Що се отнася до голямата европейска картина - тя никак не е успокояваща за статуквото, олицетворявано от ЕНП, ПЕС и либералите в Европейския парламент. Те сега приповдигнато обясняват, че не се била случила „консервативна вълна“, но явно само те са очаквали такава - на страха очите са големи. Факт е, че ЕНП и ПЕС загубиха мнозинство за първи път след 1979 г. Сега ще трябва да правят безпринципни широки коалиции с либералите, а вероятно и със „зелените“, за да пазят статуквото и да се борят да продължи пълзящата федерализация на ЕС. Но тази политика вече има силна спирачка - консервативните и националистически формации, които се борят за Европа на нациите, остават в аритметическо малцинство със 150 евродепутати. Но по-важното е, че в ключовите големи държави от ЕС те победиха статуквото, а трябва да е ясно, че посоката за развитие на ЕС се определя именно от националните държави, а не от Европейския парламент. Федерализацията на Европа беше отхвърлена от гражданите на Франция (където Макрон, на чиято партия се дължи нарастването на евролибералите, загуби), на Италия, Полша, Унгария и, разбира се, на Великобритания, където партията на Фарадж „Брекзит“ спечели колкото Корбин и Тереза Мей взети заедно. По този начин беше напълно делегитимирана опорната точка на еврофилите в Обединеното кралство, че видите ли, народът не искал Брекзит, но „националпопулистите“ го били заблудили. Британците показаха в тези избори какво искат по безпрекословен начин - Европа на нациите и напускане на ЕС. Тези резултати са първите европейски предвестници на демонтажа на неолибералния глобализъм, стартиран от САЩ и управлението на президента Доналд Тръмп. Засега инсталираният от Обама и Хилъри глобалистки политически елит в Европа, удържа напора, но при евентуален втори мандат на Тръмп през 2020-2024 г., голямата промяна със сигурност ще застигне и Стара Европа. Ще поживеем, ще видим.