За три години държавният дълг е нараснал с 12,8 млрд. лв.

През 2021 г. и следващите години бюджетните дефицити не бяха необходими

Дискусиите преди изборите за Народно събрание и за Европейски парламент не са особено атрактивни от гледна точка на изложените в тях идеи, тъй като позициите на отделните политически субекти като цяло са известни. По-интересното в тях е липсата на икономическа и финансова грамотност сред настоящи кандидати, които са били депутати и дори министри.
По време на телевизионен дебат един от участниците изказа твърдението, че няма връзка между парична и фискална политика и нито един от опонентите му не го опроверга. Това твърдение не беше обосновано (вероятно и поради ограниченото време), но по този начин немалката аудитория на тези дебати остава с погрешно впечатление, което ще се опитам на променя.

Вероятното основание за това твърдение е, че паричната политика се провежда от централната банка (ЦБ), а фискалната - от правителството. Тъй като ЦБ би трябвало да е независима от изпълнителната власт, то и паричната политика не би трябвало да е свързана с фискалната. Само че при съвременните условия паричната и фискалната експанзия се случват заедно и са взаимозависими.

Основният инструмент на паричната политика на развитите централни банки са операциите на открития пазар, които представляват покупки (съответно продажби) на държавни ценни книжа - т. е. на емитирани от различните държави дългови инструменти. Когато има за цел да увеличи ликвидността в банковата система, ЦБ купува ДЦК и увеличава банковите резерви, които са част от паричната база. По този начин банките разполагат с повече свободни средства, с които могат да отпуснат допълнителни кредити на домакинствата и фирмите и така да увеличат паричното предлагане. Така по-голямата ликвидност в краткосрочен период натиска надолу лихвените проценти.

За да бъдат закупени тези ДЦК, те трябва преди това да бъдат емитирани. Тъй като на ЦБ е забравено директно да ги купува при първоначалната им емисия, търговските банки действат като посредници - те ги купуват при състезателна процедура, а след това ги препродават (обикновено с печалба) на ЦБ. Емисия на ДЦК е необходима, когато разходите на държавата са по-големи от приходите є - т. е. е налице бюджетен дефицит.

Както вече отбелязах, банките придобиват ДЦК на първичния пазар, но това се случва отчасти заради гарантираното търсене от страна на ЦБ на вторичния пазар или заради изпълнението на регулаторни изисквания. ЦБ има определени цели за лихвените проценти и/или за паричното предлагане, но за разлика от пазарните участници нейните мотиви при провеждането на операциите є не са реализирането на печалба. Тоест, за да изпълни своя конкретна цел в краткосрочен период, тя може да си позволи да предложи по-висока от пазарната цена за тези ДЦК (за да понижи лихвения процент) или да ги продаде по-евтино (за да повиши лихвения процент).

След Световната финансова криза основният инструмент е покупката на активи за постигане на целта за размера на баланса на централната банка. Разликата е, че вече ЦБ изкупува не само краткосрочни ДЦК, но такива с различни срокове до падежа, а също така корпоративни и ипотечни облигации. При операциите на открития пазар се разчита, че промяната в краткосрочните лихвени проценти по ДЦК и на междубанковия пазар ще повлияят върху всички останали лихвени проценти в икономиката. След промяната (т. нар. неконвенционална) паричната политика вече е насочена към основните кредитни пазари чрез пряка намеса - разбира се, отново на вторичен пазар. Основните инструменти, които формират актива на балансите на ЦБ, отново са ДЦК, но вече с всякакви матуритети.

Този тип политика пряко въздейства върху фискалната - изкупуват се все повече ДЦК, което пък дава възможност на държавите да емитират все повече и по този начин да реализират по-високи дефицити и да натрупват по-големи дългове. От друга страна, ако няма такива емисии, ЦБ не би могла да предприеме толкова експанзивна политика, тъй като поне формално изкупуваните активи би следвало да покриват някакъв минимален стандарт за качество (тоест да са над определен кредитен рейтинг) - условие, което трудно се изпълнява от корпоративните облигации и дори от ипотечните след Световната финансова криза.

Поддържането на ниски и дори отрицателни лихви за продължителен период от време позволи силно задлъжнелите държави да поставят под контрол лихвените си разходи, като по някои инструменти те дори получаваха приходи вместо да плащат по тях.

В България поради наличието на валутен борд посочените по-горе операции са забранени. Единственият инструмент на паричната политика, който БНБ има възможност и фактически използва, са минималните задължителни резерви. Поради това въздействието на фискалната политика върху инфлацията е още по-силно отколкото при централните банки с пълен набор инструменти, особено когато финансирането на бюджетните дефицити се случва предимно чрез емисии на ДЦК на международните капиталови пазари, които водят до директно повишаване на ликвидността и паричното предлагане на местния пазар.

Държавен и външен дълг

Друга неточност е пряко свързана с разгледаните по-горе въпроси - кандидатите за народни представители трудно правят разлика между държавен и външен дълг. Най-простото обяснение е, че първият е задължение на държавата, а вторият е на българската икономика като цяло (държава, банки, нефинансови предприятия и т. н.) към останалия свят.

Държавният и държавно гарантираният дълг представлява задълженията (включително дадените гаранции) от страна на държавните институции към вътрешни и външни кредитори. Според дефиницията, която се прилага при пресмятането на критериите за номинална конвергенция, към края на 2023 г. неговият размер е почти 42,4 млрд. лв., или 23,1% от брутния вътрешен продукт за 2023 г., според данни на Българската народна банка.

Брутният външен дълг (БВД) е сума от външния дълг на публичния сектор и този на частния сектор. Според БНБ към края на 2023 г. БВД е в размер 45,4 млрд. евро или 48,3% от БВП за 2023 г. От посочената сума външният дълг на публичния сектор е 14,6 млрд. евро (28,56 млрд. лв.) или 15,5% от БВП.

Неясноти сред политиците са налице и относно динамиката на държавния дълг. Според данните на БНБ държавният дълг към края на годината е 29,6 млрд. лв. за 2020 г., 33,3 млрд. лв. за 2021 г., 37,9 млрд. лв. за 2022 г. и 42,4 за 2023 г. Следователно за три години (2021-2023 г.) държавният дълг е нараснал с 12,8 млрд. лв.!

Разликата с 2019 г. е още по-голяма, но през 2020 г. наличието на COVID-19 епидемията и мерките за противодействие срещу разпространението є допринесоха за спад на икономиката (с 4% в реално изражение) и необходимост от фискални стимули. През 2021 г. обаче протече бързо възстановяване, така че през тази и следващите години на реален икономически растеж бюджетните дефицити и произтичащите от тях емисии на дълг не бяха необходими. Въпреки това бюджетният дефицит на начислена основа спрямо БВП през 2021 г. е дори по-висок, отколкото този през 2020 г.

По-различна е динамиката на държания дълг в относително изражение. През 2020 г. съотношението държавен дълг спрямо номиналния БВП е 24,6%, през 2021 г. е 23,9%, през 2022 г. е 22,6%, а през 2023 г. е 23,1%. За разлика от постоянното нарастване на дълга в абсолютно измерение тук въздейства и растежът на БВП през периода, най-значимият фактор за което е високата инфлация. Така БВП по текущи цени през 2023 г. е с 52,5% по-висок от този през 2020 г. (дългът с 43,2%) и това води до понижаване на съотношението в края на периода с 1,5 процентни пункта.

Цени, инфлация и покупателна способност

Необходимо е също уточнение по отношение на цените и инфлацията. Когато се говори за инфлация, обикновено се разбира процесът на повишаване на потребителските цени. Ускоряването на темпа на инфлация означава, че цените растат по-бързо, а забавянето є при все още положителен темп - цените се повишават, но по-бавно. Тоест спрямо базов период преди една или повече години инфлация 2% означава, че съответната кошница от потребителски стоки и услуги струва повече и с 1 лев днес можем да си купим по-малко количество от тях. Тоест с една и съща сума се купуват по-малко артикули.

Наличието на инфлация обаче не означава непременно, че покупателна способност спрямо базовия период се е понижила. Покупателната способност е какво количество стоки и услуги могат да се купят с текущото ниво на дохода. Само че освен потребителските цени се повишават и доходите на населението. Така че, ако доходите са нараснали по-бързо от цените, тогава покупателната способност даже е нараснала въпреки инфлацията.

Освен това са налице различни измерители на инфлацията - дали ще бъде средногодишна или в края на даден период или според националния или хармонизирания индекс на потребителските цени. (Мобилните оператори се възползваха от това при индексирането на цените на предлаганите от тях услуги в началото на 2024 г.)

Според данните на Националния статистически институт средногодишната инфлация през 2021 г. е била 3,3%, през 2022 г. - 15,3%, а през 2023 г. - 9,5%. Така натрупаната средногодишна инфлация според индекса на потребителските цени за периода 2020-2023 г. е 30,4%. Следователно средногодишно потребителските цени в България през 2023 г. са били с 30,4% по-високи отколкото през 2020 г. - тоест със 100 лв. през 2023 г. е можело да се купят с 23,3% по-малко стоки и услуги отколкото през 2020 г.

Работните заплати са най-масовият източник на доходи в икономиката. Според данните на НСИ за работещите на трудово и служебно правоотношение средната работна заплата за страната през 2023 г. е 23 147 лв. и нараства с 44,7% спрямо 2020 г. (когато е била 16 687 лв.), като растежът в обществения и в частния сектор е сходен. По-детайлният преглед показва, че заплатите се повишават по-бавно от цените в частния сектор единствено в дейностите по водоснабдяване и канализация и третиране на отпадъци, докато в обществения сектор - в т. нар. други дейности. Следователно според официалните данни покупателната способност на наемните работници дори се е повишила, въпреки високата инфлация през последните години.