Добре, че не е имало социални медии по времето на робството, тъй като тогава целият протест, цялата борба щяха да се изразят в гръмки писания там и нула работа по същество

Живеем във времена на войни, пандемии, изливане на безкрайни потоци от пропаганда и откровени лъжи по медиите. Българските политици за пореден път демонстрират най-долната си същност на безсрамни юроди, като мамят, предават и продават всичко българско и родно за жълти стотинки и шепа сребърници. В тази конюнктура не е на мода темата за националния идеал. Сега на почит е грубо материалното и Златният телец е най-ухажваното божество. Светът на идеите на Платон е неразбираем и ненужен за повечето съвременници.

А националният идеал е жизненоважен за съществуването на една държава. Без него тя остава просто територия, препикавана от съседните кучета. През годините на османската тирания два идеала са съхранили народа ни - за независима църква и за свободна българска държава.

След това идеята за обединение на всички български територии, нарязани на части като кървава баница на Берлинския конгрес, ни води напред през всичките ни възходи и падения. По времето на соцрежима пък водещ е идеалът за изграждане на комунистическо общество - първо в група държави, сред които и България, после по целия свят. Хубави или лоши, реалистични или не, тези идеали сплотяват народа ни през съответната епоха и му помагат да запази идентичността си.

Какъв да бъде националният идеал сега - може да бъде няколко неща или комбинация от тях. Например идеал за значително увеличение на българското население с млади и работоспособни хора, което ще помогне на страната ни да има по-сериозни позиции по ред въпроси, да укрепи икономиката си, както и ще увеличи шанса на бял свят да се повяват значими български личности.

Идеалът може да бъде за качествени, а не количествени промени - българите да станат много по-образовани, с по-добро самочувствие и с повишено благосъстояние, България да бъде един от лидерите в културата и науката в Европа, като получи нужното признание и уважение. Това може да бъде и старата идея за териториално обединение, в която мием крака на три морета и на Охридското езеро. И така нататък.

Идеалът трябва да се разграничава от средствата за неговото постигане, които някои се опитват да ни представят за автентичен идеал. Например членството в ЕС би могло да спомогне за някои от националните идеали, ако се използва разумно в тази насока, но то не е идеал само по себе си, а единствено средство. Това средство може да се окаже и вредно, налице са очевидни тенденции ЕС да се отклонява от първоначалната си идея за една икономическа и културна европейска общност, която да гарантира мира и цивилизоването съвместно съществуване в рамките на Стария континент. Все повече се превръща в тоталитарна структура, в която различното мнение се преследва и националният дух се размива. Същото важи и за членството ни в НАТО, в СЗО и всякакви други подобни международни инициативи. Между другото понятието „евроатлантически ценности“, което се цитира извънредно често от политици и журналисти, произлиза точно от НАТО в качеството му на северно-атлантически военен съюз. Какви са точно тези ценности никой не знае, но обикновено са свързани с убийства на невинни граждани и окупиране на непослушни държави. Ако всички тези организации и съюзи ни натрапват дневен ред и фалшиви ценности, които нямат нищо общо с националния интерес на България, ако само изпомпват средства от нас, без да предоставят някакви реални блага и да работят за нашите идеали, то отношенията с тях трябва да се преосмислят. Всяка от нашите стъпки трябва да бъде подчинена на конкретна национална идея, а не да се прави просто защото така искат другите от нас.

Има две условия за да се приеме един идеал за национален: първо, той трябва да е ясно и недвусмислено публично формулиран и второ, трябва огромната част от българското общество искрено да го подкрепя.

В момента единственият национален идеал, който отговаря на тези условия, е желанието ни Македония да бъде приобщена по един или друг начин към България. За съжаление с този единствен идеал се провалихме драстично. Огромната част от парламентарно представените партии гласуваха против идеала ни, без особено да се притеснят от своето предателство. Антибългарската теза беше и е подкрепяна от един куп НПО-та и инфлуенсъри, най-вероятно добре финансирани за делата си. Въпреки, че поне 80% от българите са против предателството на македонската кауза, тази огромна маса от хора не направи нищо, за да отстои позициите си. Не вдигна бунт или революция, не направи гигантски митинги, не блокира пътните артерии, не заяви волята си по никакъв чуваем начин. ВМРО, една партия създадена именно заради тази кауза, се ограничи с няколко скромни заявления. С което ясно демонстрира, че няма нищо общо с предшествениците си от преди 100 години, които щяха да реагират по много по-категоричен и безкомпромисен начин. Провалът на идеала ни за Македония е симптом на провала на българската държавност като цяло и той чертае извънредно песимистична прогноза за бъдещето.

Както стана ясно, формулирането на един идеал е лесната част, значително по-сложната е постигането му. Тук основният момент е полагането на лични усилия от всеки от нас.

Най-скромното от тези усилия е да гласуваш за партията, която подкрепя този идеал, или примерно да създадеш такава партия, ако още не съществува. Но това съвсем не е достатъчно. Искаш ли България от 15 млн. човека, самият ти трябва да създадеш и възпиташ 3-4 здрави и енергични деца с българско самосъзнание.

Искаш ли голяма територия, трябва да си готов за различни събития, включително война, в която да рискуваш живота си като войник, или да работиш в тила под вражеските бомби и при силно спадане на жизнения ти стандарт.

Искаш ли България да е един от световните лидери в науката, трябва да отделиш максималните средства и усилия да изучиш добре децата си, както и да спомагаш за обучението на други деца, за създаването на нови училища, университети и научни бази, както и за подобряване качествата на съществуващите. Тоест сбъдването на идеалите е процес, в който трябва задължително трябва да участващ активно и да си готово да понесеш съответната цена и да направиш нужните жертви.

С писане по фейсбук национални идеи не се осъществяват. И добре, че не е имало социални медии по времето на робството, тъй като тогава целият протест, цялата борба щяха да се изразят в гръмки писания там и нула работа по същество. И съответно и досега щяхме да бъдем народ без собствена държава. Ботев и Левски, ако можеха по някакъв фантастичен начин да се телепортират в настоящето ни, нямаше да лайкват постинги, а щяха да държат гневни речи по площадите, и след това да отстояват думите си с нож, револвер и бомби. Те не са благите идеализирани образи, вкарани в общественото съзнание, а фанатични борци от плът и кръв, които са готови да убиват за идеалите си предатели и потисници, както и да жертват самите себе си.

Така че в тези тежки времена, в които живеем, всеки трябва да направи своята собствена равносметка - какво иска да стане с България и какво може да пожертва за това - живота си, имота си или поне половин ден от безценното си време. Всеки носи лична отговорност за това, което се случва, и не трябва да я прехвърля на чуждите посолства, политиците, международното положение и ретроградния Меркурий. Защото утре България може и да я няма.