През 1087 г. край Дръстър/Силистра се стига до ожесточен конфликт между печенези и кумани на българска земя

В битката при Левунион през април 1091 г. византийската армия подлага печенезите на истински геноцид

Вече запознахме читателите на „Труд“ с ролята на номадския народ на печенезите (печенегите) в българската история през IX-XI в. Печенежката заплаха като дестабилизиращ фактор достига своя апогей в средата на единадесетото столетие. Империята не само не е в състояние да усмири войнствените си нови поданици в провинцията Паристрион/Подунавие, но дори е принудена да сключи мир с тях! През 1059 г., възползвайки се от изострянето на унгарско-византийските отношения, печенезите подновяват нахлуванията на юг от Стара планина. Срещу тях потегля Исак I Комнин (1057-1059), който от Средец/Триадица (София) през Етрополския проход достига Ловеч. Изплашени от заканите на императора "...да ги изгони извън ромейските предели", печенежките вождове бързат да потвърдят своята лоялност, а непокорният Селте е разбит. В действията на Исак Комнин, женен за Екатерина (най-голямата дъщеря на цар Иван Владислав), участват и българи. Намереният при Беклемето в прохода Траян-Кърнаре печат на Срацимир, висш офицер (протоспатарий), принадлежи на такъв командир.

През 1064-1065 г. в българските земи нахлуват узите, а печенезите нямат избор, освен да подкрепят империята срещу своите стари врагове… След оттеглянето на узите заплахата е възобновена, нещо повече – „скитите“ участват в българските въстания на Нестор (1074), Добромир и Лека през (1078) и Травъл (1084-1086 г.). През 1087 г., възползвайки се от византийско-норманската война в днешна Албания, печенезите опустошават в Тракия. Вождът Челгу се включва в грабителския поход на бившия унгарски крал Соломон заедно с куманите на византийска земя, но загива в Източна Тракия.

Печенежките нападения продължават и след тази криза, при която куманите се завръщат в Северното Черноморие. Всичко това амбицира новият император Алексий I Комнин (1081-1118) да реши веднъж завинаги „печенежкия“ проблем. Когато василевсът достига областната столица Дръстър/Силистра и дори превзема външните му квартали, научава, че местният вожд Татуш е заминал да търси помощ от куманите. Двата "акропола" на Дръстър остават в ръцете на роднините и "приятелите на Татуш“. Въпросните две цитадели са основната крепост на брега на Дунава, днес археологически резерват, и някогашният лагер на XI Клавдиев легион, преизграден като укрепление от българите. В завързалото се сражение ромейските сили търпят поражение, а бягството на императора е обект на подигравки в самия Константинопол... Скоро след битката пристигат куманите, които предявяват претенции към плячката, отнета от императорската армия, но срещат отказ.

Стига се до печенежко-кумански конфликт на българска земя! Печенезите са победени, а оцелелите търсят спасение в "...така нареченото езеро Озолимни" – осеяната с малки острови Яломицка балта, ръкав на Дунава срещу Силистра (днес на румънска територия). Куманите се оттеглят в своите земи, заканвайки се да се върнат и отмъстят на нечестните си съюзници... 

Куманската заплаха подтиква печенезите да търсят местоживелища на юг от Балкана. В началото на 1089 г. те разполагат лагерите си край крепостите Голое, Маркели (при Карнобат) и Ямбол. Алексий Комнин се опитва да се помири с печенезите и да ги върне в Паристрион като преграда пред куманите. Печенежките вождове дават съгласие, но междувременно куманите навлизат на юг от Дунав. Опитът за лавирането между "варварите" не дава очаквания резултат. Печенезите отказват да опразнят Тракия, а през 1089-1091 г. техните опустошения надминават и най-черните очаквания... Нещо повече, "варварите" се опитват да използват неимоверните трудности, изпитвани от Византия в Мала Азия, завладяна в голямата си част от селджуките след злощастната битка при Манцикерт през 1071 г. Печенезите влизат в съюз със селджукския "емир" (бей) Чака, който владее Смирна (дн. Измир) и мечтае да превземе византийската столица, а в нашата историография на този въпрос наскоро се спря изследователят Месут Али. В тази обстановка Алексий Комнин отправя призиви за помощ към папата в Рим и западните владетели, които са използвани при пропагандата за Първия кръстоносен поход (1096-1099 г.).

В крайна сметка, Византия сама предприема решителни действия за предотвратяването на катастрофата. Чака е убит по византийско внушение от султан Сюлейман. Алексий Комнин привлича  съюзни и наемни отряди от българи, узи и западни рицари. На ромейска страна преминават и някои печенежки главатари и така се стига до знаменитата битка при Левунион близо до Енос (дн. Енез, Турция), при устието на Марица. Четири дни двете армии не се решават да встъпят в сражение, докато не се появяват извиканите от императора куманските владетели  Боняк и Тугоркан. Тъй като ромейските колебания продължават, куманите заявяват на императора: "Докога ще отлагаме битката? Знай, че няма да те чакаме повече, но при изгрев слънце ще ядем месо от вълк или агне..." В същност Алексий бави сражението, за да организира своята пъстра армия.

Опитният "военен император" иска да се подсигури откъм неприятни изненади – куманите са построени редом с основните ромейски войски, отдясно на тях са „варварите“ печенези, преминали към императора, отляво – узите и "келтите" (западните рицари). Строят на войските е такъв, че тежковъоръжените рицари остават във фланг както на куманите, така и на узите. С други думи, узи, печенези и кумани са разположени така, че да се „контролират“ взаимно, а същевременно са държани "на прицел" от "келтите".

В започналата битка печенежките орди се огъват, а сражението се превръща в истинско клане! Фактически ромейската армия извършва геноцид, при който "... загинал цял един народ…" Изклани са не само войниците, но и оставащите в близките печенежки лагери жени, деца и старци... Кръвопролитието шокира куманите, част от които потеглят обратно към своите земи. Оказва се, че "изнежените" ромеи, оприличени само преди ден на "агнета", могат да бъдат изумително жестоки даже и според представите на „варварите“! Императорски пратеници догонват куманите и им предават обещаните пари и дарове. На онези кумански вождове, които остават в ромейския лагер, Алексий Комнин посвещава целия си ден, "...за да почувстват това, което се прави за тях...", съответно, щедри дарове, пищни пирове и други жестове на специално внимание...

Разказът за тоталното изтребление на печенезите не отговаря напълно на истината. Византийската поговорка, че "...заради един ден печенезите не видели месец май..." (битката е на 29 април, на 30-и е клането, а на 1 май 1091 г. вече е нямало печенези!), не трябва да се възприема буквално. Остатъците от печенежката "стихия" са разселени на различни места, а техни отряди във византийска армия се споменават в продължение на още едно столетие. И все пак, при Левунион империята реално ликвидира печенежката "стихия" и възстановява властта си в Дръстър и Северна България. Своеобразен „акорд извън клавиатурата“ е нашествието на берендеи, печенези, узи и други „варвари“ през 1122-1123 г.. Те нахлуват инцидентно в нашите земи, идвайки от границите на Киевска Рус. На тази „история“ Последната "печенежка война" Анализи 06:00 07.08.2020 сме се спирали в „Труд“ (7.08.2020 г.), а читателите могат да научат повече от публикацията в интернет.

Така завършваме разказа за мястото на печенезите в българското минало. На оставените от тях следи, макар и немного и най-често недостатъчно ясни, ще се спрем някой друг път в нашата поредица. Много често тези следи се „сместват“ с онези, оставени от куманите, чиято роля в нашата история също е твърде значима. Така или иначе, печенежкият фактор играе съществена роля в съдбата на средновековните ни предци и заслужава обективна научна оценка.