Практически несъстоялите се избори далеч не са най-важното нещо. България е изправена пред други беди, някои от тях опустошителни

Подмениха истинското зло, което трябва да бъде удържано - „анти-Европа и про-Евразия“, с имагинерното „зло“ - ГЕРБ и ДПС

На 9 юни гражданите сложиха край на политическия цикъл, започнал с уличните анти-ГЕРБ вълнения и юмрука на президента Радев през лятото на 2020 г. Направиха го с гласа си или с отсъствието си пред урните. Този политически цикъл беше предизвикан от умората от дългогодишното управление на ГЕРБ, затънало към края си в плутократично самодоволство.

Но освен разбъркване на политическата конфигурация и геополитически колебания, в които активно участваше и самият президент Румен Радев, тези протести не можаха да се превърнат в основа за смислено политическо лидерство и грамотни реформи.

Вместо това, беше направен мащабен опит за политическо инженерство, който описах преди две години в „Труд“ в анализа „Фалшивият номос на „промяната“. Актуалните изборни резултати сега потвърдиха безапелационно първоначалните изводи, които направих тогава, поради което е време да се вгледаме още по-детайлно в случилото се. За да не го допускаме занапред.

Да припомним конституционно-политическото съдържание на понятието „номос“. В своя фундаментален труд „Номосът на Земята“ германският конституционалист Карл Шмит разсъждава върху средновековната трансформация на политическия и правен ред в Европа от respublica Christiana към Jus Publicum Europeana. Използва гръцкото понятие „номос“ (nomos), в неговото кантианско значение - като мярка, по която се извършва разпределението на земята в дадена общност, както и създавания на тази основа политически, социален и религиозен ред. Първоначалният номос в Европа, според Шмит, се установява с християнската религия. При него властта е конструирана като единство на imperium и sacerdotium, чиито носители са императорът и свещенството, чиято цел е катехонична (от гр. katechon) - да удържа възцаряването на антихриста. По силата на този номос конфликтите и войните вътре в respublica Christiana не са за властта на imperium или на sacerdotium, а за разпределението на земята. Средновековната политика, по думите на Карл Шмит, е борба „за“, а не „срещу“ Рим. Светът извън respublica Christiana се състои от „варварски“ територии, предназначени за християнско мисионерство, и от „вражески“ територии (халифата), които са обект на справедливи (justa causa) и „свещени“ кръстоносни войни. Този ред рухва под напора на новите пространствени реалности, след Великите географски открития и в резултат на премахването на монопола на Рим върху религиозната власт. Създава се нов номос, нов ред за разпределение на земята, при който теополитиката е заменена от рационална политика, а теополитическите феодални владения - от суверенни държави.

Сега нека пренесем тази концептуална матрица на национално ниво - върху българското социално и политическо пространство. Преди 2020 г. номосът на българската политика беше конструиран около политическите и обществени сили, които трийсет години от различни идеологически позиции отстояваха и осъществяваха идеята за демокрация по европейски модел и за присъединяването на България към Свободния свят. В рамките на този номос България постигна най-големия си исторически успех след Съединението през 1885 г. - пълноправното членство в Европейския съюз и НАТО. Този номос, в духа на шмитианската традиция, нарекох respublica Bulgarica Europeana. Имаше ясен katechon - посттоталитарните проявления на стария режим, материализирани от прокремълските агентурни влияния и поставилите се в тяхна услуга мрежи на бившата Държавна сигурност, които трансформираха предишната си политическа власт в пазарен икономически ресурс. В продължение на 30 години социалните пространства, в които се развиваха гнилостни процеси „анти-Европа“ и „про-Евразия“, бяха „вражеските земи“. Докато „варварската територия“, отредена за мисионерство и приласкаване към каузата на Свободния свят, беше БСП - тогава разнородна „партия-континент“, където напреднали „цивилизации“ съжителстваха с най-първобитни племена. В ролята на „средновековен Рим“ беше изведен конституционният модел на парламентарната република. Това беше естественият политически и правен ред на българската демокрация с всичките нейни кривици и проблеми.

През 2020 г., и след това обаче, една претендираща за монопол върху демокрацията и гражданското общество политико-олигархична конструкция, самонарекла се „демократична общност“, се обяви за „братство на почтените“. И гръмко обяви нов номос, своеобразна „република на промяната“ (respublica Mutationem), в която политическата „земя“ принадлежала на няколко „партии на протеста“, брандирани по-сетне като „партии на промяната“. На БСП отново беше отреден статус на „варварска земя“, която мисионерите на „промяната“ могат да „цивилизоват“ и приласкаят. Обявиха се за нов български катехон, който имал мисия да превзема „вражеските земи“, обитавани от ГЕРБ и ДПС. Замениха „стария Рим“ - Парламента, с нов - Президента. Подмениха истинското зло, което трябва да бъде удържано - „анти-Европа и про-Евразия“, с имагинерното „зло“ - ГЕРБ и ДПС. Имагинерно, защото в крайна сметка тези партии представляват значителни части от българското общество, които участваха в националното усилие за присъединяването към ЕС и НАТО и носят европейски ценности. Тази подмяна приведе конституционната и политическа система в девиантно състояние, което естествено даде токсични плодове. Подменяйки реалното зло с имагинерно, те сформираха правителството на Кирил Петков, в което съжителстваха русофили и русофоби, европейци и евразийци, пазарници и бюджетници. Подкрепяните повече или по-малко от „партиите на промяната“ служебни кабинети на Радев, особено след началото на руската агресия срещу Украйна, се превърнаха в инструмент на прокремълските интереси. В продължение на четири години управлението на страната беше раздрирано от политически истерии и примитивен реваншизъм, от тягостна некомпетентност и идеологическа несъстоятелност. Корупцията придоби още по-уродливи мащаби, онагледени финално от „кеша в торби“ и пуделите с пачки. По-опасното обаче е, че бяха изпразнени от съдържание всякакви идеи за реформи, политическият диалог беше анихилиран, а устоите на демокрацията - дълбоко ерозирани. В тази токсична среда се наблюдават подновени усилия за путинизация на България - т. е. за дискредитиране на парламентарната демокрация и въвеждане на „силна ръка“, т. е. президентска република. С изборните резултати от 9 юни огромното проевропейско мнозинство от активните български избиратели дава шанс и основа за активно противодействие на тези злокачествени процеси. След края на respublica Mutationem e нужна нормализация и връщане към естествения номос на българската политика, към respublica Bulgarica Europeana. Избирателите зададоха конфигурацията. Императивът е да се състави правителство на възможно по-широка основа с ясна политическа физиономия и с воля за пълен мандат. Поредни експерименти, като „технически“ или „непартийни“ правителства, или пък с хоризонт само „за една година“, които не отчитат изборните резултати, ще бъдат стратегическа грешка. Избирателите дадоха шанс на ГЕРБ, може би последен, да поеме смело отговорност за конструиране на управление, съобразно вота на избирателите. Остава да са разчели правилно причините за отстраняването им от властта преди време. Ако не го сторят, ще тръгнат по срутището, по което вече се търкалят ПП-ДБ.