Разломът обаче не е "либерално-нелиберално", а "демокрация-автокрация"
Демокрацията има не само своите открити врагове, които я атакуват отвън с претенцията, ако не да универсализират, то поне да разширят ареала на своите потиснически режими и обществени модели, основани на не-свободата и екстремния етатизъм. Демокрацията, както писа преди години световноизвестният френски философ от български произход Цветан Тодоров, има и своите вътрешни "интимни неприятели". Тези неприятели - по думите му - не изглеждат толкова ужасяващи, колкото онези, които я нападат отвън, те не плануват да наложат диктатура на пролетариата, не подготвят военен преврат, не извършват самоубийствени атентати в името на някой неумолим бог. "Те носят дрехите на демокрацията и затова могат да минат незабелязани" - казва Цветан Тодоров. Според него интимните неприятели на демокрацията са популизмът, ултралиберлизмът и месианството.
В частност, изтъква, че скритата прилика между комунизма и неолиберализма помага да се разбере по-добре защо след падането на Берлинската стена новата идеология зае толкова лесно мястото на старата в страните от Източна Европа.
По-рано, в "Страхът от варварите", Цветан Тодоров интерпретира конструкцията на света, като разделена на четири зони, всяка от които доминирана от едно основно чувство. Така според него Западният свят се характеризира със “страх”; Арабският свят и други ислямски държави – с “озлобление”; Китай, Мексико, Индия, Бразилия, Южна Африка – с “апетит”, а останалите – с “нерешителност”. С някои уговорки, включва Русия в групата, доминирана от апетит, но изхождайки от погрешната от днешна гледна точка предпоставка, че руският елит е изоставил идеологическия подход и не се стреми към световна хегемония (аз самият също съм имал подобни заблуди). Всъщност, Цветан Тодоров гради своята аргументация около една централна теза: “Страхът на Запада от терористите, смятани за варвари, варваризира самия Запад”. А в "Интимните неприятели на демокрацията" констатира, че демокрацията, разяждана от горецитираните си "интимни неприятели", които сама е родила, вече "не е на висотата на своите обещания".
От моята камбанария и от друг ракурс се опитах да развия в монографията "Доктрината "Тръмп" срещу неолибералния глобализъм" (2019 г.) малко по-различна теза, в която ултралиберализмът и месианството са интегрирани в идеологическата рамка на неолибералния глобализъм, като продукт на конвергенцията на неолиберализма и неоконсерватизма след края на Студената война. На тази основа идентифицирах три инструмента на тази доктрина, които ерозират свободата и демокрацията.
Първият нарекох "господството на неизбраните". В резюме, това е постъпателното изнасяне на суверенитет от националните държави, в които властта се излъчва и контролира (повече или по-малко) от народа, към наднационални органи и юрисдикции, които са откъснати от демократичния контрол на народите и са под контрола на констелации от наднационални елити.
Вторият инструмент определих като "обезцърквяване на обществото". С този термин обозначих опитите за подмяна на светския модел на управление в съвременната демокрация с агресивен атеизъм и богоборчество.
И третият инструмент е известната "политика на идентичностите", свързана с фетишизирането на расовата и половата идентичност, за да се фокусират върху тях – по думите на Марк Лила - социалните конфликти на мястото на социално-класовите противоречия. Това постепенно ескалира в разкъсване на биологичната предопределеност на расата, пола и дори - на увреждането от тяхното социално проявление (трансджендърните, транрасови и трансейбълистки теории). Това са вътрешните врагове на свободата и демокрацията. Те си проправят път чрез "обезкостяване" на националната държава, чрез cancel-културата и пренаписване на историята.
Тук си позволявам да оспоря и в същото време да се съглася с тезата на Цветан Тодоров, че популизмът е един от основните "интимни неприятели на демокрацията". Оспорвам я, защото популизмът не е еднородно обществено-политическо явление и много често по политически причини привържениците на неолибералния глобализъм се опитват да стигматизират като "популистки" критиката и политическото противопоставяне на господството на неизбраните, обезцърквяването на обществото и политиката на идентичностите. По същество те се опитват да сведат идеологическия разлом до "либерално и нелиберално”, до "либерална демокрация и нелиберална недемокрация". Частен пример за този подход е стигматизирането на всяка критика към политиките на Европейския съюз и/или неговата институционална конструкция (забележете - критика и друг възглед за ЕС, а не отричане на самия ЕС!), като "евроскептицизъм". Всичко това е вавилонско смешение на понятията. В същото време се и съгласявам с тезата на Цветан Тодоров, защото има популистки интерпретации, които са в състояние да анихилират модерната конституционна държава. Като например, че всичко трябвало да се решава от суверена чрез референдуми.
Разломът обаче не е "либерално-нелиберално", а "демокрация-автокрация". Идеологическият сблъсък в Свободния свят, независимо от етикетите, които се лепят - либерали, консерватори, социалисти и пр. - е между демократичните и недемократичните идеологии, защото дихотомията е демокрация-автокрация, а не либерали срещу всички останали. Тук ще се върнем отново към Цветан Тодоров, който в потвърждение на тази дихотомия с основание отбелязва, че: "Животът в демокрация остава за предпочитане пред подчинението в някоя тоталитарна държава, военна диктатура или в някой мракобеснически феодален режим".
Но събитията от последните години сякаш ни изправят пред ново явление - успоредно с интимните врагове на демокрацията, в Свободния свят се появиха и интимни сподвижници на автокрацията. Това явление беше отприщено главно от ескалацията на руското самодържавие, което обяви война на демокрацията и на Свободния свят, а фоново - и от претенциите за господство на ислямисткото мракобесие на Иран, и от опитите за експанзия на китайския комунизъм. Нагледно се проявява в отношението към руската агресия срещу Украйна и към терористичната война на Хамас срещу Израел. Интимните сподвижници на автокрацията обявяват за свой архивраг "либералите", а за свой съюзник, повече или по-малко срамежливо, путинизма, базиран на геополитическото фентъзи на прононсирания фашист и своеобразен идеолог на съвременния кремълски империализъм - Александър Дугин (вж. моята статия в "Труд" - "Дугин и руската агресия" ).
На ниво терминология те наистина си кореспондират. Кремълската пропаганда също води битка с "либералите" и "глобалистите". Но кремълската (зло)употреба с тези термини не трябва да се възприема първосигнално. Колкото "социалистическата демокрация", прокламирана от тоталитарните режими в съветския лагер, беше демокрация, толкова днешната кремълска борба с либералите и глобалистите има нещо общо с демокрацията. Въобще, трябва да си даваме сметка не само за интимните неприятели на демокрацията, които често се самоопределят като "либерали", но и да разпознаваме интимните сподвижници на автокрацията, които често се изживяват като "консерватори", "антиглобалисти" или "антисистемни". Не за друго, а защото демокрацията няма алтернатива!
Труд
Коментари
Регистрирай се, за да коментираш