Сегашните силни на деня прегазиха основния закон като окосена ливада

Лъжовна легенда е, че България се управлява по Конституция. Тъкмо обратното, политиците управляват основния закон. Всяка власт го нагажда по свой образ и подобие. Сегашните силни на деня отново издевателстваха с него. Прегазиха го като окосена ливада.

От Освобождението насам са се изредили шест конституции. Търновската е приета в старопрестолния град на 16 април 1879 г. Сред депутатите, които я подписват, е Иванчо Хаджипенчович. Неговият автограф стои и под смъртната присъда на Васил Левски. Грозна прокоба ляга над документа!

Първото посегателство е на 27 април 1881 г. Тогава с благословията на Русия, помощта на военния министър и консерваторите княз Александър Батенберг извършва преврат. Насрочени са избори за Велико народно събрание в Свищов. Високият форум е призван да гласува на княза извънредни пълномощия за седем години напред.

Резултатът е смазваща победа за роялистите срещу едва четирима конституционалисти. Народното доверие получават Драган Цанков, Петко Каравелов, Петко Славейков и Михаил Сарафов.

"Още с пристигането в Свищов пролича, че те не ще могат да влязат в Народното събрание. Из улиците се разхождаха сопаджии с внушителни сопи в ръцете, украсени с надпис "Конституция", разказва съпругата на Каравелов. Като виждат тоягите, четиримата се разбягват.

За втори път Батенберг тъпче Конституцията през 1886 г. На 26 август абдикира и назначава регентство. "Регентството се състои от троица регенти, които се избират от Великото народно събрание", гласи глава VI, член 27 на основния закон. Троицата, но по височайшата воля са Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров.

Вече с цялата власт в ръцете, Стамболов също преобразува Конституцията. Нарежда на експерти да изготвят редови закон за изменение на 13 члена в основния. Той е гласуван от Шестото обикновено народно събрание и утвърден от Четвъртото велико през 1893 г.

"Кой пък ще се сети, че Аз съм я откраднал?" от Илия Бешков, 1936 г.

Най-съществената промяна позволява на новия княз Фердинанд да има престолонаследник католик. Според друга князът вече е Царско Височество. Но само на книга, фактически е васал на турския султан.

Независимостта на България е обявена през 1908 г. в Търново, където е свикано Петото велико народно събрание. То трябва отново да прекрои Конституцията. Трансформирани са пак 13 конституционни члена, един е заличен. Навсякъде думите "княжество", "княз", "княгиня", "княжески", "княжеска", "княжеско" са заменени с "царство", "цар", "царица", "царски", "царска", "царско".

Един екземпляр от преправения основен закон е обкован в сребърна подвързия. Тази редакция влиза в историята като Сребърната конституция.

За Фердинанд, който е любител на блясъка, тя е само ювелирно бижу. Инак коронованият управлява с така наречения "личен режим".

На 15 януари 1907 г. вестник "Балканска трибуна" символично погребва Конституцията. Печати я в траурна рамка с кръст отгоре. Редакторът Михалаки Георгиев е тикнат в Черната джамия, а когато излиза от зандана, по дирите му тръгват наемни убийци. Дебнат около неговата вила край столицата.

"Една вечер – свидетелства синът на писателя, – като придружавахме баща ми и стигнахме сред ливадите, над главите ни изсвистяха два-три далечни куршума. Веднага и тримата залегнахме и зачакахме. Нови куршуми не последваха."

Деветоюнският преврат през 1923 г. не суспендира Конституцията. Това прави Деветнайстомайският през 1934 г. Партиите са забранени, Народното събрание е разпуснато, страната се управлява с наредби-закони.

Постепенно цар Борис III съумява да измести превратаджиите и да сложи короната над цялата власт. Парламентаризмът е възстановен през 1938 г., но Конституцията остава забравена. До 28 август 1943 г., когато внезапна смърт прекъсва живота на монарха.

Тогава основният закон отново се появява в политическото пространство. Да се свиква ли Велико народно събрание за избор на регенти, е въпросът на деня. Премиерът Богдан Филов иска мнението на бившите министър-председатели. Театрално, защото вече е избрал себе си плюс княз Кирил Преславски и ген. Никола Михов.

На 11 септември 1943 г. тримата полагат клетва в парламента. "Така днес започва една нова страница не само в моя живот, но и в историята на България", тегли чертата Филов.

Новата страница води до съветската окупация на 9 септември 1944 г. И пак до пустото регентство, което ни мъчи от Батенбергово време. Тодор Павлов, Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски са назначени за "червени регенти" от правителството на ОФ. Филов, Кирил и Михов са екзекутирани в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г.

През 1946 г. спорен референдум обявява България за република. В новите условия е нужна нова Конституция, наречена Димитровска. На 4 декември 1947 г. Героят от Лайпциг е в Шестото велико народно събрание, което подписва документа. На половинка водка – опиянен от щастие, че основният закон носи неговото име.

"Георги Михайлов Димитров", провиква се секретарят. "Всички министри, членовете на бюрото и всички народни представители стават прави. Продължително бурно ръкопляскат. Многократни възгласи "Ура!", хроникират стенографите.
Димитров се надига, олюлява се и се просва по очи пред масата с депутатския списък. Колеги от първите банки хукват да го спасяват. Един го вдига, друг му бърше с кърпичка морното чело, трети подава писалка да положи историческия автограф. Като оня на Иванчо Хаджипенчович.

Ето я и Живковската конституция. Парламентът решава тя да бъде приета с референдум. Един ден е отделен за вота, следващият за преброяване на бюлетините, после е предвидено всенародно веселие.

"Провъзгласяването на приетата от народа нова конституция на Народна република България ще се извърши от Народното събрание на 18 май 1971 г.", сочи член 12 на специалния закон, който регламентира процедурата.

Така правилният резултат е обявен предварително!

Гладна епопея има в аналите на Седмото велико народно събрание. През 1991 г. група депутати го напуснаха, а най-радикалните отказаха да се хранят. Хвърлиха лъжиците и вилиците в знак на протест срещу начина, по който се кове сегашната Конституция на Република България. Нарекоха я Дертлиловска по нейните апологети Петър Дертлиев и Александър Лилов.