Или изоставянето на Европа в полза на реалните нови предизвикателства на китайската стопанска и военна мощ

Махалото се движи и между активния интернационализъм и ригидния изолационизъм

Европа е неразделна част от геополитическата база на американската национална сигурност

Вътрешната политика на САЩ е до голяма степен циклична - подобно на всяка друга демократична система, отразяваща движенията на политическото махало. Тези движения не са само между "ляво" и "дясно" - както сме привикнали да ги интерпретираме в процеса на редовна смяна на тези политически крила на кормилото на властта. В Америка, в частност, махалото се движи и между активния интернационализъм на част от политическия елит срещу ригидния изолационизъм на друга част от същия този елит, призоваващ при различни обстоятелства за "завръщане на Америка у дома". Изолационизмът е по-старата политическа идея, доминираща поведението на американските елити. Тя е заложена в принципната непоносимост на "отците основатели" към йерархична, монархическа и "прогнила от корупция" Европа на 18 век, срещу която се изправя идеята за Америка като "светлия град на хълма", защитник на свободата, следваща своята мисия - manifest destiny - да създаде антитеза на всяко управление, подчиняващо, репресиращо и отнемащо свободата на всеки един човек. 

От идеята за Америка като страж на свободата произтичат и двете направления в американската политика - интернационализъм и изолационизъм. Доктрината Мънроу е първата идея за американска експанзия - на юг в западното полукълбо ( преди всичко към Южна Америка), при пълен отказ от намеса в делата на "прогнила" Европа. При президента Теодор Рузвелт сферата на американска хегемония се разширява към целокупното западно полукълбо, а при Удроу Уилсън, интернационалистичната либерална идея за защита на свободата е приложена като аргумент към неизбежната намеса на САЩ в Европейската война и превръщането й в Първа световна. Изолационисткото крило се активизира особено силно в условия на мащабна интернационализация на американската политика и - особено - при провал на поредната интернационалистична доктрина, както в случая с отхвърлянето на плана от 14 точки на Уилсън за следвоенно устройство на Европа през 1919 г.

Американският интернационализъм е преимуществено - макар и не изцяло - либерална политическа традиция. Изолационизмът е охранителна - консервативна политическа доктрина, която охранява "основанията на американската идентичност". Изолационизмът е повик за "завръщане у дома" след периоди на активна експанзионистична стратегия на американската външна политика, независимо колко успешна е била самата реализация на поредната интернационалистична доктрина. 

През 90-те години на 20 век изолационизмът отново губи битката с американския интернационализъм. Два фактора оновно допринасят за това. Първо, превръщането на Европа през втората половина на 20 век в неразделна част от системата на американската национална сигурност. Обкръжаването на Евразия с кордон от американски бази е основен приоритет в морския тип глобална стратегия на наследника на Британската империя в световната геополитика. Европа е ключовият ресурс в тази стратегия за сдържане на основната евразийска сила - Съветския съюз. Очакванията, че постсъветска Русия ще се превърне в партньор на Запада не са в състояние да отменят принципната възможност за възраждане на великодържавната имперска амбиция на Москва след годините на упадък и фрустрация. Но дори и възможността за позитивно развитие на Русия като партньор на Запада няма как да се случи вследствие на "добрата воля" на Москва, а само като резултат от целенасочена стратегия за лишаване на Кремъл от възможности за антизападна геополитическа алтернатива. Именно този аргумент стои в основата на разширяването на НАТО и превръщането на евроатлантическата система за сигурност в проект за интеграция с постсъветското пространство в една обща и споделена сфера на взаимен интерес и гаранции за сигурността. За съжаление, след 2003 г. тази аргументация загуби силата си като практическа политика на Вашингтон.

Втората причина за маргинализиране на изолационизма след 1990 г. е необратимото превръщане на Америка в лидер на глобализацията, а на американските корпоративни и политически елити - в глобални елити на света след Студената война. Едва след изчерпването на тази мощна вълна на глобализация, започнала с неоконсервативната революция от края на 70-те години и затихваща след срива на борсите от 2008 г. американският изолационизъм започва постепенно „да надига глава”.

Светът е драматично променен, огромни маси от хора са излезли на „форума” на световната политика – както в „първия” и бившия „втори свят”, така и особено в „третия свят”. Светът е неузнаваемо интегриран и скъсените физически и психологически пространства ескалират неимоверно конфликтите между различните човешки общности – включително и в сферата на геополитическите съперничества. Разделителните линии на глобализацията подобно на бумеранг се завръщат в нейната родина – Америка, където обществената поляризация придобива екстремни форми. Преди всичко, това е поляризация между „двете култури” – културата на традиционната, религиозна, трудова Америка, наследила добродетелите на своите предци, и културата на „постмодерните племена”, на новите социални движения, наследили извечната американска визия за непрекъснатата промяна сама по себе си придаваща смисъл на съществуването и представляваща основна обществена добродетел. Каква е посоката на тази промяна е твърде второстепенен въпрос. Консервативната култура охранява традиционната американска идентичност, а постлибералната култура на промяната налага визията за една глобална идентичност, в която всички възможности за „лична свобода” – дори и най-ексцентричните - са еднакво легитимни.

Поляризацията е икономическа – между тази работническа и средна класи, изгубили статута си поради миграцията на американската индустрия в Третия свят, и свръхпечелившите елити на американския глобализъм, превърнали се в корпоративен хегемон на глобалния свят. Поляризацията е политическа – между интернационалистичната визия за един нов общ свят на глобалните елити и изолационизма на консервативна Америка, която иска да се върне към статута на привилегирована в международен план, но затворена за драматичните сътресения на външния свят сила.

Завръщането на изолационизма като мощно политическо движение е вкоренено в напреженията на тази поляризация. Доналд Тръмп и неговото движение MAGA овладяха Републиканската партия и маргинализираха нейното интернационалистично – Рейгъново крило, с което Америка стартира глобализацията преди повече от четири десетилетия. В плана на международната политика на Америка този нов изолационизъм имаше нужда от специфична нова легитимация. Глобализмът е либерална стратегия на международна интеграция. Изолационизмът на Тръмп се ориентира към един нов тип „реализъм”.

Когато през 1972 г. тандемът Никсън – Кисинджър установи отношения с комунистически Китай се заговори за „китайската карта”, която Вашингтон е изиграл срещу Москва. Днес – половин век по-късно – основният съперник на Америка е Китай и преди десетина години Кисинджър деликатно препоръча да се изиграе нещо като „руска карта” срещу Пекин. По една или друга причина Тръмп охотно прие препоръката, а консервативно-изолационисткото крило на републиканците днес масирано играе роля на нещо като лоби на Путинова Русия във Вашингтон. Америка се ориентира към геополитическо състезание с „дракона” в Източна Азия, а Европа е време да бъде оставена сама на себе си пред предизвикателствата на възродения имперски авторитаризъм. Тази оферта прилича на радикален – краен вариант на политиката на re-set, инициирана от администрацията на Барак Обама. Предлагаме на Русия всичко, не поставяме предварителни условия и чакаме Путин да се отблагодари. Обама и МакФол и досега чакат Путин да се отблагодари, консерваторите- изолационисти ще чакат още по-дълго.

Европа е неразделна част от геополитическата база на американската национална сигурност. „Завръщането у дома” на Америка или изоставянето на Европа в полза на реалните нови предизвикателства на китайската стопанска и военна мощ са политически опции, за които ще трябва да се плати много висока цена – и то в съвсем обозримо бъдеще. Америка може да се оттегли от всякъде, откъдето реши. В случая с Европа оттеглянето ще бъде последвано от искрената „благодарност” на Кремъл – никой в Москва не смята загубата на имперските граници до 1989 г. за справедливо или необратимо. По дяволите източноевропейците... Те са свикнали на евразийски произвол. Но първите плочки от доминото на евроатлантическата сигурност, които биха паднали под руския натиск по „високотеоретичния модел” на Миършаймър ще бъдат последвани от срутване на цялата постройка на системата за международна сигурност, която съществува вече осемдесет години. Защо ли?

От Фейсбук, заглавието е на редакцията