Талантът на красивата актриса Йоана Буковска-Давидова е оценен високо още с първите й роли в театъра. Едва 17-годишна тя печели награда за главна роля на фестивала „Време“, за ролята на Жулиета в спектакъла „Ромео и Жулиета“. Голямата популярност идва при нея с участието й в сериала „Дунав мост“, за който също печели наградата за най-добра актриса на фестивала „Златна ракла“ през 2000-та година. 

Една година по-късно тя взима и „Аскеер“ за „поддържаща женска роля“, за ролята й на Хелена в спектакъла „Есенна соната“. Едно от най-успешните й превъплъщения е в образа на учителката по френски Нели Кодева, във филма на Дочо Боджаков „Моето мъничко нищо“, за който печели международна награда, както и специалната награда на журито на филмовия фестивал „Любовта е лудост“. 

Йоана прави много силна роля и в сериала „Откраднат живот“, който става любим на телевизионните зрители. През 2011-та година, актрисата прибави към името си и фамилията на съпруга си Иван Давидов. Двамата се радват на близнаците Любомир и Вяра, които се родиха през 2012 г.

- Йоана, след „Откраднат живот“, отново си на екран в друг популярен сериал - „Лъжите в нас“. Случайно ли е, че името на героинята ти в него – Адриана Чуковска, звучи доста близко до твоето и ролята специално за теб ли е писана? 
- Забавнa e тази сходна фонетичност между моето име и това на героинята ми Адриана Чуковска, но това не е обвързано от сценаристите специално с мен, защото аз влязох с летящ старт в проекта, само пет дни преди да започнат снимките на сериала. До последно не са знаели коя актриса ще играе Адриана, така че съвпадението е случайно. Павел Веснаков и Евтим Милошев, които са креативните продуценти на сериала, ме поканиха директно - без кастинг, за тази роля и аз съм им благодарна, че решиха да ми се доверят. Адриана е любопитна за мен героиня - крайно драматична, със силен характер и различна от всички останали, които съм играла досега. В нейния образ видях въплътен прототип на времето, в което живеем - човешки архетип, формиран от обстоятелствата на живота ни в днешна България. 

- В какви други нови роли можем да те гледаме?
- Напуснах „Откраднат живот“ в края на 2017-та година - със смъртта на Виолета Захариева и сега се завръщам на малкия екран със същия екип в сериала „Лъжите в нас“. Това са едни пет години, в които не бях на екран, но през това време направих няколко театрални и филмови проекти, на които скоро предстоят премиери. През 2021-а година се снимах в гръцкия филм „Зима с Валмира“, в американския „Аромат на липа“, в „Майка“ на Зорница София и в „След сезона“. Ролята ми в „След сезона” е писана специално за мен от Дочо Боджаков и Марин Дамянов преди около 15 години. Дочо реши да напише този сценарий за мен, след като работихме заедно в „Патриархат“ и в „Моето мъничко нищо“, за който имам международна филмова награда за главна женска роля в Бердянск-Украйна през 2009-а година.

- Заглавието на сериала „Лъжите в нас“ звучи особено актуално с днешна дата и засяга доста наболели теми в родната действителност…
- В момента наистина живеем във времето на лъжите, фалшивите новини и политическите спекулации и манипулации посредством медиите и в този смисъл „Лъжите в нас“ е особено точно заглавие. Работното заглавие на сериала беше „Сеч“, което смислово идва и от темата в сюжета за дърводобива, но беше и много точна алегория, какво е посечено в нас и в следствие какво ние посичаме около себе си. Сериалът е нарицателен за времето, в което живеем – това е един нелицеприятен филм, който бърка дълбоко в истината за лъжите в нас. Смея да го оприлича като обществен процес, който поражда творчески акт, както беше навремето и с „Дунав мост“, отразяващ по същия нелицеприятен начин действителността у нас тогава. „Лъжите в нас“ е дори доста по-брутално откровен като филмово поднасяне на истините, но това е типично за режисьорската стилистика за Павел Веснаков, който е и криейтив продуцент на проекта на Евтим Милошев.

- Какъв паралел можеш да направиш между двата сериала?
- Тези два сериала са като документално-художествена снимка на социума в България, всеки за времето си. Единствено благодарение на киното можем да запечатаме емоционално в националната ни памет,  какво се е случвало с нас за интерпретирания период. Навремето, след последната серия на „Дунав мост“, Иван Андонов и Георги Мишев, бяха извикани на „народен съд“ в студиото на БНТ и се гласуваше  по телефона от зрителите „ЗА” и „ПРОТИВ” този сериал...Тогава Иван Андонов каза, че за този филм ще може да се говори обективно като творчески акт след 10-15 години. И се оказа прав – факт е, че хората, които днес гледат за първи път „Дунав мост“ ми  споделят, че той показва невероятно точна картина от живота ни тогава. Сега и „Лъжите в нас“ е като документална снимка на днешното време и за него също ще може да се говори обективно чак след 10 години. Това е криминално - семейна драма, а сюжетът е изграден между персонажи, които са знакови за социума ни днес като обществени фигури, а този жанр не носи голяма светлина в себе си. Според мен, замисълът е самите зрители да усетят облекчение, като разпознаят себе си, или близки хора във филма, и да преминат през всичко, заедно с персонажите ни - така да се стигне до взаимен катарзис и просветление като възможно разрешение на общовалидните човешки проблеми, разглеждани в сериала ни.

- А дразниш ли се на големите лъжи в политиката и на тези фалшиви новини, около войната в Украйна?
- Дразня се от израждането на политиката като инструмент изобщо в човешката цивилизация - дотолкова, че съм развила непоносимост към нея. В политиката не виждам нищо друго, освен инструмент за манипулиране на хората с цел подчинение и нехуманна експлоатация. А покрай фалшивите и спекулативни новини сега с войната, както и с пандемията от две години, хората губят основната си социална спойка, а именно доверието във властта, в държавата, в световния ред... В момента политиците имат тежкия кръст да пренаредят системата така, че да не унищожат човечеството, но не знам дали ще се справят, защото виждаме една апокалипитично разпадаща се цивилизация, която започна братоубийствена война в 21 век...

- Героинята ти в „Лъжите в нас“ се бори с пристрастяването към алкохола. Защо според теб у нас не се говори много за този проблем, а той е доста разпространен и има пряка връзка с домашното насилие?
- За тези неща се говори, доколкото просто да ги отчетем, че ги има - без да се предприемат мерки за разрешаването им. Преследват се законово леките наркотици, а е разрешено да се купува алкохол от всеки и по всяко време – това, според мен, е лагализирана зависимост, която се превръща в съвременния бич на днешното ни общество, по-сериозен като проблем, отколкото наркоманията. Алкохолът е законен начин да изпаднеш в зависимост,  защото е най-лесно достъпен и по никакъв начин държава не се води война срещу това. Северните държави не случайно идват тук на алкохолен туризъм. Официалните цифри за домашно насилие у нас са силно занижени, но по неофициални данни вече във всяка втора къща има домашно насилие, а то обикновено е съпроводено с употребата на алкохол.

- Ти сблъсквала ли си се с последиците от алкохолната зависимост, покрай близки до теб хора?
- Имала съм сблъсък с алкохолизма покрай предишни мои връзки и знам за какво става дума – това е огромен проблем и никой филм или роман не може да покаже реално какво означава да живееш с алкохолик. Изкуството използва художествени похвати и спазва естетическата мярка, но винаги съм твърдяла, че животът е най-абсурдния сценарист, а ролите са моя истински психоаналитик, който преработва най-тежките ми преживени страхове или непрогледни пропадания. Да се говори открито за тези проблеми е единственият начин да бъдат решени.

- В „Дунав мост“ имаше една много силна сцена между теб и легендарната Невена Коканова, в която тя разбира, че искаш да станеш актриса и те пита дали си готова за това, защото това е много тежка професия. Особено сега, покрай пандемията за актьорите стана наистина трудно и някои твои колеги едва оцеляват - ти как се справяш?
-  Аз също едва оцелявам финансово - не правя изключение. Имам седем нулеви месеца - с нула изкарани лева през 2020/2021– това е моята равносметка от идването на Ковида. А тази сцена с Невена Коканова беше сцена-подарък за мен. Имала съм щастието големи режисьори да правят огромни професионални жестове към мен. Иван Андонов измисли тази сцена и като един реверанс към Невена, за да я включи във филма, защото в годините 1992-1999 не беше заснет нито един филм. „Дунав мост“ беше първото снимано нещо, а Невена, която безспорно е българската прима на киното ни, имаше 60-годишнина и тази сцена беше като специален подарък и за нея. Идеята му беше тя  да участва като себе си и символистично да  ми предаде щафетата в професията, като се ръкува с мен.  Само ние тримата знаехме защо е направена тази сцена. Тогава не сме и подозирали докъде ще стигат нещата в България за тези, които са избрали попрището на актьора. Но, когато получих наградата на публиката за любима актриса, за ролята на Виолета Захариева, всички материални неволи отиват на заден план и вярвам, че Иван и Невена са горди на кого са предали щафетата...

- Твой преподавател в НАТФИЗ беше един от най-енигматичните ни актьори Андрей Баташов. Какъв беше той с вас – неговите студенти?
- Андрей беше изключително емоционален човек, много всеотдаен и желаещ нещата да се случват докрай. Но животът сякаш не му отговаряше със същата мяра, с която той се раздаваше и тази негова неудовлетвореност се превърна и в неговия палач – вече 12 години го няма. Андрей беше изключително светъл и зареждащ, аристократ по дух, много интелигентен, артистичен и могъщ като актьорски потенциал. „Ритъм“ беше спектакълът - събитие за няколко сезона, който той направи с момчетата от нашия клас. Бяха като един своеобразен „Бийтълс“ на времето си – много зареждащ и завладяващ мъжки спектакъл...

- А какви са най-ярките спомени, които ти изникват, когато се заговори за Чочо Попойорданов?
- Когато кажат Чочо се сещам за „Дунав мост“ и Иван Андонов, спомените ми с него са свързани с един от най-силните и поучителните етапи в живота ми. 

- Признавала си, че мъжът ти Иван, с който сте заедно вече 14 години, и децата ви са най-големите  ти учители. На какво те научиха те?
- На това да се поставяш на мястото на другия, на това как се изгражда екип, който трябва да се развива и израства, при положение че децата непрекъснато се променят. Семейството прилича на многопластова настолна игра, в която непрекъснато се сменят нивата на сложност. В момента, в който покориш едно ниво, следващото е тук и трябва да покоряваш и него, с нови средства и умения. Това е голямото житейско училище и трябва да имаш енергия и сили да прилагаш в него всичко научено дотук и да научаваш и все нови и нови неща... 

- Близнаците Любомир и Вера какви интереси имат в момента и успяваш ли да ограничаваш времето, което прекарват пред компютъра?
- В момента са в трети клас в училище по немска международна система. Там си намериха нови приятели сред съучениците, а и сред учителите, развиват се прекрасно и са много доволни. Засега още нямат телефони, ограничили сме ги и в интернет игрите. С тях обичаме да четем книги и да гледаме филми и така развиваме повече фантазията и въображението им. Дъщеря ни Вера продължава да ходи на балет, а Любомир в момента се увлича много по карането на тротинетка.

- На 16 май на сцената на столичен клуб Joy Station ще играеш отново твоят вълнуващ моноспектакъл  „Променяне“.  Оптимист ли си, че този път ще успееш да го осъществиш, след няколкото отлагания?
- Kакто се казва – „пролет пукна, ние не“... Това ще е третият ни опит да направим тридесетото представление на интерактивния ми моноспектакъл  „Променяне”. Първият път – на 30 ноември, беше фалстарт, защото тогава аз се разболях от ковид и не можах да го играя. След това, ноември 2021, пак ковидът ме задържа в Америка, защото снимахме там и отново се провали представлението. Сега, отново с тези непримирими млади хора от „Joy Station“, ще направим трети опит да представим 30-тото  „Променяне“, като част от театралния им афиш и каня всички зрители на 16 май от 20 часа. Техният екип е гледал моноспектакъла ми преди пандемията и казват, че той няма еквивалент на нашия пазар, защото е амалгама между кино, театър и AR-приложение за смартфон. Спектакълът този път искам да го посветя на живота, защото това е моето розово хапче за душата. Моноспектакълът е по книгата на Лив Улман – „Промяна“. Тази година, тя взе „Оскар“ за цялостно творчество и принос към киното. Щастлива съм, че успях да се запозная лично с нея на моето скандинавско турне – тя е безкрайно борбен, силен и светъл човек и творец, който преминава през изпитанията на живота , като успява да ги превърне в слънчев лъч, с който озарява душите на хората.

- В какво вярваш и отправяш ли молитва преди важни събития в живота ти?
- Отправям молитва всеки път, когато почувствам нужда. Вярвам, че ние можем да сбъдваме мечтите си, да материализираме мислите си. Смея да твърдя, че аз го правя, но трябва силно да вярваш, без да се питаш как и кога точно ще се случи и то ще стане по най-добрия за теб начин. На стената на Театър 199, до моите отпечатъци, избрах да изпишат следното: „Като вярвате в чудесата, вие вече сте част от тях!“