Престъпно е да почитаме случайни хора

Възрожденецът не е бил русофоб, а тиранофоб

Творбата на Захарий Стоянов не е мемоари, а белетристика

- Какво не знаем за “Записките по българските въстания” и за Захарий Стоянов?

- Удивителното е, че колкото и да се е писало, ние не познаваме нито книгата, нито знаменития й автор. Случайно или нарочно, личността на автора е по-скоро мистифицирана, отколкото показана. Причината за това е преди всичко в самия Захарий Стоянов, който лансира една много забавна теза за своята неукост и за битието си на беден, неграмотен овчар. Цялата тази митология тръгва не от другаде, а от самия него. Той просто има своя идея за пътя на революционера и се въплъщава в този въображаем революционер. Проблемът е, че тази книга се възприема като мемоар, а тя е по-скоро белетристика. Той описва не само преживяното и видяното по време на въстанията, но и фантазиите си. Това постига очарованието на книгата, от една страна, а от друга - обърква изследователите.

- Какво трябва да знаем тогава?

- Захарий Стоянов е един от най-великите българи! Винаги много се вълнувам, когато говоря за него... Той е сред апостолите на Старозагорското и Априлското въстание, като и в двете е дясна ръка на водителите им. Сетне той е човекът, който постига Съединението на България, председател е на революционния комитет. Неговият гениален вестник “Борба” е единственият, може би в света, унищожил държава! Известен ви е вицът, че с вестник можеш да убиеш муха и политик. А “Борба” унищожава държава!... След Освобождението Захарий продължава своите борби за целокупна България. И тъкмо това е проблемът. Защото тогава, когато са очевидни и ясни амбициите на Русия да превърне България в Задунайска губерния, той яростно се противопоставя на подобна тенденция. Оттам идва митът за върлия русофоб Захарий Стоянов, поддържан най-вече от Димитър Благоев. Той обаче блестящо оборва това, като казва: “Аз не съм русофоб. Аз съм тиранофоб!”. Много дълбок е този негов неологизъм! Захарий е ученик и последовател на руските революционери-демократи. Освен това е масон. Философията на масонството съвпада с философията на руските революционери-демократи, които се борят срещу тиранията, империята, царя. Иначе Захарий Стоянов е състрадателен към руския народ и даже казва, че той е по-нещастен от българския. Защото поробеният български селянин по време на турското робство е далеч по-свободен от руския крепостен селянин, когото са продавали като мотика, както самият той се изразява. Ето това са причините, заради които е замълчаван. А няма друг, който да се посвещава с такава жар и страст на Отечеството.

- Как тълкувате думите му, че патриотизмът е бошлаф работа?

- Знаменитите лафове на Захарий Стоянов имат точен адресат. Той има предвид тези ояли се набързо след Освобождението бивши поборници или по-скоро - тарикати, които са се вписали някак в борбата, за да ползват привилегии. С това той разкрива нещо много същностно за националния ни характер. Нима след Десети ноември не се случи същото!? Истинските борци бяха неглижирани, за да се подредят в първата редица някакви шарлатани и да спекулират със своето участие! Същото е станало и по негово време. И понеже той е пряк участник в борбите, се отнася със страшна ненавист към такива хора. Сега, друг е въпросът, че е имал и своите залитания. Бил е най-близък приятел на една много голяма, но и противоречива личност в българската история - Стефан Стамболов, голям реформатор, но запомнен и с тиранство и алчност. Това са недостатъци, които Захарий няма. Той е безсребреник. Водил е скандални полемики, но никого не е преследвал и никога не е отмъщавал. Така че, той е натоварен с греховете на Стамболов. И това е другата причина да бъде замълчаван.

- Живял е толкова кратко, умира едва на 39 години...

- Да! Това е удивително! Стигнал е до върха, до председател на Народното събрание и в същото време е успял да създаде едно огромно и като обем, и като съдържание творчество, написано на много високо ниво. И тук е мястото да кажа, че нито делото на революционера, нито делото на писателя биха били възможни, ако той е един беден овчар. Истината е, че той е син на кехая. Баща му е имал хиляди овце. Къщата-музей в Медвен е построена от баща му, когато е бил на 30 години, с банков заем. Кой ще му даде банков заем, ако не е бил богат?! Освен това, баща му овдовява без време и се жени за мома, въпреки че е натоварен с тежка челяд, има седем деца. Коя мома ще се омъжи за бедняк с толкова деца!? Въобще джинсът му не е незначителен. Когато се ражда Захарий, в средата на 19 век, Медвен е богато село, то всякога е било свободно. Скотовъдството е било основен поминък, а скотовъдите - основни снабдители на Цариград, най-големия тогава град в Европа. Медвен има своето училище още от 1810 г. и то не е някаква си даскалница, а класно училище, тоест прогимназия. Между другото, тези неуки овчари, на които той се надсмива, също пишат книги, макар и неиздадени. Един от тях е Васил Лолов, баща или чичо на ген. Лолов, от този джинс е актрисата Татяна Лолова. Та, Васил Лолов, дава сведения в своя книга кога, къде и какво е учил Захарий Стоянов. До 1862 година - в Медвен. А после /има други документи/ - в сливенската прогимназия. Ама изследователите интерпретират това най-идиотски. Че, видите ли, Захарий писал, че е учил в прогимназията, за да получи служба в съдебното ведомство. Пълни глупости! Захарий има призната заслуга за поборник и това му стига, за да заеме каквато си иска служба.

- Споменахте за вестника му, но не коментирахте публицистичната му дейност?

- Той пише и чете на български, руски, френски, турски, а и на румънски май. Кореспондент е на румънския “Телеграф” - “Телеграфул”, на “Тайм” - царя на вестниците, и на куп други издания. Бил е най-известният български журналист по онова време!

- Защо такъв автор беше изхвърлен от учебната програма в българското училище?

- Пак ще трябва да употребя някакъв нелицеприятен термин. Отношението към нашето културно-историческо наследство се интерпретира престъпно в учебната програма, конюнктурно, без да се видят големите стойности, със случайни автори, незаслужаващи внимание. Например по комунистическо време, айде да не казвам имена, ще спомена само Димитър Полянов... Може ли въобще да сравниш Захарий Стоянов с Димитър Полянов!? Отдаваме почит на случайни хора, а умуваме какво да правим със Захарий Стоянов и с Ботев, да ги има ли, да ги няма ли... Как няма да ги има!? Това са български гении, това са хората, които опазват националната идентичност. И тъкмо заради туй, апропо, някои искат да ги изхвърлят - заради тези неолиберални теории, заради този напън да ни отродят. Някои схващат общото европейско семейство като кюп от безродници. Абсурдно! Не само общото европейско семейство, а всяко семейство може да просъществува, когато всеки опази своята самобитност, своя характер, своята идентичност. И тези попълзновения са поредното идеологическо безумие. Наситихме се на комунистическите безумия, за да дочакаме неолибералните безумия.

- Все пак, как стои България в това общо европейско семейство?

- Това е тема за много дълъг разговор. Аз съм не просто разочарован. Аз съм нещастен! Ненавиждах комунистическите безумия и посветих живота си, в буквалния смисъл на думата, на борбата с тях. Аз съм главен редактор на вестници от 1990 година насам и целият ми патос е бил да спомогна някак за приобщаването на България към евроатлантическите ценности, за да се наредим сред цивилизованите. Никога не съм очаквал, в най-лошите си помисли не съм допускал, че ще я докараме до абсурдно дередже, по-страшно от комунистическото и че тези евроатлантически ценности могат да бъдат до такава степен изродени и покварени. Стигнахме до безумието да се грижим за бездомните псета с много жар, а да не виждаме, че някъде умират от глад деца. Грандиозен идиотизъм! Или тази история с правата на хомосексуалистите и прочее...

- Какво ви смущава?

- Вижте, нека имат права. Но да превърнем хомосексуалността в норма, ми идва в повечко. И да ми говори някой, че семейството е отживелица и да го разбие досущ, както са правили комунистите... Идеята, че жените трябва да са общи, е на Ленин, но дори той не е имал смелостта да я реализира. И ето сега, с тези глупости в Истанбулската конвенция и този закон за защита на децата и жените, цялото това надничане под юргана и през ключалката - едничката му цел е да разбие по някакъв начин семейството. Защо? За да приемем тази очевидно ненормална съвместимост на мъж с мъж и на жена с жена. Съжителството на мъжа и жената не съм го измислил аз, а Господ. Господ е казал: Плодете се, множете се! Това, между мъжа и жената, е продължение на човешкия род. Следователно, тези всичките попълзновения целят унищожаването на човешкия род. Това е антицивилизационно... Пренебрегва се най-същностното за една жена - пренебрегва се институцията на майчинството! Майчинството е еманацията на всичко женско! Това е страшното и само това стига, за да се разбере колко абсурдни и антихуманни са тези неща. Затова съм нещастен! И тези идиотщини ще отминат, но ще ни спрат, ще ни забавят в развитието поне 20-30 години.

- Каква е вашата надежда тогава?

Аз съм бил винаги умерен, но последователен и заклет оптимист. Защото ние сме опърничав народ. Ние сме измислили поговорката “Ни се води, ни се кара”. Антон Страшимиров, един от най-забележителните народопсихолози, казва, че сме своеглав народ. Мъчно някой може да ни промени... Какво сме ние, се отразява, примерно, в народната смехова култура. Нали го знаете онзи виц за туй, че този, който ни е поробил, е изгубил империята си? Ето, няма я Византия, няма я Османската, няма я комунистическата империя. И тия там, дето се напъват да ни променят, е добре да го осмислят, докато е време. Самият факт, че България май е едничката страна, която не си е сменяла името, е показателен.

Нашият гост

Любомир Котев е на 69 години, завършил е филология и журналистика, дългогодишен издател и главен редактор на всекидневника “Делник” в родния Ямбол, известен белетрист, народопсихолог. С Христо Карастоянов написаха и заедно откриха жанра на огледалните разкази. През последните години пребивава през топлите месеци в котленското село Медвен, живее на една педя от къщата-музей на Захарий Стоянов. Казва, че Медвен е неговата Йокнапатофа, където подобно на Фокнър, духът му сияе и където е написал всичките си 41 книги. Последната - “Записки върху записките” - бе оценена от литературната критика като пробив в познанието за Захарий Стоянов. За нея Любомир Котев се е подготвял 30-40 години.