Известната актриса Искра Радева започва професионалния си път с летящ старт като партньорка на балканския секссимвол Гойко Митич, във филма „Оцеола“. След години тя си партнира многократно и с родния любимец на нежния пол – Стефан Данаилов. Красотата и таланта на Искра я превръщат в една от най-обичаните ни актриси. Тя притежава един от най-разпознаваемите гласове у нас и е озвучавала някои от любимите сериали на родната публика, сред които са „Богат, беден“, „Птиците умират сами“ и „Завръщане в рая“. Певческата дарба на актрисата проличава в дуетите ѝ с Маргарита Хранова и Михаил Белчев, които се пеят и с днешна дата. Искра Радева е завършила ВИТИЗ в класа на големия Апостол Карамитев, след което става част от трупата на „Младежкия театър“, но през 97-ма година я напуска и основава свой театър - „Искри и сезони“. Магнетичната актриса радва почитателите си не само от театралната сцена, но и с организирания от нея концерт „Коледни звезди“. Искра има дъщеря - Елена Станулова, която тази година я дари с второ внуче.

- Искра, след пауза от две години, на 11-ти декември в Зала 1 на НДК отново ще се проведе обичаният от много хора концерт „Коледни звезди“, който ти организираш. С какво ще е по-различно тазгодишното му издание и кои изпълнители ще пеят за първи път на него?
- Сега като си направих една малка равносметка, се оказа, че правя „Коледни звезди“ за 28-ма година, на което дори и аз не можах да повярвам! Концертът стана традиция и публиката си го търси. Бях първата, която събра на едно място и в една вечер най-големите ни поп изпълнители и артисти, които също могат да пеят. Така можеш да чуеш в една вечер любимите си песни, изпълнени от любимите си изпълнители и може би на това се дължи интересът към „Коледни звезди“. Винаги в началото представяме по няколко млади изгряващи звезди на певческия небосклон и този път съм поканила две невероятно талантливи момчета. Предполагам, че в близко бъдеще единият ще е звезда на оперния небосклон, а другият ще стане уникален пианист. Освен тях, ще представя като млада звезда и Жаклин Таракчи, изключително талантливо момиче. Иначе, както казва Стефан Вълдобрев, в концерта ще участват „обичайните заподозрени“ – дует „Ритон“, Веско Маринов, Орлин Горанов, Марги Хранова, Деси Добрева, Краси Аврамов, Драго Драганов и балет „Веда Джуниър“.

- През октомври се навършиха 100 години от рождението на неповторимия ни актьор Апостол Карамитев, който е бил твой преподавател във ВИТИЗ. Малко хора са го опознали така, както вие – неговите студенти. Как би го описала, какъв човек беше в твоите очи? 
- В моите очи беше всичко – невероятен човек и актьор, невероятен учител. Нашият клас, който единствен успя да завърши от първи до четвърти курс, сме изключителни щастливци, защото това е преподавателят, който изостави всичко - цялата си кариера, за да може да бъде с нас. Той искаше да ни предаде всичко онова, което беше научил и усетил във времето и това бяха едни от четирите най-щастливи години в живота ни.

- Сигурно всички студентки бяхте влюбени в него?
- Как не?! (Смее се.) Ходехме на всичките му представления. Тогава той играеше с Невена Коканова в един прекрасен спектакъл „Варшавска мелодия“ на Леонид Зорин. Толкова харесвах пиесата и тях двамата, че бях на всяко едно представление. След години, предложих тази пиеса на Асен Траянов и я заснехме в Телевизионния театър със Стефан Данаилов, като и за двамата това беше прекрасно преживяване.

- Има ли някоя случка или история с него, която изниква особено ярко в спомените ти?
- Случки много. Когато в първи курс ме поканиха да участвам във филма „Оцеола“ и да си партнирам с Гойко Митич, той ми забрани – каза: „Не, още е рано, в никакъв случай не трябва да започвате толкова рано!“ Това беше огромно разочарование за мен, защото във филма щяха да участват някои от най-известните артисти от Източна Европа. Обаче в това време явно режисьорът се беше свързал с него и изведнъж той вече нямаше нищо против! Така заминах и снимах в „Оцеола“. След това ми каза: „Доволен съм.“ Колко много значеше Апостол да ми каже такива думи, защото по принцип каквото и да направехме, винаги беше недоволен! Тогава все се питахме - защо, защо не е доволен, аз дадох всичко от себе си?! Сега вече разбираме, че това е било като подтик да дадеш повече от себе си, а и това ни амбицираше страшно много. Скоро с Юрий Ангелов бяхме на честването на Апостол в Бургас и двамата си спомняхме щастливите ни мигове с него. Толкова щастливи се чувствахме, че сме били негови избраници – той е единият от хората, които имат огромен принос за моят творчески път, другият е Асен Траянов, с който в телевизионния театър заснех почти 50 тв-постановки.

- Известна ли ти е случката, когато Апостол Карамитев буквално са го свалили от влака, с който заминавал да учи в Русия, заради донос от негов „приятел“?
- Не знаех за тази история, но не се учудвам. Спомням си, че когато постъпих в Младежкия театър, току-що Стефчо Воронов се беше върнал от шестмесечно обучение в Канада и ни разказваше, че от 70 души актьорски състав в театъра, имало около шейсет и няколко доноса той да не пътува! Това си е в нашенската психология. 

- В новата ви песен с Маргарита Хранова „Мой живот“ гласовете ви отново са в прекрасна хармония. Какво е усещането да имате още един дует с нея?
- Първата песен, която направихме заедно - „Любов раздвоена“, сложи началото на прекрасно приятелство и ни сближи много. След това пътувахме много, а и имахме доста хубави почивки заедно. С Марги направихме и концерт по песента „Любов раздвоена“, а сега дуетът ни „Мой живот“ е новото попълнение в „Пеещи артисти“. Тази песен е прекрасна работа на Джина Дундова и Милен Македонски. 

- В дуета ви пеете: „Тук сме само миг по трудния път на вярата и стръмния път на надеждата“. Колко пъти се замисляш за краткостта на живота и в какво откриваш вяра и надежда днес, сред толкова плашещи новини?
- Наистина напоследък духът ни доста е паднал и трябва да се замислим колко щастливи мигове има в живота, които се помрачават от такива неща. Мислили ли сме някога, че отново ще има война. Преди години, когато се прибирах ядосана вкъщи и майка ми викаше: „Маме, не се ядосвай за нищо, само е важно война да няма!“ А аз: „Стига с тези глупости, майче, недей да мислиш така - край вече с войните!“, но тя беше преживявала кошмарна бомбардировка през войната и имаше едно наум. Както съм си мислила, че никога повече, погледни какво стана изведнъж... От друга страна ние не умеем да се радваме на малкото щастливи мигове в живота ни. Забравяме ги тези неща – мрачни сме, унили и без хъс нещо да се промени, а не трябва да е така.  Както пеем с Марги, наистина е трудно да вървиш, докато стигнеш до истинската вяра и по същия стръмен и мъчен път се осъществяват надеждите ни днес. Има една хубава приказка – „живей за мига“. Ние, по принцип сме един миг на земята, но живей за мига е наистина да живеем за мига в деня, за този момент, който ни радва, окрилява и ни дава надежда. 

- Появата на второто ти внуче - Искра, сигурно е източник на много хубави емоции и мигове за теб. Освен името, кои твои качества би искала да вземе?
- Просто искам да си върви по своя собствен път, ако прояви талант някъде ще се радвам и ще я подкрепям, но никога няма да се налагам да върши нещо, което не й е по сърце. Малката е много забавна, сега прохожда, прави опити да се изправя, или пълзи като пършинг. (Смее се.) Тя ми носи най-щастливите мигове и не се ядосвам за нищо, когато съм с нея. Като видя хубава рокличка и веднага й я взимам - не мога да се сдържа и за големия внук да взема нещо. Това е щастието - да са живи и здрави, и ние разбира се, за да ги гледаме и да им се радваме.

- Една от новите ти постановки е „Малки изневери“. Каква е твоята роля в нея и какво е отношението ти към изневерите?
- Това е невероятна пиеса, играем я с огромен успех. Може би голяма част от публиката се припознават в героя на Тончо (Токмакчиев), който играе мой съпруг в представлението и си казват: „Виж, докъде може да ни докара една изневяра!“ (Смее се.) Прекрасни роли имаме в спектакъла и с огромно удоволствие го играем - утре сме в Самоков и залата отново е претъпкана. Радваме се, че и отзивите на хората са страхотни, те имат нужда в тази трудна действителност малко да се разтоварят и усмихнат – толкова е хубаво да чуваш как зрителите се смеят с глас и колко щастливи си тръгват. 

- Казвала си, че мъжът ти Кирил Станулов е един на милион. Днес, когато вече го няма, срещаш ли мъже като него, или те вече са изчезващ вид?
- По-скоро мисля, че са изчезващ вид! Имах щастието да живея с един невероятен човек, за съжаление много кратко – 17 години бяхме заедно и сега ми се струват като един миг. 

- В теб има аристократизъм и дори и в по-предизвикателните ти роли всичко е с мярка. Какво мислиш за това, че днес всичко е на показ - особено в социалните мрежи и много млади момичета трупат лайкове почти в евино облекло?
- Аз винаги съм казвала, че завоалираното винаги е по-интересно и повече възбужда въображението, но не го разбират за съжаление. Младото поколение много се увлича по тези лайкове и селфита, които пускат непрестанно. Смешно и жалко е докъде стигат с това разголване - наистина трябва да има мярка, но това много зависи от възпитанието вкъщи. 

- С голямата Стоянка Мутафова бяхте приятелки и играехте в спектакъла „Черни очи за случайни срещи“, който е по нейни автобиографични случки. Кой момент в него лично на теб ти въздействаше най-силно?
- Е, разбира се, монологът й накрая, в който тя разкриваше такива съкровени мигове от живота си, че разплакваше публиката - и мен ме разплакваше! След тази прекрасна пиеса Любомир Пеевски направи още една „Крехка нежност в късен следобед“, с която открихме театър „Искри и сезони“ преди 28 години. Той я написа за мен и Ивайло Христов и изиграхме над 200 представления пред пълни салони и с такова огромно удоволствие - това постави началото на театъра.

- В автобиографичната си книга „Добър вечер, столетие мое“, Стоянка пише, че двете с нея, докато пътувате за спектакъл, често сте спасявали ударени кучета или котки, а веднъж ти си спасила и човек след тежка катастрофа. Откъде идва този твой силен характер?
- Не знам, но винаги в такива мигове се стягам, не губя присъствие на духа и след като мине всичко, чак тогава вече съм и шокирана и стресната и изплашена, но в мига действам. Слава Богу, че тогава човекът оживя. Той беше чужденец и не осъзнаваше какво става, защото от удара беше пробита главата над окото му и хвърчеше кръв като гейзер! Аз просто сложих дланта си там, а то така извираше, че ми избутваше ръката! Извиках на другите бързо да ми донесат аптечката от колата - бяхме със Стояна, Рашко Младенов, Ириней Константинов и Пейчо Пейчев, лека му пръст. На Стоянка й стана лошо, друг започна да повръща, трети…, но слава Богу превързах успешно човека, иначе щеше да му изтече кръвта, а после го закараха в болницата в Елин Пелин.

- Дразниш ли се на тези, които карат с бясна скорост на пътя?
- Разбира се, виждаш какво става - колко жертви има и колко почернени майки… Не мога да си обясня защо е това бързане - дори да стигнеш 10 минути по-късно, това едва ли е от такова голямо значение! 

- Имаш ли любима мисъл, или думи, които си повтаряш най-често?
- И утре е ден! Когато си мрачен и тъжен е хубаво да си кажеш - и утре е ден и ще изгрее слънцето. Тогава това, което те мъчи ще изглежда мимолетно и не толкова важно.