Бил почти 100 килограма
В началото на ковид епидемията се чух по скайп със Стоян. Той караше някъде в Литва камион, това беше работата му. А моята беше да напиша книга с истории на хора, оздравели от нелечими според официалната медицина болести с метода на лечебното гладуване. Книгата „Гладната революция на д-р Емилова“, излезе две години по-късно, но в нея историята на Стоян я нямаше, защото той не ми прати снимка. Пък и разговорът по скайп не е като да гледаш човек в очите.
Това лято го срещнах на живо в клиниката на д-р Емилова. Стоян вече не кара камион, работи във фирма за външна реклама, има син на 12 години, съпругата му е литовка, стоматолог, живеят в Литва. Излъчва една особена кроткост и мекота този мъж, а като се усмихне, виждам усмивката на Таня Игнатова, майка му, която първа ми разказа неговата история, която е вземала заеми, за да го лекува в клиниката и се е молила денонощно за него. Но е различно, когато я чуваш от първо лице. Ето я:
„Човешкият живот се преобръща за миг. Когато си на 21, може да е много жестоко. Спомням си деня, в който отидох при лекаря на селото, в което живеехме, близо до Пазарджик. Седмици преди това се чувствах зле. Нощем ходех по 10 пъти до тоалетната. Бях с адско главоболие. Ходех на работа като сомнамбул. Спомням си как той и сестрата се спогледаха след като ми измериха кръвната захар и чух: „Спокойно, спокойно, само намери начин да отидеш в болницата в Пазарджик веднага .“ Явно не е искал да ми каже какво е показвал апаратът за кръвна захар. Като насън се качих на колата, не помня как съм карал, стисках зъби, за да не припадна. В първата болница не ме приеха, а във втората чаках с часове на стълбището и мислех, че умирам. Като ми измериха кръвната захар: 27! Бил съм пред диабетна кома.
Не помня първите три дни в болницата. Цяла седмица не можах да стана от леглото. Бях на системи. После започнах да се храня с болнична храна, главно месо и картофи, плуващи в мазнина. Всяка сутрин кръвните проби показваха висока кръвна захар. А за да ме изпишат, трябва тя да е нормална. Минаха две седмици. Почнах да мисля: дали не е от храната високата кръвна захар? И за вечеря хапнах само салата. На другия ден – захарта паднала. Продължих така с храненето, избягвах месото и готвеното, и след десет дни ме изписаха. Но с диагноза диабет тип 1. Получих апарат за кръвна захар, рецепта, дози инсулин. И започнах някакъв друг живот, в който никак, ама никак не исках да участвам. Моите връстници пътуваха, ходеха по дискотеки с момичета, а аз постоянно се движех с инжекциите, постоянно следях кръвната захар след всяко ядене. Хранех се, както ми казваха лекарите - месо, млечни, зеленчуци, никакви плодове, те вдигали кръвната захар. Колегите в мебелната фабрика ме гледаха странно. Чудеха се докога ще мога да работя. За 21-годишен мъж този живот е направо присъда. Чувствах се обречен и си мислех дали ще оцелея след 30-те? Как ще живея?
И тогава, когато бях адски отчаян, един приятел ми разказа за д-р Емилова, прочел, че помагала и на хора с диабет тип едно. Не бяхме добре финансово, но събрахме пари с майка ми и тръгнахме към клиниката. След всичко прочетено и чуто си мислех, че няма лечение, така ще е докрая, но не исках да става по-лошо, пък и някаква искрица надежда имаше. Пристигнахме във Варна. Изследванията в клиниката показаха висока кръвна захар, а ехографът – натрупани мазнини около органите. Бях почти 100 килограма, но никой не ме предупреди, че инсулинът може да предизвика качване на тегло. Д-р Емилова ми каза: „Млад си, опитай с веганско хранене и къси гладувания, имаш шанс“. Но аз не бях убеден, че гладуването ще ми помогне. И дойде денят, в който благославям Съдбата, че срещнах д-р Емилова в точния момент и че това ми помогна да взема решение. Седяхме във фоайето на клиниката с майка ми и умувахме дали да си тръгваме. Бях готов да си тръгна. И тогава мина д-р Емилова. Помня този миг, защото се оказа най-важният в живота ми. Спря се и ми каза: „Какво има да се чудиш, това е твоят живот! Ако имаш шанс, трябва да го използваш. Недей да го изпускаш.“ И отмина. А аз си казах: добре, ще остана. Вечерях малко в клиниката, веганска храна, бих си инсулин. А на другата сутрин се чувствах странно. Отивам да ми мерят кръвната захар – 3 единици! Толкова ниска не е била. Докторката ми казва: „По-полека, не гладувай съвсем, хапни банан, пий чай, без мед, не се оставяй. Трябва да те наблюдаваме, за да не падне много рязко кръвната захар. Но сега не си бий инсулин.“
И аз започнах да гладувам на плодове. Изключително стриктно: през два часа редувах плодове и чай. И край, това беше с инсулина!!! Но за да бъда честен, първите пет дни бяха ужасни: връхлиташе ме вълчи глад, страдах от замайване, страхувах се много. Но след това нещата полека започнаха да се променят. На десетия ден вече не чувствах никакъв глад, бях бодър и свеж. И готов да продължа още 20 дни на плодове. Захранването беше в къщи– стриктно, без отклонения. А беше Великден, едни агнета, едни маси, само аз не ям. Отказвах твърдо, ако ще само салата да ям с месеци, само да се връщам в предишното състояние. И издържах. За месец свалих 17-18 кг. От 98 кг станах 80. Бях лек, вече не носех инжекции със себе си. Чудо!!!
Чувствах се нов човек, с нов живот. Никога не се върнах към старото хранене. До днес, когато съм на 39, аз не ям никаква захар, никакви преработени мазнини. Месо – толкова рядко! Може да се живее и без тях, и то не зле. Зеленчуци, плодове, варива – това е храната ми. Винаги помня и разговорите с д-р Емилова, и лекциите й. Да, инсулинът помага на хора с диабет тип едно, но в дългосрочен план болестта поразява всички органи, артериите се запушват, затова човек трябва да направи всичко възможно с храната да промени този ход, ако не може да остави инсулина, то да го намали максимално.
Когато се връщам към времето на болестта си давам сметка и за още две неща. Първо, преди диагнозата се заблуждавах, че щом много спортувам, мога да ям много месо, много пържено, а всъщност се хранех зле, без плодове и фибри. И второто: баща ми почина докато бях в гимназията, послe майка ми се разболя от рак. Това е огромен стрес, който се трупа в една неизградена още психика, а аз явно не съм могъл да го преработя. Дали това не е отключило също болестта?
На 24 години заминах за Литва, беше през 2009. Уж за малко, защото там си намерих работа, а у нас нямаше работа, нямаше пари. Пак някакъв уж случаен ход на Съдбата. А останах в тази красива страна до ден днешен. Трябва да призная, че имах преди три години едно отпускане, качих килограми и веднага почнаха проблеми с кръста. Но ги свалих, болките изчезнаха, сега съм във форма и с прегрешенията – дотам. Вече съм доста по-разумен и улегнал, навърших 30. Започнах да мисля по друг начин. Да се опитвам да накарам сина ми Дани, който се занимава с баскетбол, да се храни природосъобразно. Съпругата ми е скептична към това, което съм ѝ разказвал за изцелението си, тя вярва в стандартната медицина, която е учила. Имаме спорове и леки конфликти, но аз винаги казвам, че при мен не е въпрос на теория, аз съм го преживял. И съм живото доказателство, че човек може да се раздели с инсулина благодарение на лечебно гладуване и природосъобразно хранене.
Разказвам всичко това, за да дам кураж и на други хора с диабет тип едно или друга нелечима болест, които не виждат светлина в тунела. И да им кажа, че човешкият дух е фабрика за чудеса. Трябва да повярват в себе си и да се стремят да стигат до истината. Тогава, когато са добри ученици, Съдбата ще ги срещне с учители като д-р Емилова.
Визитка
Д-р Емилова завършва медицина през 1969 г. и придобива специалности по вътрешни болести, ревматология и кардиология. Има и магистратура по здравен мениджмънт. Основава своята клиника през 1993 г., като прилага в нея метода на Лидия Ковачева, наречен омекотено гладуване с плодове и чай. От тогава до 15 август тази година през нея са минали над 50 000 пациенти и огромната част от тях са излекували с този метод тежки хронични заболявания, обявени за нелечими. През 1997 г. д-р Емилова става единственият български член на Лекарската асоциация към Обществото за натурална хигиена на САЩ.
Труд
Коментари
Регистрирай се, за да коментираш