Македония в този спор несъмнено ще доживее катарзис, но това е отлична възможност и България чрез Македония да доживее свое вътрешно пречистванe

Идентитет на Възраждането и идентитет на пропагандите 

(Думата на аутсайдера)

Днес това е само хубав анекдот, но  някога в Париж платната на днешните класици на съвременното изкуство от края на 19-и век са били отхвърлени за показване пред публика. За да се наложи художниците сами да  си организират изложба – Салонът на отхвърлените. Без никакви намерения за успоредяване с дарбата и значението на нашите учители по съвременните художествени вкусове, по балкански и след повече от век, моите скромни текстове цял живот са отхвърляни от редакциите на скопските медии. И колкото да звучи анекдотично, смятам, че няма скопски удбашки редактор (свързан със службите на УДБ-а, аналог на Държавна сигурност – бел.ред.), който да не може да се похвали с факта, че и той не ми е пуснал текст. И колкото имам публикувани, още толкова, ако не и повече мои текстове, не са видели бял свят. Това са моите съчинения на Отхвърления. Загубата е малка и повечето от тези текстове сам ги пращам в кошчето. От все още неунищожените  ето ви последния ми текст, върнат преди двайсетина дни от скопския портал „Либертас“. 

Отговорът на българо-македонския спор е заглавието на този текст, затова ще бъда телеграфно кратък.

В епохата на националните възраждания, закъснялото ренесансово време през целия 19-и век, на Балканите текат обществено-исторически процеси, от които са формирани сегашните съвременни балкански народи. Такова е българското Възраждане, което довежда до възстановяването на българската държава, а новият живот на българите във възобновеното отечество е изцяло различен от живота на населението, което участва във Възраждането, но остава извън освободена България.

Такава е географската област Македония. Населена с (тогава) предимно българско население и занапред в границите на османските своеволия, а извън българската държава, Македония попада в плен и на най-сурови, и на префинени „обработки“ от околните вече освободени народи, познат като период на пропагандите. Това е период отпреди сто и петдесетина години, когато се появява т. нар. македонски въпрос - въпрос, който съществува и до днес и който сега повторно вълнува и разбунва и балканската, и европейската обществено-политическа публична сфера.

Подписахме Преспанския договор с Гърция през 2017 г., сменихме името на държавата на Северна Македония, подписахме веднага след това и Договора за приятелство с България, но сега отново възникват пречки за началото на европейската интеграция на малката централнобалканска държава. 

Защо е ветото от България? От държавата, която първа призна македонската независимост, държавата, за която в миналото македонското славянско население всеотдайно се е жертвало. Непонятен за европейците, но очевиден за всички, пред очите ни се разиграва българско-македонски конфликт. Свои със свои.

Историческата материя, която я учим в училищата – и в Северна Македония, и в България, – е тази. Фактите са тези. Личностите са тези. Но гледните точки към тази материя, нейният прочит са крайно противоположни. Даже неприятелски. Сблъсък на новия (северно)македонски идентитет или македонизма, олицетворяван от пропагандите, със стария български идентитет, олицетворяван от Възраждането. Сблъсък на два идентитета, стар и нов, от някогашното едно етническо цяло (Кръсте Мисирков). На двата идентитета, вече всеки със своя държава. Или – междудържавен сблъсък.

В началото само схема (Начертание) и слаб сепаратизъм, но сетне със сдружаването на сръбско-гръцкия съюз все по-силен и по-силен, македонисткият идентитет или антибългарството в 1944 г. е с победилата антихитлеристка коалиция, получаваме държава в рамките на Титова Югославия и като болшевишки антифашизъм дори се диктуват условия на дотогава обявената за профашистка България и се търси, и там се получава македонско национално малцинство.
 
Езикът, създаден тогава с декрет, на който не е преведен нито „Хамлет“, нито „Тартюф“, ни „Ревизор“, нито каквото и да е от световното театрално, литературно или философско наследство, получава театър в Горна Джумая да сее култура в друга държава. Но, тази и такава е историята на нашата нова природа, нашето (северно)македонско съзнание като наш нов идентитет, което браним с всички средства и с което с десетилетия съзнателно дестабилизираме България, търсейки все още там национално малцинство. Тук е сблъсъкът. С българския идентитет, който продължава със стария възрожденски патос и нееластичност. И сега България, с непризнаването на атрибутите на новата съседна държава, съзнателно дестабилизира Северна Македония.

И двете съседни държави сякаш все още не са способни и подготвени за един нов мисловен пробив, за едно пречистено разглеждане на нещата. Нито младият идентитет на Република Северна Македония, който най-открито фалшифицира историческите факти, чете ги все още с очилата на пропагандата и никак не признава, че някога сме били един народ (Денко Малески). Нито старият идентитет на Република България, който, въпреки че изгубва три войни за Македония, все още мисли, че сме един народ.

Два антиевропейски идентитета, които разбунват Европа, два идентитета – всеки със своята приказка, които убеждават европейската бюрокрация, че те са „европейците“.

Или, речено кафененско-хумористично, болката на младия идентитет е преголямото едиповство, а болката на стария идентитет е преголемият романтизъм. 

Когато казвам в моята Северна Македония, че съм македонец, а не фалшифицирам фактите, аз съм им неприятел. На българската страна пък не й е приятно, че държа за новия идентитет  и за тях съм единствено българин, а (северно)македонската страна не ще да съм само македонец. Иска да съм и българомразец. Когато признавам на българската страна нефалшифицираното българско минало през вековете, за тях това е честност, но когато им казвам, че съм с нова чувствителност, битие на пропагандите, за тях съм сърбоман. Съм.

Много са копелетата по света и никой не се тревожи за тях. Това им е идентитетът. Отделила се една коза в люта балканска зима от стадото, цяла зима я нямало и когато вече била прежалена от всички, когато взели да се топят снеговете напролет, козата дошла в стадото – даже и с яре. Аз съм това яре. Аз съм този нов идентитет в европейското семейство. България се дразни от нашия нов идентитет, а се люти на нашите нервни реакции.

Трябва ли винаги това, което е неприемливо за (Северна) Македония, да не е приемливо за България и обратно? Не всякога от Македония за България всичко е говор на омраза. Невинаги от самото припомняне на „б“ в Македония трябва да побесняваме от омраза. 

На безобразния шовинистичен македонизъм му е малко държавността като наша оригиналност и самобитност, па натиска и форсира македонска „само(най)битност“ през всички векове, паралелна с българската, върху български исторически документи. На нездравия български историцизъм малко му са фактите, че са най-старата национална държава в Европа и иска да събере нови исторически документи от Македония за ново, непотребно бламиране пред света.

Ако някой в (Северна) Македония безпристрастно е анализирал за всичките тези десетилетия проблематичния наш македонизъм, това беше моя скромност и затова мога свободно да кажа: щом някому вече признаваш различен идентитет, признаваш му и нацията, и езика и не трябва да има дразнене, че някой чества дати и исторически личности, най-често само пропагандно важни, а исторически спорни (Но има ли историческа личност, която да е еднокалъпна и еднопосочна?), каквито са и нашите македонистки протагонисти, колкото значими, толкова и измитологизирани от институциите на новия идентитет.

Нека не им бъде на българите за хатър, но да се хванеш с Орце Камчев, да му дадеш паспорт и да го направиш почетен български консул, трябва малко да почервенееш, щом само споменеш думата Македония. Орце Камчев е (северно)македонският Делян Пеевски. Не се правете на толкова „мазни пити“, братя българи.

Македония в този спор несъмнено ще доживее катарзис, но това е отлична възможност и България чрез Македония да доживее свое вътрешно пречистване. И освен че този спор е добра възможност за проверка на нашия (северно)македонски идентитет, в това междудържавно вълнение ще се види силата, интелектуалният и емоционалният капацитет и на България.

Древният, средновековният идентитет, малко по-различен от сегашните съвременни идентитети, е един и същ и е с български знак. (Северно)македонският съвременен идентитет на пропагандите, македонизмът, няма своя средновековна държава. Средновековната държава се казва България, Кирил и Методий не са превели две библии на два езика, Климент и Наум не са създали две азбуки, няма две Охридски архиепископии, няма две богомилски движения...

Да изхвърлим и несъответните биологични термини в нашите разправии: ген, братя, братовчеди, кръв, корени и да употребим по-точен, не само по-безболезнен, но и по-съответстващ социоложки термин – единици, взет от етнологията и употребяван в социологията на селото.

Нищо ново, нека българският идентитет на Възраждането и македонисткият идентитет на пропагандите да са вече различни, а днес – дори неприятелски един към друг (Северна и Южна Корея!), все пак ние, македонците и българите, сме историческа и етническа единица. Това не може да отрече от обективно научно гледище. И не трябва. Както не го отричат германците и австрийците, французите и валонците... Това е нашият правно-политически договор, стъпил върху науката. Останалото е шовинизъм и простотия. Македонистка и великобългарска. Удбашизиране и каракачановизиране.

И само от такова – пречистено научно-образователно и европейско политическо гледище нито българската, нито (северно)македонската страна не ще се почувства победена и засегната, такова гледище биха приели двете държави и биха се придържали към него. Такава прецизно изгладена българо-македонска история би трябвало да се учи в двете държави.

Всъщност и сега българско-македонската историческа проблематика се изучава по този начин в училищата на двете държави. Но грапаво шовинистично ушита, с опакото навън, едни други се дразним. Ние и днес в Северна Македония учим и Възраждането (стария идентитет), и сепаратистите (новия идентитет), а не казваме кой от кого от какво се сепарирал. Даже напротив – македонисткият сепаратизъм и сега за България е болка от нашата национална неосъзнатост и родоотстъпничество.

Не съм, не ща и не ми трябва да съм исторически подкован, за да мога да живея. Преговаряйте, дръжте за своето, но не правете, всеки в своята държава, гражданите емоционални историци. По-хубаво се живее без (емоциална) история. Нещо друго му трябва на народа.

Ето това е моето мислене (ако на някого му е до него) и смятам, че това е решеното уравнение на емоциално заплетения македонско-български спор, моят копнеж за „развръзка“ на нашата братска прегръдка и възможното започване на (северно)македонските преговори за нашето влизане в европейското семейство.

Фактите са такива и ние сме си такива. Състоянията са всякакви. The Show (омразата) Must Go On? 

(Игра на думи с хита на „Куин“ „Шоуто трябва да продължи“ – бел. ред.)

Адаптация на литературен български – Недялко Бакалов

*Заглавието е на „Труд“