Истанбулската конвенция и последиците от ратифицирането й в България

Нека не се заблуждаваме. Истанбулската конвенция може да изглежда безобиден документ на пръв поглед. Тя наистина съдържа разумни предложения за борба срещу дискриминацията и насилието срещу жените. Кой е срещу това?

Но в нея е вмъкната една думичка „Gender“ староанглийска дума за „тип“, „вид“ и доскоро употребявана наравно с другата дума „Sex“ (пол) за дефиниране на биологичния пол на човека. В последните две-три десетилетия обаче в Америка и редица страни в Европа започна да се налага един нов стереотип - на човек, роден като мъж, но заявяващ, че възприема себе си, на основата на „gender“ като жена, вкарана в грешното тяло. Биологичният ти пол може да е мъжки, но това не е съществено, важното е, че в лична, социална и културна перспектива ти можеш да определяш своята сексуалност като женска и обществото трябва да признава и защитава тази твоя идентичност. Съответно, в тези страни се приемат и законодателства, разрешаващи тези мъже да приемат женски имена и да се пререгистрират като личности от женски пол.

Чл. 2, т. 2 на конвенцията призовава страните да обръщат специално внимание на жените, жертви на насилие на основата на „gender“. Вкарването на термина „gender“ е умишлено, то има за цел да осигури защита срещу насилие не просто и не само на жените, като биологичен пол, но и на „жените“, които всъщност са родени като мъже, но са заявили, че се чувстват като жени и този граждански и социален статут им е официално признат. В чл. 4, т. 3 се говори, че конвенцията следва да се прилага от страните без дискриминация въз основа на „sex“ (пол) и „gender“ (социален пол).

Но дали едно общество в дадена страна ще приеме съществуването на някакъв друг пол, при който един мъж може да заяви желание и получава официално право да бъда наричан жена и обратното, дали ще приеме узаконяването на еднополови бракове и осиновяване на деца от такива брачни двойки, е въпрос на национален консенсус, на национални, религиозни и културни традиции. Преобладаващата част от държавите в света, между които и България, не приемат такива норми.

Но освен обидният факт, че е възможно в угода на политически коректния Брюксел, парламентът да натрапи на обществото ни конвенцията, като я ратифицира, този акт ще има конкретни последствия за страната и обществото ни. С ратифицирането й България автоматично признава така наречения „социален пол“, а оттам и правото на един мъж да реши, че иска да бъде жена и на практика да бъде приет и официално регистриран ката такава. Един такъв мъж вероятно ще вземе хормони и ще му порастат гърди, ще изреже половите си органи, ще започне да се облича и гримира като жена. Ще изглежда и като жена, с тази разлика, че няма да има детеродни органи и спре ли да взема хормони, наново ще й/му порасне брада. Биологически „тя“ ще си остава мъж, макар и кастриран.

На практика обаче, държавата ще трябва да й осигури всичките права и привилегии, които се полагат на една жена. Ще й се издаде нов паспорт с женско име, ще има право да сключи брак с друг мъж, нали е „жена“, и право да осинови с него деца, на които да бъде „майка“. Ще има право да ползва „евини“ плажове и дамски тоалетни. Както и да участва в спортни състезания като жена и поради преимуществата на биологическия си пол да печели даже медали. Такива случаи по света вече има.

Разбира се, дискриминацията и насилието, основано на основата на „социален пол“, ще се отнася и за жените, решили, приели и признати официално да бъдат мъже. Те си изрязват гърдите, взимат хормони и им пораства брада, обличат се и изглеждат като мъже, но не могат да правят деца. Във Великобритания пресата изнесе случай на жена, станала „мъж“, но не премахнала детеродните си органи и като мъж започнал/а хомосексуална връзка с друг мъж. Само че по едно време забременяла. Защото като пасивна страна в хомовръзката, истинското сексуално удоволствие за него/нея е участието в акта с вагината си. Между впрочем има и случаи на мъже, станали „жени“, но въпреки, че са се оказали в „грешното тяло“, не премахват половите си органи. По съображения, все пак те са източник на сексуално удоволствие.

Конвенцията изисква и въвеждане в училищата на съответни образователни програми. Децата трябва да възприемат съществуването на „социален пол“ и възможността някое вътре в себе си да усеща, че е попаднало в „чуждото тяло“. И ако това е така, те вече не могат да бъдат определяни в училище като момичета или момчета, а като „trasndgender“ (трансджендър - сега и този термин явно ще влезе лексикона на привържениците на теорията за „социалния пол“), и когато завършат обучението си, ще може да предприемат прехода към другия пол. Затова и в училищата в някои европейски страни вече има отделни тоалетни за транджендърни ученици. Лично аз имам внук, който наскоро завърши гимназия в Лондон, и в неговото училище има такива транджендърни ученици и трансджендърна тоалетна. - Те изглеждат отнесени, казва той, объркани, без приятели сред нормалните момчета и момичета.

Според психолози, въвеждането и практикуването на такива образователни програми в училищата е опасно, още повече, че проповядващите трансджендърната теория правят сериозни опити да наложат такива деца още на 16 годишна възраст да могат да се подлагат на хормонална терапия, а на 18 години и да могат да се подлагат на хирургическа интервенция, което е свързано с поемане на сериозен риск по отношение на това какъв живот ги очаква в бъдеще. Научни изследвания показват, че на такава възраст подрастващите са неспособни правилно да преценяват риска от необратима хирургическа намеса. А рисковете са големи. Чисто в здравен аспект, хормоналната терапия е свързана с повишаване на кръвното налягане, инсулти и инфаркти и други заболявания. В психологичен аспект, в много случаи преминалите необратима хирургическа трансформация на по-късен етап съзнават, че са направили грешка и изпадат в депресия. В Швеция, самоубийствата сред тези, които са предприели такава трансформация, в процентно отношение многократно надминават тези сред хората, определящи пола си само по-биологичен признак.

Д-р Мишел Кретеба, президент на Американския Педиатричен колеж, излага следния аргумент срещу „транджендърната“ теория по отношение на подрастващите. Тя посочва, че тъй като близнаците имат 100% идентичен ДНК, би следвало ако единият се изживява като трансджендърен, то така би трябвало и да е с другия. Но според едно мащабно изследване на близнаци в подрастваща възраст, само 28% са се заявили като попадащи в трансджендърна категория, което показва, че те са се поддали на външно влияние, и са по-скоро психологично объркани, а не „родени в грешното тяло“. Тя утвърждава, че е възможно подрастващи деца поради различни обстоятелства да имат психологични притеснения по отношение на пола си (и у нас децата наричат някое момиче „мъжкарана“ или някое момче „женчо“, което се отразява на психиката на потърпевшите), но в по-късен етап на живота си те преодоляват това.

България има свои исторически, религиозни, социални и културни традиции и норми, съгласно които полът на една жена или мъж се определя само по биологичен признак, а не по някакъв друг „социален“ признак, при който мъж може да се самоопредели и трансформира като „жена“ или жена да се трансформира като „мъж“. Българските парламентаристи трябва да се съобразят с това при обсъждането на Истанбулската конвенция, още повече, че ратифицирането й ще показва пренебрежение към нагласите на българското общество и може да има вредни за подрастващото поколение последици.

*Авторът е дипломат и живее в Лондон