Можем ли да кажем, че тези хора бяха „петата колона на Кремъл“ и какво скри съветската пропаганда от тяхната съдба?

Преди 35 години, на 23 септември 1986 г., Чарлз Латиф Хайдър започна 218-дневната си гладна стачка пред Белия дом във Вашингтон. Заедно с Анджела Дейвис и Леонард Пелтиер „Д-р Хайдър“ се превръща в култова фигура в СССР. Пионерите и комсомолците им написаха писма, в предприятията се провеждаха митинги. Можем ли да кажем, че тези хора бяха „петата колона на Кремъл“ и какво скри съветската пропаганда от тяхната съдба?

През септември 1986 г., тогава вече не младият професор по астрофизика, експерт по слънчевите изригвания и признат авторитет в своята научна област, Чарлз Хайдър разпъна своята палатка в парка Лафайет, за да привлече вниманието на президента Рейгън към надпреварата в ядрените оръжия и изграждането на съоръжение за съхранение на ядрените отпадъци в родния му град в щата Ню Мексико. Отпадъците от атомни електроцентрали от Германия щяха да бъдат пренесени оттам тук. Освен това, професор Хайдър изчисли, че човечеството е натрупало огромно количество плутоний за оръжие на глава от населението, което беше лошо. В края на 1990-те години той ще издаде своята книга „Оцеляване на планетата, заразена с плутоний“.
Да кажем веднага, че президентът Рейгън просто не забеляза Хайдър, с неговата палатка, гладната му стачка и искането за ядрено разоръжаване. Охраната на Белия дом (в най-широкия смисъл това са тайните служби) разделя потенциално опасните личности на три категории: A, B, C (Алфа, Браво и Чарли). А е групата, предполагаща непосредствената заплаха, В е групата, че трябва да се внимава за всеки случай, но като цяло всичко е наред. Хайдър дори не попадна и в група С. Е, седи си в парка странен дядо с гъста брада и пуловер и дори не скандира нищо.

Герой от програмата "Време"

Но затова пък д-р Хайдър беше забелязан от съветската журналистика и той стана почти ежедневен герой в програмата "Време", а всички големи съветски вестници на свой ред взеха интервюта от него. В крайна сметка се стигна дотам, че вестниците започнаха да публикуват бюлетини за здравословното състояние на д-р Хайдер. В негова чест беше изсечен възпоменателен медал и Михаил Горбачов му написа поздравително писмо.
С развитието на неговата гладна стачка, недоумението нарасна сред съветските хора. Съвсем наскоро, през 1981 г., пред очите на целия съветски народ, на 66 -ия ден от гладната стачка в затвора Мейс, в Северна Ирландия, почина боецът от ИРА Боби Сандс. И след него и още 9 ирландци, гладуващи там. Маргарет Тачър тогава, както се знае, дори не си повдигна веждата. Съобразителните съветски хора изчислиха, че средно всички ирландски затворници са гладували в продължили на около 60 дни. Мартин Хърсън почина на 46-ия ден от гладната си стачка, а Киърън Дохърти живя най -дълго - 73 дни. А Хайдър все още гладува и продължава да гладува.

Този невероятен факт се насложи върху агресивната пропаганда и до пролетта на 1987 г. професорът се превръща сред широките съветски маси в герой на много вицове, понякога злобни и не винаги смешни. „Ейбрам, ти чу ли, че д-р Хайдер гладува в Америка? А, какво говориш! И ако фактът, че д-р Хайдер в Америка си недояжда, нека да ни изпрати остатъка". Грешката на съветската пропаганда беше, както винаги, в нейната праволинейност. А трябваше да ни обясни подробно как стоят нещата.

А работата беше в това, че професорът, подобно на много американци, страдаше от затлъстяване. До началото на своята гладна стачка той тежеше 136 килограма и беше висок 188 сантиметра. Ресурсите на неговото тяло бяха значително по-големи отколкото на общия живот на всички гладуващи ирландски нелегални бойци. Освен това той пиеше водата с комплекс от витамини, което му позволяваше да поддържа относително нормален метаболизъм. И все пак, той загуби почти половината от собственото си тегло и след това трябваше да бъде захранван в болнична обстановка. Така атаките като „Хайдер бяга през нощта до Макдоналдс“ не отговарят на истината. Друго нещо е, че това беше по-скоро радикална форма на диета, а не радикална форма на протест, както беше при ирландците.

Хайдер имаше типичната външност на „лудия професор“ и понякога неговите изявления предизвикваха изненада дори сред колегите му от „зеленото движение“. Но всички, които го познаваха, са съгласни, че той беше много мил, искрен и честен човек. Той наистина вярваше в екологичното движение и в борбата с ядрените оръжия.

И между другото той беше последователен в своите възгледи. Той критикуваше Съветския съюз за абсолютно същото нещо, за което критикуваше и Рейгън, за участието в надпреварата за ядрени оръжия. Просто тези негови изявления не достигнаха до съветската общественост. След като спря гладната си стачка, той се кандидатира за президент на САЩ като се самономинира за кандидат и естествено получи нула (0) гласа. В същото време той не беше съвсем човека, който да напусне елита. Първо списание „Ролинг Стоунс“ пишеше за него, а след това и много уважаваните Washington Post и New York Times. Освен това тонът в тези статии беше доста симпатичен. Хайдър не беше комунист, но той призоваваше за свят без ядрени оръжия. Наивно, но все пак беше за добро. Той беше подкрепен от част от Холивуд, като Чарли Шийн например и дори от отделни конгресмени.

Смята се, че професорът е бил убеден да прекрати своята гладна стачка от сина си Пол, който, въпреки че споделяше екологичните теории на баща си, беше против подобни методи. Здравето на Хайдър беше компрометирано, и на него трябваше да му се имплементира пейсмейкър, с който той живя още 17 години, като продължаваше да се бори срещу изхвърлянето на ядрените отпадъци, и почина в старчески дом в Ню Мексико през 2004 г. Неговият некролог беше написан от Американското астрономическо дружество.

В Русия той вече не беше интересен за никого и неговият образ здраво навлезе в масовата култура на постсъветското пространство като анекдотичен пример за пропаганда за вътрешно потребление. На никого не му хрумваше сериозно да вярва, че д-р Хайдер е някаква „пета колона на Кремъл“. Професор-чудак, и нищо повече.

Вярно е, че в отдела за пропаганда на ЦК опитът с него беше отчетен за успешен и толкоз. През същата 1986 г. Хенрих Боровик засне филма „Човекът от пето авеню“ за някой си Джоузеф Маури, бял жител на Ню Йорк, който изпадна в трудна житейска ситуация, след като загуби своя дом, заради прекаляването му с кредитите. Като резултат от прожекцията на филма по съветската телевизия, вместо да му се наеме апартамент някъде в Куинс, Маури беше доведен в Москва за прием при тогавашния шеф на съветското външно министерство Андрей Громико.

Мнозина симпатизираха на Маури, дори го канеха да живее при тях, но той не получи такъв отклик в сърцата на съветския народ като съдбата на Анджела Дейвис и Леонард Пелтиер. А именно с тези двама героя, всичко също беше напълно различно от начина, по който съветската пропаганда ги представяше.

Хау, бледолики!

Майката на Леонард Пелтиър беше от племето сиукс, а баща му беше от племето оджибве, a той е роден в резервата Turtle Mountain в Северна Дакота. От ранна възраст той участва в индианското движение, което през 1970-те години е изключително радикализирано. Движението на американските индианци (AIM) е конгломерат от различни племенни образувания, отчасти заразени с различните форми на левичарството, от маоизма до ходжаизма. Но неговите членове не стигнаха до нивото на „новите леви“, просто защото нямаха необходимото образование. Лидерите на AIM често идваха от престъпната среда, което е тяхното нещастие, а не тяхната вина. Животът в резервата не оставяше възможност за образование. Тук важното беше да оцелееш.

На Пелтиър му излезе късмета и той посещаваше специалното училище, ръководено от Бюрото по въпросите на индианците. И след като се премести от резервата в Сиатъл, той първо държеше автосервиз, в който набираше за работа само индианци, освободени от затворите, защото тях не ги наемаха за друга работа.

Тук трябва да се каже, че ФБР и ЦРУ смятаха тогава и все още смятат индианското движение за сериозна терористична заплаха. А само за нас, индианците са благородните рицари с томахавките от романите. Още преди 9/11 американските специални служби сериозно разработваха сценарии, при които именно индианците биха могли да бъдат проводници на чуждестранния (!) тероризъм на територията на САЩ. На първо място, ислямския, въпреки че тук идеята не е в идеологията или религията (мюсюлмани индианци няма), а в степента на радикализация на индианското движение. А през 1970-те години някои отряди на AIM се държаха по-лошо от прословутите „Черни пантери“, за които ще стане дума по-долу. "Отрядите" са именно въоръжените групировки, образувани по племенна линия, така да се каже, за да охраняват резерватите и нещо като "Защитниците на народа Оглала". Между другото, в някои резервати и сега има специална "индианска полиция" към ФБР и то там не се меси.

Освен това, AIM яростно враждуваше с водачите на някои племена, предимно чероки и сиу, а техните активисти бяха обвинени в "компромиси" с американските власти. Факт е, че основната политическа точка в програмата на AIM беше преразглеждането на хищническите споразумения от XIX век между водачите на племената и Вашингтон, според които индианците бяха лишени от техните земи. Или поне прилагането на онези точки от тези споразумения, които бяха от полза за индианците. Вождовете като цяло бяха доволни от всичко това, тъй като върхушката на племената получаваха приходите от казината и другите преференции, докато масата индианци живее в ужасни условия. И дори и сега там положението не е много по-добре.

През февруари, 1973 г. немислимото се случи в един от най-бедните резервати, Wounded Knee (Раненото коляно). Конфронтацията между местния вожд Ричард Уилсън и AIM доведе до това, че въоръжен отряд на „Защитниците на народа Оглала“ - над 200 души с огнестрелно оръжие - превзема резервата Уондид-Ни „Раненото коляно“ и се окопава там.

След това става още по-яко. На 8 март 1973 г. активистите провъзгласяват независимостта на народа Оглала Сиу и обявяват денонсирането на договорите с Вашингтон и изобщо излизат от състава на САЩ.

Ръководителят на "независимата държава Оглала" официално беше 80-годишният лидер и шаман Франк Глупавият гарван, който предизвикателно говореше само на езика на лакота и се преструваше, че не разбира английски. Всъщност лидерите на AIM, преди всичко известният радикалист Ръсел Минс, който вече многократно се сблъскваше с полицията и дори завзе сградата на Бюрото по въпросите на индианците във Вашингтон, командваха „въстанието в Уондид-Ни“.

Федералното правителство не реагира веднага. Полицията, ФБР и дори войски с бронетранспортьори бяха изпратени в Уондид-Ни. Започва планомерната обсада на „държавата Оглала“, с цел да изморят чрез глад въстаниците. В Уондид-Ни дори не допускаха лекарства, което доведе до смъртта на бременна индианка от чероки. Започнаха престрелките. Двама индианци бяха убити и близо две дузини бяха ранени. Полицията имаше само двама ранени. Днес е прието, че бунтът в Уондид-Ни първоначално беше само една демонстрация, но тя ескалира в 71-дневни боеве. Това е най-дългият конфликт в САЩ след Гражданската война. Нарича се дори „Новите индиански войни“, но самият факт на провъзгласяването на независимостта е напълно безпрецедентен.

В крайна сметка индианците, с множество посредници, се съгласиха да се предадат и да освободят Уондид-Ни, но някои от тях станаха нелегални бойци, а тази история създаде напрежение във всички резервати в Дакота. Започна нещо като мудна гражданска война.

На 26 юни 1975 г., двама агенти на ФБР с две коли преминават границата на резервата Пайн Ридж в преследване на непълнолетен разбойник. Движейки се в посока към ранчото на Скачащия бик, те попадат под обстрел. Общо около 120 куршума попадат в автомобилите им. След това патологът фиксира така наречената защитна рана на единия от тях. Агентът се е опитал инстинктивно да прикрие лицето си с ръка, а куршума пробива дланта и след това попада в главата. Тоест те, вече са ранени, и след това са довършени от някой друг.

Повече от 100 полицаи обсадиха ранчото на Скачащия бик и го превзеха с щурм. Един индианец беше убит от снайперист, а десетки бяха ранени. В ранчото беше открита изгорялата кола, в която беше намерен пистолета на един от убитите агенти на ФБР с отпечатъци на Пелтиър, както и пушката Ремингтън, с която бяха убити агентите. Регистрацията на пушката също беше на името на Пелтиър.

Леонард Пелтиър беше задържан в Канада и въз основа на показанията на някоя си Миртъл Бедната мечка и той беше екстрадиран в САЩ. Тази Миртъл твърдеше, че е приятелката на Пелтиър и лично го е видяла да екзекутира агентите на ФБР. Впоследствие се оказа, че тя дори не е познавала Пелтиър, а ФБР успя да я сплаши, показвайки и фотографията с отсечените ръце на индианската активистка Анна Мей Еквош, чийто труп беше намерен приблизително по същото време в резервата Пайн Ридж. Между другото, сега преобладаващата версия е, е че Еквош е била информатор на ФБР и най-вероятно е била убита от самите индианци от AIM. В онези дни такъв беше моралът и ФБР не се съобразяваше много.

През 1977 г. във Фаргo Леонард Пелтиър е осъден с 2 доживотни присъди. По една за всеки агент на ФБР. Бюрото скри от съда балистичните експертизи, които не даваха недвусмислено отговор, че куршумите са изстреляни от пушката Пелтиър. Още двама индианци бяха оправдани.

През лятото на 1979 г. Пелтиър, заедно с двама други затворници, бяга от федералния затвор Ломпок. Един от бегълците е застрелян точно там от охранителната кула, а вторият е заловен 90 минути по-късно, и само Пелтиър (все пак е индианец) се крие 3 дни и е заловен след обаждане от фермера, от когото се е опитвал да открадне царевица от полето.

След това цялата световна общност застана в защита на Пелтиър, включително Нелсън Мандела, Далай Лама и парламентите на редица европейски страни. И, разбира се, къде без Съветския съюз.

Между другото, ФБР реагира неадекватно на това. Работата беше в това, че активистите на AIM, както и белите левичари, които се присъединиха към тях, активно прожектираха в резерватите на мобилни кина като част от общественото образование филма от ГДР „Синове на Великата мечка“ с Гойко Митич като индианския вожд от племето дакота, борещ срещу колонизаторите. Едва ли този филм е провокирал въстанието в Уондид-Ни, но всичко около него беше обявено за „провокация от КГБ и Щази“, а на Гойко Митич беше забранено да влиза за известно време в САЩ. В това, разбира се, легендата е повече от истината. Събитията в Уондид-Ни бяха провокирани от чисто местни причини, а не от Гойко Митич, но утайката си остана.

Основният проблем по делото Пелтиър в САЩ бяха очевидните проблеми с доказателствената база на обвинението. Освен това ФБР ги беше създало само в едно копие, за себе си и сега никой не можеше да направи резервно копие. На Пелтиър няколко пъти му беше отказвана молбата за условно освобождение и следващият път, когато той може да подаде подобна молба идва едва през 2034 г. И не се знае дали ще доживее до това.
В Съветския съюз реалните обстоятелства по този случай просто не бяха оповестени публично. Има някакъв такъв борец за правата на индианците Леонард Пелтиър, когото американските власти държат в затвора и това е всичко. Край на урока по политическа информация. Дали той е застрелял полицаите или не, не се обсъждаше. Малко хора знаеха точно в какво е обвинен. Пелтиър беше особено популярен в съветските училища, включително благодарение на филмите на Гойко Митич. А също и от романите на Фенимор Купър. Много съветски момчета си играеха индианци и строеха вигвами в градските паркове. И ето, ти сега готов жив герой, борец за правата на индианците. Романтика.

Черната пантера

Но виж, Анджела Дейвис беше популярна предимно сред възрастната част от съветското население.

Обаятелна, жизнерадостна чернокожа жена с невероятната за СССР прическа беше привлекателна сама по себе си. А агресивната пропаганда, честите й посещения в Съветския съюз я превърнаха в култова фигура. Лозунгът "Свобода за Анджела Дейвис!" звучеше от всяка радиоточка, дори когато тя вече беше освободена от затвора. Да не говорим за прическата тип „Анджела Дейвис“, която съветските жени правиха на себе си, прибягвайки до невероятни трикове. И, разбира се, никой не се интересуваше към какви политически възгледи тя се придържа и защо се опитаха да я вкарат в затвора.

А тя си беше левичарка и първоначалните й политически възгледи изобщо не приличаха на каноничната версия на марксизма-ленинизма. Тя се зарази с това още в училище, благодарение на приятелството си с дъщерята на Хърбърт Аптекър, известен американски марксистки философ от еврейски произход. Учи при Маркузе и в началото на 1960-те години се премества в ФР Германия, където живее в таван в компанията на същите леви студенти (марихуана, приказки за социализъм, групов секс). Тогава Западна Германия беше обхваната от студентските движения на троцкистите и маоистите, и беше залята с различни радикали. Дейвис беше част от групата, която включваше и Улрике Майнхоф, съоснователка на „Фракция Червена армия“ от групата на Баадер-Майнхоф. Тя беше терорист, радикал и убиец. Доколко Дейвис е била близко до „Фракция Червена армия“ все още не е ясно, но в Щази сигурно са били наясно.

Завръщайки се в САЩ, Дейвис получава работа като преподавател по социални науки в Калифорнийския университет, но е уволнена оттам за принадлежност към Комунистическата партия на САЩ по личната заповед на губернатора на Калифорния Роналд Рейгън (привет на всички поддръжници на независимостта на американските университети). Тя става обществен адвокат и защитава афроамериканските активисти, повечето от които се оказват непълнолетни престъпници.

В затвора Сан Куентин тя се запознава с Джордж Джаксън, гангстер-рецидивист, станал активист на „Черните пантери“ в затвора. Това е екстремистко движение, което се бори за правата на чернокожите с терористични методи. Много често те стават „пантери“ в затворите, като противовес на бандите от бели затворници от „арийското братство“. Джордж и 17-годишният Джонатан Джаксън бяха основатели на една от най-големите „черни“ затворнически групировки, все още действащи в наказателната система на САЩ и досега известни като „Черното партизанско семейство“. А „националноосвободителната“ расова реторика обикновено беше за прикритие. Когато бяха освободени, повечето от „пантерите“ се завръщаха към обичайния си начин на живот с трафика на наркотиците и грабежите. Разбира се, имаше и идеологически лидери, но те бяха малцинството.

Джордж Джаксън и трима други негови съучастници бяха обвинени в убийството на полицай и бяха настанени в затвора Соледад, който се отличаваше с изключително тежките си условия за престой. Младият Джонатан реши да освободи своите братя от Соледад в съдебната зала.

Днес, вече 77-годишната Анджела Дейвис се обяви за лесбийка и активистка за правата на ЛГБТ. Но през 1970 г. тя беше безкрайно влюбена в рецидивиста Джордж Джаксън. Тя легално закупи пистолет на нейното име и го предаде на по-малкия брат на своя любим. Той, с няколко от същите идиоти, нахлува в съдебната зала, взима за заложници, включително съдията и маршалите, и иска освобождаването на затворниците.

Като краен резултат от операцията по освобождаване на заложниците самият млад „борец за справедливост“, един от неговите съучастници и съдията бяха убити. Един от маршалите беше ранен от полицията. Съгласно калифорнийското законодателство собственикът или купувачът на оръжието, с което е извършено убийството, се счита за съучастник, независимо от това дали е присъствал на мястото на престъплението. Съответно Анджела Дейвис беше обвинена в заговор за взимането на заложници и убийство.

Тези събития бяха обилно отразени от кореспондента на „Правда“ Борис Стрелников. Заглавието на статия в главния партиен вестник на СССР беше „Случаят в Сан Рафаел“ (от местопроизшествието). Именно ветеранът на съветската журналистика Стрелников полага основите на култа към Анджела Дейвис. През 1990-те години неговия син Василий стана известен в Русия като „официалният глас“ на руската MTV и на други телевизионни канали. Той говореше английски с фантастичен американски акцент, което придаваше на речта му известен чар.

Известно време Анджела Дейвис се укриваше, но беше арестувана в Ню Йорк след като беше идентифицирана от рецепциониста на хотела. Предвид тежестта на обвиненията и политическите нюанси, тя беше държана в изолация за известно време, но след публичните протести тя все пак беше преместена в обща килия. След това тя беше освободена под гаранция от $100 000 - много голяма за времето си сума.

Тази история продължава с невероятни хора.

Първоначално джаз певицата Арета Франклин искаше да плати гаранцията на Дейвис. Но в крайна сметка гаранцията на Дейвис беше платена от напълно белия калифорнийски фермер Роджър Макафи. Тогава той имаше 84 крави. А преди това като 15-годишен тийнейджър той пропътува Европа с мотоциклет. След това той отива в Израел, за да следва стъпките на Христос. Като католик той се установява в кибуц, чете „Капитала“ на Маркс и там става комунист. През 1981 г., вече е собственик на две дузини ферми в Калифорния и в Мексико, посещава СССР, където му беше обещано да бъдат инвестирани $20 млн. в неговите ферми. Очевидно като компенсация за помощта на Анджела Дейвис. Сега синът му Марк притежава компанията Organic Pastures Dairy, най-голямата компания за непастьоризирано мляко в САЩ.

Най-добрите леви адвокати на Америка се включиха в защитата на Анджела Дейвис. Според тяхната отбранителна стратегия законното закупуване на оръжие не може да бъде престъпление и не показва участие в заговор. Прокуратурата като отговор, показа кореспонденция между Анджела и Джордж Джаксън. Защитата отговори, че това е „затворническа романтика“ и не може да бъде свидетелство за нищо незаконно. И те успяха да убедят 15 бели съдебни заседатели в това. След 18 месеца на процеса Анджела Дейвис беше оправдана.

Между другото, единственият преживял „Случаят в Сан Рафаел“ и придружаващ Анджела по това дело, но съден в други отделни съдебни заседания, беше Ратчъл Маджи, който се опита да се качи на пътеката на войната срещу „бялата държава“. Той и защитата му твърдяха, че той е роб, незаконно задържан и лишен от права, и затова той има правото на „въоръжено бягство от робството“. В резултат на това той получи доживотна присъда и досега е в затвора, вече над 50 години. А като се вземе предвид и предишния му престой в затвора, годините стават 55 (за убийството на полицай и въоръжен грабеж).

По-късно Анджела Дейвис къса с Комунистическата партия на САЩ заради подкрепата на метежа, организиран от Комитета по извънредни ситуации на СССР срещу Горбачов. От 1991 г. нейните възгледи започват да се изместват от крайно левия спектър, с който тя започна, и сега тя е борец за правата на ЛГБТ и всички други малцинства, жени и затворници. Това е доста типичен съвременен повик на деня, изпълнен само с радикални социалистически пристрастия. Настоящата й официална длъжност е професор по развитие на разума и феминистките изследвания в Калифорнийския университет, каквото и да означава това.

* * *

Нито Хайдър, нито Пелтиър, нито Дейвис никога не са били „петата колона“ или дори да са били косвени проводници на съветското влияние. Те бяха използвани от СССР по-скоро за вътрешна пропаганда, което обяснява голямото внимание към тях от съветската преса и телевизия. Така нареченото „антивоенно движение“, тоест на всичките тези хипита, които бойкотираха военните бази на НАТО в Европа и излизаха на митинги и шествия срещу ядрените оръжия, можеха косвено да бъдат записани като „съветски проводници на влияние“. И дори тогава под условие. Левичарската тема не беше много приветствана в СССР, а КГБ понякога се занимаваше с преписки по тези събития и постскриптум си присвояваше всички тези антивоенни шествия като свое дело.

Друга работа е, че тази тройка наистина придоби специална популярност в Съветския съюз. Може би поради липсата на други подобни примери. Съдбите на тези хора някъде бяха ярки, някъде бяха трагични, но все пак са необикновени и в бъдеще пак ще привличат вниманието още много дълго време.

(Превод за "Труд" - Павел Павлов)