Стефан Чаков изработва и поправя предимно земеделски инвентар

Стефан Чаков е един от малкото останали ковачи в казанлъшкия край. Работилницата му се намира на главната улица в град Крън и посреща предимно земеделци от околните села. Самият Стефан казва за себе си, че е селянин по род и по душа и не се срамува от произхода си. Вече 9 години неговия чук оглася малката ковачница, а сръчните му ръце майсторят и ремонтират всякакви земеделски оръдия на труда - мотики, брадви, секири. Избрал е занаята си с желание и продължава да го практикува с мерак и старание.

Стефан Чаков за пръв път прекрачва прага на ковачницата още като дете. Докато връстниците му си играят на футболисти, той си играе на калайджия. “Спомням си, че семейство цигани живееха на квартира близо до моята баба и аз често ходех при тях да се уча на занаят и да гледам как работят с духалото. После ходех в ТКЗС-то, където се учех от нашите майстори. Те обичаха много да разказват за своя занаят, а пък аз се оказах добър слушател и попивах жадно всяка дума. Разрешаваха ми да пипам инструментите, да удрям с чука, а те ме напътстваха. Беше им приятно, че млад човек проявява интерес към занаята им и ме допуснаха до ковашкото огнище, а жарчица от него се загнезди в сърцето ми и гори и до днес”, разказва ковачът.

Стефан се числи се към кастата на селските ковачи Карадимирджийте, които изработват и поправят земеделски инвентар - мотики, брадви, кирки, чакмаци. Прави и заготовки за ножове и други режещи инструменти. Хора от цялата Розова долина идват при него. Уменията му са високо ценени от местните, а славата му на добър майстор стига чак до Швейцария.

Преди време в дома му гостува швейцарска лекарка. Негови близки я довеждат в работилницата му с молба да ѝ направи нещо за спомен. Когато жената се прибира в Швейцария и показва кованите изделия на дъщеря си, младото момиче остава възхитено и решава да изучи ковашкия занаят. Стефан с голяма охота се съгласява да є разкрие тънкостите на коването. Първоначално общуват с преводач, но за 4-5 месеца момичето научава български и започват да се разбират все по-добре. “Живя две години на квартира в съседното село и всеки ден идваше при мен да се учи. Няколко месеца кова само пирони, после се захвана и с по-сложни изделия. Днес смело мога да кажа, че с много търпение и голям мерак, се научи на занаят и сега е учителка по трудово в родината си, където се надявам да предаде уменията си и на други млади хора”, казва майсторът.

Докато разпалва въглените в огнището, Стефан с тъга в очите си спомня за времето когато ковачът е бил сред най-търсените в града и селото. “Целият бит в дома е бил свързан с метала. От него са се правели сечива, уреди за обработка на земята, за огнището, за приготвянето на хляба. Кованото желязо не може без да го пипнеш, да го чукнеш и така да си проличи, че човек го е правил. В това е чарът на занаятчийските изделия”, убеден е Чаков.

Душата на ковашката работилница е огнището. Именно там се сблъскват два твърди характера - упоритостта на ковача и устойчивостта на желязото. Стефан се отнася с голям респект към бумкащата жарава. И той, както и всички по-стари майстори, не позволява да се хвърля нищо в него. “Тази стихия твори нещо ново и чисто, затова е абсолютно забранено да се хвърлят отпадъци в огъня. Той ми дава хляба и трябва да се отнасям с уважение към огнището, защото иначе обиждам занаята.”

Ковачът има и специално отношение към инструментите, с които работи. Казва, че всеки майстор в тази изчезваща професия трябва да умее сам да си ги изработи. Особено важни са клещите, защото при тях има много операции - изтегляне, подбиване, огъване, пробиване, отсичане. В ковачницата на Стефан има 20 чука с тегло от 0,500 гр. до 8 кг. “Тежките чукове винаги се използват от чираците. Ударът трябва да бъде прецизен, а не хамалски. Ако се прави нещо по-тънко, чукът само се вдига и после се пуска, без да се влага сила. Мярка и усет се иска. В противен случай болят ръцете и работата не върви. В ковашкия занаят с усилие не се работи”, обяснява Чаков.

И макар днес земеделските сечива, които той прави да са забравени и неизползваеми, по думите на Стефан има възраждане и интерес сред хората към старите, ръчни неща. А той с голямо удоволствие обяснява и учи всеки, които има желание да се захване с ковашкия занаят. “Клиентът днес иска да види, да гледа как се прави и тогава да си купи нещо. Не обича да му е подредено на сергия, иска да се докосне до изделието, дори да бъде част от неговото изработване”.

Майсторът негодува срещу остарялата според него поговорка, че занаят не се учи, а се краде. “През 19-ти и началото на 20-ти век е имало много майстори и още повече чираци. Затова старите занаятчии умишлено са прикривали част от знанията си, за да отсеят най-наблюдателните, находчивите и любознателните и да ги направят майстори. Така се е правел подбора в занаята. Но в днешно време да се крие занаят е грехота”, категоричен е ковачът от Крън. В момента негови чираци са две момчета от града и синът му, който след време ще наследи професията на своя талантлив баща.