В последно време бяха лансирани несъстоятелни претенции, че не изборите, а една политизирана констелация от НПО-та и съсловни структури били „гражданското общество“

Избирателите постановиха отново същото, като в допълнение наказаха ПП-ДБ и тяхното самозвано „гражданско общество“

Посоката, в която се движи една нация и политическата конструкция на нейното управление, се задават и легитимират от гласуващите. Свободните и демократични избори са единственият валиден легитимационен инструмент на управлението в модерната държава. Чрез тях - и само чрез тях! - разнопосочните и атомизирани частни интереси на обществената арена, изразявани от отделните избиратели, от граждански групи, партии, движения, гилдийни, професионални, съсловни и неправителствени организации, се канализират и преобразуват в общата политическа воля на нацията. Нещо повече - придават u правна релевантност, свързана с функционирането на държавната власт. Изборите - по думите на проф. Венелин Ганев („Демокрация: същност и основни начала“, 1946 г.) - са законното средство за конституирането на народа като най-върховен конституционен орган. Те са източникът на легитимност на управлението и независимо от избирателната активност, изразяват съвкупната политическа воля на нацията. Защото демокрацията е управление на участието.

Негласувалите или неудовлетворените от изборните резултати, имат своето фоново присъствие в обществената дискусия, но нямат легитимационно значение за управлението. Това е азбуката на конституционната демокрация. В последно време бяха лансирани обаче откровено несъстоятелни и дори антидемократични претенции, че не изборите, а една политизирана констелация от НПО-та, съсловни структури, медийни активисти и интелектуалци, гравитиращи повече или по-малко открито към една партийна коалиция, ПП-ДБ, били „гражданското общество“. Ама цялото. И не само притежавали монопола върху „гражданското общество“, но били легитимиращият фактор за управлението, независимо от демократичните избори. И на тази основа започнаха да се градят цели „теории“ как тази или онази управленска конфигурация била възможна или не. Не е тук мястото да задълбаваме във фашизоидната същност на тези вехти идеи, рециклирани от доктрините на фашизма, корпоративизма и дори троцкизма. По-важното е, че от такива фалшиви изходни предпоставки се изгради фалшива политическа реалност.

Тази фалшива реалност започна с очертаване на „червени линии“ - в Парламента нямало да взаимодействат с другите отвъд „червените линии“. После, в духа на „Тик-ток“ инфантилизацията и профанизацията, разчертаха парламентарното пространство на „добри сили“ и „мафия“. Сякаш в Парламента не са политическите представители на българската нация, а самоизбрали се и самоназначили се активисти, както в НПО-тата. Защото, когато обявиш легитимните политически представители, избрани в свободни и демократични избори, за „мафия“, то ти всъщност определяш по този начин техните избиратели. Тази фалшива конструкция, естествено, превърна в норма на политическо поведение безогледната конфронтация, партийните истерии, крясъци и обиди. Блокира държавата, защото преустанови нормалния политически диалог и търсене на общи решения. Сведе политическото до междуличностни отношения - кой кого раздразнил, не понасял, обидил. Най-тъжното е, че изглежда лиши основните политически фактори от сетива и разум, с които да дешифрират правилно легитимната политическа воля на нацията.

В цяла каскада от свободни и демократични избори след 2020 г. българската нация чрез гласуващите граждани многократно постанови най-малкото две неща. Първо, не са дава доверие и мандат на нито една политическа сила да управлява самостоятелно със свое парламентарно мнозинство и еднопартийно правителство.

Второ, да се формират широки коалиции и коалиционни правителства, защото партии, които не само нямат мнозинство от 121 депутати, но дори не доближават 100 народни представители, не могат да правят друго. Не става дума за нескопосани политически девиации като злощастната „сглобка“, при която едно малцинство, което изгуби изборите, узурпира цялата изпълнителна власт с подкрепата на друго малцинство, което ги беше спечелило номинално. А за истинска европейска коалиция, основана на публично огласено коалиционно споразумение с ясен механизъм за вземане на коалиционните решения на партийно ниво и с обща програма и споделяне на отговорностите в управлението.

Какво обаче наблюдаваме след поредните избори, в които избирателите постановиха отново същото, като в допълнение наказаха ПП-ДБ и тяхното самозвано „гражданско общество“? Не са научили нищо ново. Тягостна елементарност и взиране в партийните пъпове. И президентът - също. Пагубен дефицит на държавническа мисъл, стратегическо лидерство и политическа смелост.

Отново партийно високомерие и „с тези никога“. Отново ни се обяснява как не можело да се състави правителство, вместо да ни заливат с предложения как ще се случи. ГЕРБ не направи достатъчно сериозна заявка за правителствена формула и преговори на най-високо партийно ниво. ДПС зае изчаквателна позиция. ПП-ДБ този път правилно разчетоха вота, който ги делегитимира за участие в управлението. Остатъчната БСП пак се е взряла в оцеляването на своята обречена партийна камарила. ИТН определено изглеждат по-зряло в сравнение с началната си поява в политиката, но отново искат роля, която не им е отредена от гражданите. „Възраждане“ на думи се кълне в българската Конституция, но със сърцето си служи на Кремъл, което прави всяко взаимодействие с тях токсично. „Величие“, каквото и да представляват, все още не знаят къде се намират.

На този фон, проруските мрежи на Държавна сигурност с готовност лансират сценария, за който мечтаят от десетилетия - „силна ръка“, президентска република, т. е. концентрация на властта в една персона, която те и най-вече „центърът“ в Москва да направляват ефикасно. Днес брандират тази сценарий като „българския Орбан“, но истинската му същност е „путинизация“.

Ако основните парламентарни фактори днес не пресекат из корен сценария за путинизация на България и въвеждане на президентско управление, утре може и да е късно. А пък ако се самоуспокояват, че ще продължат да бъдат фактори и в такъв сценарий, то трябва да знаят, че путинизацията на България означава преследване и изпращане в миманса на всички участници в демократичното управление на държавата през последните две десетилетия. Пътят това да не се случи минава през коалиционното управление - ясен ангажимент за парламентарно мнозинство с конкретни приоритети и правителство, в което да бъдат съчетани както партийни ангажименти, така и по-широко обществено-експертно участие. Иначе... Кой знае защо, се сещам за последната телеграма, изпратена от радиоцентъра на германското разузнаване до тяхната агентура в чужбина в края на Втората световна война. Публикувана е в „Играта на лисиците“ на Ладислас Фараго: „Обстоятелствата ни принуждават да прекратим връзката, но продължавайте да дежурите веднъж в седмицата по разписание. Не се отчайвайте. Ще се грижим за вас и както обикновено, ще защитаваме интересите ви.“ След това връзката е преустановена завинаги. Дали, казано метафорично, българските граждани няма да пратят подобно послание на днешните партийни фактори, ако отново се провалят в съставянето на правителство?