Точно преди 220 години Русия предприе една от най-важните стъпки в своята експанзия в Кавказ - анексирането на Грузия (в нейните тогавашни граници). На 24 септември 1801 г. с рескрипта на император Александър I е включено царството Картли-Кахетия в рамките на Русия. Какво дадоха тези десетилетия на войни, какво последва след това като резултат и защо ако беше станало иначе би било много по-лошо?

Изненадващо е, но дълго време Русия изобщо не мислеше за завладяването на Кавказ. В тази отдалечена област, населена с чужди народи и племена, Русия нямаше никакви интереси. Задачите на държавата бяха ограничени до установяване на стабилна граница и дълго време реките Кубан и Терек се разглеждаха като естествена географска линия, отделяща Русия от Кавказ. Там бяха разположени войските на казаците, които трябваше да пазят границата. През XVIII век всички молби за помощ от страна на грузинци и арменци, въпреки че и двата народа са християнски, се ограничаваха до дипломатически отговори, които не водеха до никакви задължения.

Може би причината за това нежелание да се навлезе в Кавказ е неуспешния опит на Петър I, който през 1722-1723 г. завладява западното и южното крайбрежие на Каспийско море от Дербент до Астрабад. Това беше част от грандиозния план на първия руски император да завладее Изтока. Именно Астрабад се смяташе за ключовия град, в който трябваше да се разположат войските, които ще завладеят Индия. Тези завоевания бяха признати и формализирани от Петербургския мир от 1723 г. Но скоро след това Петър I почина и тогава се оказа, че за неговите наследници огромните притежания в Азия са нещо като куфар без дръжка, който е жалко да се изхвърли, но е много труден за носене.

Плановете за мащабни завоевания бяха изоставени. И без това притежанието на Азербайджан, само поглъщаше огромни суми от бюджета, беше нужен солиден гарнизон, който изпитваше много проблеми от това, че беше разположен в необичаен климат с тропически болести. Затова, когато през 1732 г. се появи възможността, без „да губи лицето“ да върнат на Персия завладените земи, след сключване на съюз с нея, Русия веднага се възползва от това и руските полкове заминаха за Кавказкия хребет.

Тази продължителна десетгодишна история на завладяването на кавказките земи направи толкова неприятно впечатление на руското правителство, че за много дълго време всеки опит да се говори за Кавказ веднага беше отхвърлен като изключително неизгоден за Руската империя. Ситуацията започва да се променя едва в началото на XIX век, когато миналите неуспехи постепенно бяха забравени.

Точно тогава настойчивите молби на грузинците за приемането им в Русия идват навреме. Причината за това беше очевидна, след като към края на XVIII век Грузия беше в дълбок упадък. Всъщност ставаше въпрос дали този народ изобщо ще оцелее или ще бъде унищожен от мюсюлманските нашественици - османските турци и персите. Ако през Средновековието в Грузия са живеели над 7 млн. души, то в началото на XIX век преброяването показва присъствието само на 600 000 грузинци. Естествено някога обединената Грузия се разпадна, а управниците на грузинските държави, след завладяването им от мюсюлманите, нямаха друг избор, освен да поискат помощ от могъщ северен православен съсед.

Дълго време Русия нямаше нито способността, нито желанието да се меси в делата на Закавказието, поради което контактите с Грузия бяха ограничени до финансова и военна помощ. Но император Павел I внезапно промени руската политика в Кавказ и се съгласи да приеме Грузия в Руската империя. Това означаваше война с Персия, която считаше Грузия за част от тяхната държава.

Най-интересното е, че грузинският цар традиционно участваше като ключова фигура при коронацията на персийските шахове. Той притежаваше средновековната титла „притежател на държавния меч”, така че без участието на главата на Грузия всяко прехвърляне на властта от един на друг шах се считаше за незаконно.
Войната с Персия започва през 1804 г. и продължава до 1813 г. По времето на няколкото военни кампании руските войски действат толкова успешно, че през 1806 г. Бакинското ханство е завладяно и присъединено. През 1805 г. в състава на империята са включени Карабах, Шемаха, Шекинското ханство и султаната Шурагел. През 1813 г. е завладян Ленкоран и е присъединено Талишкото ханство. Така руската граница в Кавказ придобива очертания, близки до тези, които са съществували доскоро в съветския период.

Но войната разкри много един голям проблем, че беше лесно да се завладеят и подчинят териториите на държавите, съществували в Кавказ. Значителна част от кавказките и закавказките земи обаче бяха в изключително архаично състояние. Там племената в най-добрия случай току-що бяха започнали своя преход към феодализъм. Повечето кавказки народи (с изключение на грузинците, арменците и азербайджанците) живееха в условията на разпадането на племенната система и не познаваха държавата, въпреки че формално са се подчинявали на различните ханове и султани. Как може да се преговаря с тези многобройни племена беше напълно неразбираемо. Дори завладяването им от руснаците често беше символично, защото беше почти невъзможно да се покори една малка нация, готова всеки един момент да избяга в планината.

Първият губернатор на Грузия, генерал Карл фон Норинг, каза на Александър I за кавказките племена: „Народите на тази земя ... са напълно хищни и че добрите съвети, ласки и предупреждения към тях по никакъв начин не могат да ги накарат да бъдат добронравни и спокойни и още повече, за да бъдат отвратени от кражбите и грабежите, дори и в рамките на местната линия, народите, които живеят в голям брой различни кланове, не по-малко от другите се нуждаят от надзор. Планинските племена живееха според принципите на "хотентотския морал": "Когато откраднеш козата на съседа, това е добре, но когато съседа открадне козата от мен, това е много лошо". Постоянното ограбване на съседите, а след това и на руски заселници, беше част от икономическия живот на кавказките племена.

В същото време придобиването на Кавказ и Закавказието постави редица мащабни задачи пред руското правителство. Първо, беше необходимо да се установи сигурна връзка между старата граница по Кубан и Терек и новите закавказки владения на империята. Второ, беше необходимо да се реши проблемът с планинските племена, които не признаваха новата власт. Трето, да се разшири южната граница до естествени граници, удобни за организиране на отбрана срещу турците и персите.

През 1826 г. започва нова война с Персия, а две години по-късно - друга война с Турция. И двата конфликта завършиха с поражението на враговете и безпрецедентната слава за руското оръжие. Превзети са Ереван, Тебриз, Ахалцихе, Баязет. През 1828 г. Персия се оттегля от войната, и дава Армения на руснаците. През 1829 г. войната с османците приключва и черноморското крайбрежие на Кавказ става част от Русия, а Турция напълно се отказва от претенциите си към Грузия. Транспортният проблем беше решен малко по-рано. За комуникация с Грузия е построен грузинският военен път, който е изключителна инженерна структура за онази епоха, положена през планините, които преди това се смятаха за непроходими.

Остана само проблема с планинските племена. Но неговото решение с подчинението на планинците отне много време. През 1816 г. генерал Алексей Ермолов, герой на Отечествената война от 1812 г., става командир на Отделния грузински корпус и главен командир в Кавказ. Пълната власт, дадена на Ермолов от император Александър I, дава на генерала прозвището „Проконсул на Кавказ“. Пушкин пише в отговор на това назначение: "Но ето на Изтокът надига вой! Сложете снежната глава и се смири Кавказ: пристига Ермолов!"

Това обаче беше много далеч от смирението на Кавказ, въпреки че Ермолов беше изключително решителен. Запознавайки се със състоянието на нещата в поверения му регион, Ермолов взима решение, което повлия на цялата бъдеща политика на Русия в Кавказ. Започна бавна, но неумолима офанзива срещу планинците.

Кавказката линия, състояща се от казашки части и прикрепените към тях пехотни полкове, трябваше постепенно да напредва на юг. Горите, където можеха да се скрият четите на планинците, въстанали срещу новата власт, бяха изсечени, а непокорните аули бяха унищожени. Те взимаха за заложници децата на кавказките знатни и ги изпращаха да се учат в Санкт Петербург, надявайки се, че високата руска култура ще очарова местните жители.

През 1817 г. руските войски преминаха през Терек и започнаха да строят укрепления в земите на чеченците, най-неспокойното и „разбойническо“ племе, както пише Ермолов. В началото нещата вървяха много добре; и само за 3 години Чечения и Дагестан бяха умиротворени и набезите спряха. Изглежда, че към средата на 1820-те години задачата за завладяване на Кавказ вече е изпълнена. Но тук, в Кавказ, се запали пламъка на джихада. През 1828 г. няколко авторитетни суфийски молли, събрани в село Яраглар, решават да започнат свещена война срещу руснаците. Привържениците на суфиите бяха наречени муриди, и заради това този период беше наречен муридийски.

Случи се така, че император Николай I, малко преди началото на въстанието, стига до извода, че завладяването на Кавказ е завършено и е необходимо да се премине от суровата политика на Ермолов към нова, по-мека.

Новият главнокомандващ в Кавказ стана генерал Иван Паскевич. Той водеше политика на успокоение. Уви, планинците приеха това като проява на слабост от страна на руснаците. В Кавказ започват въстанията на муридите, чийто водач е Кази-Мула. Кавказката война се превърна в поредица от сблъсъци между партизански формирования и редовната армия. Въпреки това, че руснаците биха могли да победят планинците във всяка отделна битка и лесно да установят контрол над всеки град или аул, те не успяха да завладеят Кавказ, защото беше невъзможно да се постави гарнизон във всяка планинска хижа.

След смъртта на Кази-Мула, ролята на лидер пое аварецът Шамил. През 1840 г. той беше обявен за имам на Чечения и Дагестан от неговите поддръжници. Само 3 години по-късно Чечения и значителна част от Дагестан бяха загубени от Русия и там на власт бяха Шамил и неговите муриди. Шамил успешно създава своя собствена система на власт, организира армия, създава шериатски съдилища и данъчна система. Държавата на муридите се намираше в планините, където беше много трудно да се водят военни действия. Управлението на имамата беше децентрализирано и ударът по който и да е от регионите на Чечения и Дагестан не променяше нищо в цялостната картина на военните действия. Повечето от мъжкото население на Кавказ владееше добре оръжията и бяха добри конници. Това направи възможно бързото попълване на армията на муридите.

Ситуацията започва да се променя едва след края на Кримската война, когато значителна част от редовната армия е изпратена да завладее Кавказ. През 1856 г. за нов главнокомандващ е назначен княз Александър Барятински, който има богат опит във войната с планинците. Той веднага се върна към методите на Ермолов. Напредването към укрепената линия от крепости на Чечня и Дагестан започва отново, изсичането на горите и методичното завладяване на бунтовните аули с помощта на артилерия. Още през 1859 г. Шамил губи контрол над по-голямата част от имамата, а последното му убежище, планинското село Гуниб, е превзето с щурм. Но дори пленяването на Шамил не сложи край на войната, която отне още 5 години до 1864 г.
Войната се проточи 60 години и струваше скъпо на Руската империя. Но какво би станало, ако страната ни не беше започнала да премества границата към Кавказ и Закавказието?

Отговорът на този въпрос е очевиден - не може да има политическа празнота, ако Кавказ не принадлежи на Русия, и ако той принадлежи или се контролира от други страни в голяма степен на вероятност тези страни ще бъдат враждебни към Русия . През XIX век това бяха Османската империя и Персия, както и Великобритания, които активно използваха всички възможности за въздействие върху планинските племена.
Днес Турция, обсебена от неоосманската империалистическа идеология, и направи от Азербайджа свой сателит, а САЩ, контролират Грузия. Нещо повече, ако сега всичко е ограничено до военни и политически връзки, то през XIX век това би довело до образуването на разбойнически планински псевдодържави, които биха живели от набезите по руските граници. Откраднат добитък, изгорени села, отведени в робство руски заселници - това би станало реалност, ако Русия не беше завладяла Кавказ.

Но завладяването на Кавказ се оказа изгодно от гледна точка на икономиката. Още през XIX век започва експлоатацията на петролните находища в Баку, което само по себе си компенсира всички разходи за кавказките войни и направи Русия една от най-големите петролни държави в света. Освен това Кавказ е регион, много богат на природни ресурси. Има волфрам, мед, желязо, цинк, молибден, бисмут, калай, живак и други ценни метали, подходящи за промишлен добив, започнал през ХХ век. В Кавказ има огромни находища на гранит, гипс, туф и пемза - важни строителни материали. Има и гигантски запаси от глина, пясък, материали за цимент и вар. Открити са и се добиват полускъпоценните камъни като оникс, яспис, скален кристал, обсидиан, халцедон.

Не забравяйте, че завладяването на Кавказ донесе на Русия черноморското крайбрежие.

Днес това е най-важният курортен център на Русия, северна страна, лишена от топли райони край морето. Потенциалната курортна стойност на други региони на Северен Кавказ също е голяма, чието развитие несъмнено ще изисква големи разходи и гаранции за мир в региона, но може значително да увеличи привлекателността на вътрешния туризъм. И накрая, Кубанския и Терекския региони станаха обект на руска колонизация, където селячеството охотно се преселваше по време на аграрното пренаселване на Централна Русия. Благодарение на тези промени сега можем да говорим за запазване на демографския контрол над регионите на Кубанската и Ставрополската територии.

Така че в края на XIX век, скоро след края на войната, Кавказ започна да носи печалба на Русия. Руските индустриалци и търговци спечелиха нови пазари за руските продукти в Кавказ. Благодарение на нарастващото влияние на Русия в региона, в края на XIX век започва и активното проникване на руските търговци в Персия. Търговията беше последвана от политиката. До началото на ХХ век Руската империя крои планове да завладее Персия и да стигне до Индийския океан. Всичко това не бяха просто проекти, а вече започнаха да се превръщат в реалност. През 1907 г. Русия и Великобритания се споразумяха за разделянето на Иран, и вече през 1909 г. руските войски навлязоха в северна Персия. По този начин завладяването на Кавказ се превърна от местна задача в гигантски геополитически проект, който измести границите на влиянието на Русия и помага да се запази ролята й на велика световна държава.

(Превод за „Труд” – Павел Павлов)