Поставяйки поведението на противниците на Иван Гешев в по-широк, международен аспект, може би ще даде по-голяма яснота и по-разумно обяснение относно тяхното поведение

Процедурата по избор на нов главен прокурор, проведена по правилата, изготвени от екипа на бившия правосъден министър Христо Иванов, вече е в историята. Президентският указ за назначаването на Иван Гешев бе обнародван в Държавен вестник, така че остават броени седмици до встъпването в длъжност на новия ръководител на държавното обвинение.

Каквито и оценки да получава Иван Гешев за своите професионални и личностни качества, фактите са такива, че на същия не могат да му бъдат отречени сериозният професионален опит, изграден на базата на работата му в различни звена и постове в съдебната система, както и доверието, с което се ползва сред мнозинството от своите колеги. Атаките срещу него бяха лишени от всякаква конкретика, не беше посочено нито едно нарушение на Гешев във връзка с работата му или нарушение на Кодекса за етично поведение на българските магистрати. Изказваха се опасения, че Иван Гешев не бил достатъчно дипломатичен и умерен, липсвала му висока академичност, без да се отчита, че процедурата за избор не е нито за министър на външните работи, нито за председател на БАН.

Къде тогава е лакмусът към разбирането на въпроса дали заявената позиция на гласувалите против избора на Иван Гешев за главен прокурор е автентичен израз на тяхното субективно убеждение, че същият не притежава необходимите качества или е плод на предразсъдъци и внушения от страна на политически и бизнес среди, част от лидерите на които се намират извън пределите на страната. Отговорът на поставения въпрос се съдържа в анализа на поведението на въпросните лица по други, чисто технически, професионални въпроси, свързани с администрирането на съдилищата, осигуряване на нормални условия на труд и кадрова обезпеченост. При решаването на тези въпроси не би следвало да има никакъв политически оттенък, а водещ принцип би трябвало да е общият интерес на магистратската общност и на гражданите.

За целта нека разгледаме няколко примера за поведението на т.нар. „опозиция на статуквото“ и в този Висш съдебен съвет:

- пасивна позиция относно необходимостта от оптимизиране на съдебната карта;

- опит за саботиране от страна на председателя на ВКС Лозан Панов и на кадровика Олга Керелска на реформата, предложена от председателя на ВАС Георги Чолаков, за оптимизиране на кадровата обезпеченост на административните съдилища;

- пасивната позиция по отношение на кадрова необезпеченост на специализираните наказателни съдилища;

И най-актуалният пример от миналата седмица:

- липсата на адекватна и бърза организация при изработването на правила за допълнителното материалното стимулиране на специализираните съдии. В случая, поради мнение на Олга Керелска, че има забележки към проекта и на Атанаска Дишева, че не могат да се приемат правила за допълнителни парични възнаграждения на съдиите от специализираните съдилища, без да се държи сметка за натовареността, съществува реална опасност магистратите от Специализирания наказателен съд и от Апелативния специализиран наказателен съд  да останат без допълнително материално стимулиране, въпреки наличието на осигурени средства за това.

Горното може би ще убеди част от аудиторията, че идеята на „вечната опозиция“ във ВСС е просто опит за саботаж на всички градивни идеи за развитие на съдебната система, спазвайки Ленинския принцип „колкото по-зле, толкова по-добре“, а поведението им при избора на Иван Гешев просто се вписва в тази поредица от действия. Внимателен поглед обаче показва, че мотивите на Лозан Панов, Олга Керелска и Атанаска Дишева не се изчерпват само с това.

Следваше да се отчете и едно друго обстоятелство, а именно - от какви морални позиции се преценяваха личностните качества на Иван Гешев. Тук е достатъчно само да се споменат имотните скандали около Лозан Панов и Атанаска Дишева, за да стане ясно, че е много важно да има морални съдници, но още по-важно е кои са те! Още по-неприятно усещане създава и безспорният факт на ангажираност на точно тези две лица с една политическа партия, самопровъзгласила се да е единствен говорител на особена категория хора, които са наричани понякога или „стара“ или „автентична“ градска десница, или просто „умни и красиви“.

Че някои обстоятелства около въпроса за избора на Иван Гешев добиха политическа окраска, спор няма. Но това бе изцяло по вина на противниците на избора, които разчитаха Гешев да изпусне нервите си, да потърси помощ от политици, което вече щеше да дискредитира кандидатурата му. Важното е, че въпреки огромните усилия, самият избор остана в рамките на законовите процедури и не беше опорочен. Нищо, че една политическа партия, в разгара на предизборната кампания за местния вот, дори изостави своите потенциални гласоподаватели и вместо да говори за решаване на многобройните проблеми на столицата, концентрира целия си потенциал върху очерняне на кандидатурата на Иван Гешев. Това бе видно и от присъстващите лица на митинга против избирането на Иван Гешев. Като на последния от тези митинги се появи и загубилият изборите за кмет на София кандидат Мая Манолова.

Горните факти поставят интересен въпрос, а именно дали подобни странни политически коалиции са само български феномен, възникващ ad hoc, или са част от неформална мрежа от групи за натиск, оплетени помежду си в политически и финансови връзки, далеч надхвърлящи пределите на нашата страна. Отговорът на този въпрос ще хвърли светлина върху причинно-следствения процес на горепосочените събития и поставяйки поведението на противниците на Иван Гешев в по-широк, международен аспект, може би ще даде по-голяма яснота и по-разумно обяснение относно тяхното поведение.

Разбира се, че феноменът „политици в тоги“ далеч не е българско изобретение. Аналози на Методи Лалов и Лозан Панов могат да се видят почти във всяка европейска страна. Истина е също така, че подобни коалиции на крайни либерални и леви политически формации (и техните протежета сред магистратските среди) от години съществуват и в много страни от бившия Източен блок, като Унгария и Полша, където също управляващите мнозинства център-дясно са поставени под непрекъснат натиск от страна на политическите си противници. В Полша управляващата партия „Право и справедливост“ е постоянно атакувана за опитите си за провеждане на съдебна реформа от коалиция между либералната „Гражданска платформа“ и лявата „Съюз на демократичната левица“. Саботажът е активно провеждан не само на политическо ниво, но е и публично подпомаган от част от съдиите от Върховния съд, които не крият политическите си убеждения, както и от редица неправителствени организации, финансирани от мизантропа Джордж Сорос.

Подобно е положението и в Унгария, където поредното доказателство за доброто взаимодействие на „либерал-социалистическия интернационал“ бе новината, че преместването на финансирания от Сорос Централноевропейски университет от Будапеща във Виена е станало с активната помощ на кмета на австрийската столица, който не крие крайно левите си политически убеждения.

По въпроса кои са българските аналози на гореописаните факти, е писано и говорено много и няма смисъл да се повтарят ноторно известни факти. Още повече, когато част от играчите са едни и същи. В този ред на мисли, следва да се отбележи, че не е срамно да имаш позиция, която отстояваш агресивно и шумно, но е срамно и недостойно да прикриваш зад лозунга за морал и законност действителните мотиви за поведението си.