Осми ноември е един от почитаните християнски празници, наричан Събор на св. Архангел Михаил

Нека припомним онези средновековни българи, чийто патрон е „предводителят на небесното войнство“

В отделни епизоди от нашата поредица на няколко пъти сме се спирали на популярните и знакови имена Иван/Йоан, Димитър, Константин и Елена в нашето минало и етнокултурна традиция. Осми ноември е християнският празник, наречен Събор на архангел Михаил, когото църквата величае като „предводител на небесното войнство“ от ангели и безплътни сили, като защитник на вярата и християнския народ. Затова в църковната живопис „архистратигът“ е изобразяван с огнен меч или с копие в ръка, като с оръжието си поразява дявола.

В деня, посветен на архангел Михаил, е в реда на нещата да поздравим хилядите българи и българки, които празнуват своя имен ден: Михаил, Михаела, Мила, Милка, Милко, Милчо, Милен, Милена, Миле, Ангел, Ангелина, Рангел, Райка, Райна, Серафим и други производни от тях имена. Според познавачите на темата това е денят и на онези, които носят „огнени“ имена: Огнян, Огняна, Пламен, Пламена... Архангеловден е празникът и на редица градове и селища, чиито храмове носят името на архангел Михаил: Стралджа, Генерал Тошево, Жельо войвода, Гавраилово, Богорово, Жребино, Пейчиново и др.

Нека припомним делата на онези средновековни българи, които имат за патрон „предводителя на небесното войнство“. Първият и безспорно най-известният е св. княз Борис – Михаил Покръстител (852-889, 2 май 907 г.) – великият държавник, на когото дължим нашия цивилизационен избор преди повече от едно хилядолетие. Нещо повече, „цар Михаил“, както от векове го нарича българската църква, е и „осмият от Светите Седмочисленици“ – неговите заслуги за спасяването на делото на светите братя Кирил и Методий и изграждането на средновековната българска култура надали се нуждаят от специално представяне.

В духа на стародавната традиция цар Симеон Велики (893-927) дава на първородния си син името на своя баща. Уви, съдбата се оказва неблагосклонна към втория по ред Михаил от българската царска династия – в края на Симеоновото царуване той влиза в някакъв не особено ясен за нас конфликт със своя баща. В резултат е отстранен от престолонаследието, постриган като монах против волята му и заточен нейде в днешна Македония. През 930 г. доскорошният „багатур канартихтин“ (престолонаследник) Михаил хвърля расото и вдига бунт срещу своя брат цар Петър. Подкрепен е от „българите скити“ – потомците на Куберовите българи в полетата на Прилеп и Битоля, но в разгара на събитията изненадващо умира, може би отровен от своите противници.

В историята на Второто българско царство срещаме няколко царствени личности с името Михаил. Младият цар Михаил II Асен (1246-1256), синът на Иван Асен II и Ирина Комнина, има драматична съдба. Загива по време на избухналите междуособици след поражението във войната с византийската Никейска империя, убит от своя братовчед Коломан  II Асен.

„Багренородният Михаил“ е син на цар Константин Тих Асен (1257-1277)  и Мария Кантакузина, а правата му върху престола са признати от цар Ивайло след брака на бунтовника с царицата майка. През 1279 г. византийският поставеник на търновския престол Иван Асен III отстранява Михаил заедно с майка му и ги изпраща в почетен плен във византийската столица. Около 1302 г. Михаил нахлува в България с византийска войска, за да завземе българския царски престол, върху който има теоретични права още от времето на Константин Тих и Ивайло... Проф. Йордан Андреев свързва с действията му един надпис от с. Рояк, Провадийско, където се разчита името на „багренородния цар Михаил". Явно претендентът навлиза на север от Балкана през някой от  старопланински проходи, но в крайна сметка е победен от цар Теодор Светослав и принуден безславно да се завърне във Византия.

За цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330) разказахме по-подробно в „Труд“ от 11 февруари 2023 г. по повод 700-годишнината от неговото възцаряване. За жалост, способният и смел владетел загива в битката при Велбъжд (Кюстендил) на 28 юли 1330 г., спечелена от сърбите с подла измама… Както допуска д-р Александър Стойков видинският владетел Шишман, бащата на цар Михаил, вероятно също е носел християнското име Михаил. Така се решава загадката около тайнствения деспот Михаил, изобразен в църквата в с. Долна Каменица до Княжевац, днес на сръбска територия.

С други думи, виждаме бъдещия цар в годините, когато все още е видински деспот. Син и престолонаследник на цар Иван Александър (1331-1371) е младият цар Михаил Асен, който пада в битка с османските нашественици през 1354 или 1355 г. От т.нар. Ямболски надпис (1356/1357 г.) научаваме, че Иван Александър е имал и брат на име Михаил, наместник на царя в Ямбол и околните земи.

Името на архангел Михаил е носено не само от представителите на царската фамилия, но и от най-различни хора. Един монах на име Михаил е пребивавал в скалния манастир при Крепча, Поповско, откъдето е най-старият датиран надпис на кирилица (921 г.). За болярин от XI в., наречен „Михаил Велики, княз български“, се разказва в житието на св. Гаврил Лесновски. Върху фрагмент от съд, открит на хълма Трапезица в Търново, някой си Михо, обикновен българин от XIII-XIV в., е оставил не само името си, но и свой наивно изрисуван портрет! Друг Михо от XIV в. е известен от надпис–графит от Охрид. Той е заемал поста на логотет (секретар)  на Охридската архиепископия.

Все още малко известно за широката публика е, че Михаил, първият духовен глава на Киевска Рус, е българин. В т.нар. Йоакимов летопис се разказва, че след покръстването през 988 г. княз Владимир иска от Византия духовен учител за своя народ. В Киев пристига „...митрополит Михаил, мъж многоучен и богобоязлив, който беше българин, а с него четирима епископи и много духовници, дякони и псалтове от славяните. А пък митрополитът по съвета на княз Владимир постави епископии в Ростов, Новгород, Владимир и Белгород..."  В назначаването на българин за киевски митрополит обаче няма нищо сензационно, както е и през XIV-XV в. в случаите с Киприан и Григорий Цамблак. Владиката, който най-вероятно е от завладените по онова време източни български земи, е можел най-добре да проповядва новата вяра на предците на днешните украинци, руси и беларуси, а в Киев старобългарският език е възприет като богослужебен и държавно-административен.

Един от тачените в миналото, но почти забравен днес български светец е Михаил Воин от Потука – градче, което се е намирало в района на средновековния Боруй (дн. Стара Загора). Авторите, писали неговото житие и служба, сред които изпъква патриарх Евтимий, не са разполагали с точни данни за него, а по-скоро с легендарни известия. Както изглежда, светецът е живял през първата половина на XI в. и като офицер на византийска служба е участвал във военните действия против арабите в Сицилия и Южна Италия. Връщайки се от война, в някакво “Тиранско място" (вероятно крайбрежието на Тиренско море), Михаил в люта битка побеждава един триглав змей! Победителят на чудовището, което изяждало девойка като данък, умира от раните си, оплакван от местните хора. Както виждаме, в „биографията" на светеца се преплитат антични и фолклорни мотиви, като особено силно е влиянието на „змеебореца" св. Георги, а и на самия „предводител на небесното войнство“ архангел Михаил. Култът към св. Михаил Воин придобива национална значимост, след като в началото на XIII в. неговите мощи са пренесени в столицата Търново от цар Калоян. Според Петко Р. Славейков преди Освобождението те са се пазели в църквата „Св. Апостоли Петър и Павел“, но изчезват, откраднати от фанариотите… Евтимий призовава светеца да дари вярващите не само с физическо, но и с нравствено „изцеление от недъзите", да даде на българите „избавление от злините". Не ще и дума, че примерът със светеца воин, воювал с мюсюлманите араби и многоглавото „зло", е особено актуален в драматичната епоха на османското завоевание.