Елитите на филмовата индустрия са склонни в името на „равенството“ да наложат всякакви форми на екстремно неравенство между тях и несъгласните с тях

На наградите „Златен глобус“ комикът Рики Джървейс им каза да вървят по дяволите

Има много пунктове и въпроси, по които обществото е трудно да се обедини. Философия, история, икономика и прочие, и прочие - това са все големи теми, по които е лесно да настъпи разделение. Трудно е да се обединят един ляв радикал и един десен пазарен фундаменталист. Трудно е да се обединят един анархист и един монархист, да речем. Тези въпроси - икономиката, голямата политика и дълбочинната философия имат по същество отношение към бъдещето. Спорим и се разделяме за това какво бъдеще искаме, чий зрителен ъгъл към утрешния ден е по-правилен, чие разбиране за общите ни бъднини е по-реализируемо и общо взето чие бъдеще е „по-розово“, така да се каже. Виждаме обаче, че разделителните линии в обществата не се случват само по темите за бъдещето.

Разделението идва и по въпросите за миналото. Нужно е само да споменем периода 1944-1989 г. у нас и ще ни се продънят ушите от грохота на диаметрално противоположните оценки и разбирания за това наше общо българско минало. За едни това минало е рай, за други е ад. По същество миналото е едно, изминалите факти са едни и същи. Но гледището към тях е различно. Понякога начинът, по който се гледа на едни факти може да се окаже по-важен дори от самите факти.

Когато ни разделя миналото, когато ни разделя и бъдещето, къде бихме могли да се единим? Къде може да търсим обединение в епохата на разделение, в която живеем? Кой е пристанът, на който можем да стъпим заедно, макар и да чакаме различни кораби, пътуващи в различни посоки? Това е културата. Изкуството трябва да бъде общ социален площад, на който трябва да може да се съберем всички - и леви, и десни, и умерени, и радикали, и консерватори, и прогресисти, и русофили, и русофоби, и американофили, и американофоби. Без значение от различията помежду ни - в киносалона всички седим рамо до рамо. Това е голямото предизвикателство пред хората на изкуството - те трябва да търсят способи за обединение във време на разединение. Изкуството предизвиква, буни духове и изразява мнение, в това спор няма. Можем да се разделим по това дали харесваме един филм или не го харесваме. Но за целта трябва всички да сме били в киносалона. Дори и изводите ни след надписа „Край“ да са различни, седенето в салона за час, два или три ни е обединило не просто да сме седнали в едно общо пространство, а да споделяме общи емоции и преживявания. Изкуството е последното място, на което е възможно да се съберат с общо мнение хора, чиито житейски възгледи иначе са диаметрално противоположни.

Един от големите проблеми на социо-културното ни общо настояще обаче е, че разделението е в пълна сила не просто по въпросите на философията, икономиката и историята, но и по въпросите на културата. Изкуството, уви, днес не е онова споделено пространство, в което всички имаме право да пребиваваме и да коментираме. Днес културата се е превърнала в поредната разделителна линия, поредното място, на което се допускат едни хора, а не се допускат други. Най-водещ пример в това отношение, разбира се, е Холивуд.

Американската филмова индустрия е своеобразен международен културен хегемон. Когато Холивуд реши да налага една ценностна матрица, той има много мощни инструменти да го направи. В момента Холивуд не просто разделя обществата, а директно води културна война срещу всеки, който не е съгласен с елитаристкия консенсус за това какво бъдеще и настояще следва да имаме. Холивуд воюва с хората и го прави много ефикасно. Елитите на филмовата индустрия са по етикет ляво-либерали, а по същество са елитари и глобалисти. Те стриктно спазват догмите и разбиранията на неолибералния глобализъм. В името на „равенството“ са склонни да наложат всякакви форми на екстремно неравенство между тях и несъгласните с тях.

В последните години Холивуд тръгна в настъпление и истерията на филмовата индустрия преминава в кресчендо. То не бяха писъци, че „Оскар“-ите са твърде „бели“, каквото и да значи това, то не бяха истерии, че жените са по-малко представени от мъжете, то не беше чудо. Стигнаха дотам, че Джеймс Бонд да се играе от чернокожа жена. Правят се квоти, изчисляват се проценти на участващи актьори и се прави и невъзможното да се демонстрира едно фалшиво равенство, което не просто не помага на уязвимите групи, но е и контрапродуктивно. Извинете, но това да има по един чернокож актьор на всеки бял актьор с какво помага на чернокожите? Това помага на конкретния актьор, на неговата конкретна биография и на неговата конкретна банкова сметка, а не на групата, към която той евентуално принадлежи.

В последно време голямата филмова индустрия се е превърнала повече в упражнение по смятане на процентчета и квоти, а не толкова в онова изкуство, което е призвана да бъде. С други думи Холивуд все повече се превръща в инструмент за социално инженерство и все по-малко остава в него изкуството. Поради това американската филмова индустрия започва да изключва и изолира несъгласните с нея. Киното спира да става обща и споделена от всички агора, на която добре дошли са и плебеи, и патриции, а се превръща в занимание създавано от елитите, което е за консумиране само от елитите. Всяко инакомислие се наказва с остракизъм и сто виртуални пръчки на голо, наложени я в Туитър, я във Фейсбук. В този смисъл войната, която Холивуд води, е безжалостна, агресивна и всеобхватна.

Във всяка война обаче страните са поне две. От другата страна срещу Холивуд и социалните инженери на статуквото стоят вече не просто мнозинството от обикновени хора по света. Хора, които искат да имат поне едно място, на което да могат да застанат в единение и да могат да говорят за нещо, различно от поредната политическа истерия на CNN или New York Times. На тяхна страна започват да застават и все повече влиятелни фигури от самите среди на изкуството. Първият голям удар беше с филма „Имало едно време... в Холивуд“ на Тарантино, който дава фин идеологически отпор на настоящето като връща зрителя във филмови времена, които бяха далеч по-съдържателни откъм изкуство и по-малко политикански и идеологически разделящи. Вторият и далеч не толкова фин голям удар беше нанесен тези дни от големия британски комик Рики Джървейс, който беше водещ на церемонията на наградите „Златен глобус“. В откриващата си реч на церемонията, Джървейс направи с холивудските елити онова, което мнозина искат да направят отдавна, но нямат трибуната и легитимацията да го сторят - приземи ги на земята. В пряк текст комикът им каза, че нямат никакво право да държат политически речи и да поучават когото и да е било. Част от тях, казва той, са ходили на училище по-малко от Грета Тунберг. „Ако спечелите, елате, вземете малката си награда, благодарете на вашия агент и на вашия Бог и вървете по дяволите“, каза Джървейс, с което изпрати в шок свикналите на бравурни оценки и ръкопляскания холивудски величия. Както можете да се досетите, това превърна Джървейс в най-големия враг на холивудското човечество. Само че не са го преценили правилно - не му пука на г-н Джървейс за чуждото мнение. Той е комик, човек, чиято задача е да буни духовете. Е, направи го и то само как го направи!

Все повече реакции ще се появяват, все повече хора на изкуството ще си дават сметка, че ролята им не е да политиканстват и да размахват назидателно пръст. Ролята им е да дават възможност на хората да се насладят на изкуство, което да даде шанс да сме заедно в различията си. Да сме различни, в това число да имаме различни възгледи, били те консервативни, прогресивни или други, не е нещо лошо, не е нещо, което трябва да бъде „изкоренявано“. Холивуд трябва да спре с глупавата си културна война срещу инакомислието, защото всеки, който е тръгнал да воюва в името на социалното инженерство, е обречен да се провали.

Ясно е, че по въпросите на миналото и бъдещето ще продължим да се разделяме. Няма лошо в това, не е казано никъде, че всички трябва да сме еднакви. Напротив, понякога различието е нещо прекрасно! Но имаме нужда от общ мегдан, от едно дори малко общо пространство, в което да си говорим и за друго, освен за политика и идеология. Време е изкуството да спре да се занимава с политика и да се върне там, където му е силата.