Френската котка Котияр е една от най-успешните европейски изпълнителки от своето поколение. Преди 16 години тя стана първата френска актриса, която печели награда “Оскар” за най-добра женска роля за изпълнение на френски език. Това бе изключителното й превъплъщение в образа на Едит Пиаф в “Животът в розово”. Оттогава тя се движи в най-висшите слоеве на каймака на филмовата индустрия и получава най-качествените предложения за роли.

Преди “Животът в розово” Котияр доказва своя изпълнителски талант с филми като „Най-дългият годеж”, „Голяма риба”, „Добра година”. След триумфа на наградите на Академията от 2008 г. тя се е снимала в заглавия като „Обществени врагове” с Джони Деп и Крисчън Бейл, “Генезис” с Леонардо ди Каприо и “Черният рицар: Възраждане”, донесъл над един милиард долара приходи от продадени билети.

Нямаше как тя да не попадне и в полезрението на гения и ценител на женската красота Уди Алън, който възнагради нейното излъчване и актьорски способности с роля в своето европейско ретро бижу „Полунощ в Париж”. Тя достави солидно изпълнение и като Лейди Макбет в екранизацията по „Макбет” заедно с Майкъл Фасбендер.

Миналата година Марион стъпи царствено в българските кина с ролята на древноегипетската владетелка Клеопатра във френски филм за приключенията на Астериск и Обеликс. Това е и един от най-скъпите европейски филми в историята.

- Марион, след толкова години на върха в киното, има ли ваша черта, за която публиката дори не подозира?
- Не е точно качество, но ще кажа, че става въпрос за вътрешната ми несигурност. Липсата на увереност всъщност е много често срещана черта при нас актьорите. Част е и от мен. Когато започнах да давам интервюта и да разговарям с хора, които не познавах – беше истински кошмар. Сега имам опит и се научих как да подхождам към интервютата и мога да контролирам тревожността и несигурността.

Но цялото това нещо продължава да бъде адски странно. Това да трябва да говориш дълго и сериозно с някой, който не познаваш. Някой, който ти задава лични въпроси. Да говориш за себе си. Много ми е странно. Но като цяло се чувствам добре. Обичам да скачам в неизвестното. Прекалената сигурност не ме влече.

- Това ли е причината често да снимате паралелно в Европа и в Холивуд?
- Това стана изцяло случайно и е продукт на късмет. Никога не съм смятала, че ще мога да работя извън собствената си страна. Още повече в САЩ. Аз съм от поколението, което израсна с велики американски филми. Холивудските творби бяха ключова част от културата и захранваха моята мечта да бъда актриса. Никога не съм смятала, че един ден ще работя по американски филми.

- А какви филми предпочитате като актриса?
- Аз обожавам разнообразието. Не обичам да сравнявам, защото не виждам смисъл в подобни упражнения. Всеки процес е различен и аз нямам предпочитан метод, жанр или начин на създаване на филм.

За мен е важно да работя с правилните хора. Способна съм да се адаптирам към всякаква среда стига режисьорът да ме уважава като личност и да не ме поставя в ситуация, в която мога да бъда експлоатирана. Ако стане нещо подобно – нещата се разпадат?

- Какво имате предвид?
- Ако например по време на работа някой ме ядоса много или създаде ситуация, която няма нищо общо с образа, който играя, но с идеята да ме постави в образ. От личен опит знам, че това е 100 процента контрапродуктивно. Когато нещата опрат до там направо полудявам. Или пък се разсмивам. Просто не мога да взема насериозно неадекватни опити да ме накарат да вляза в образ.

- Защо?
- Защото това са трикове, а аз се нуждая от автентичност. Не понасям евтините трикове. С режисьора трябва да сме на една страница. Един път ми се случи да работя с човек, който се опита да ме накара да правя някакви неочаквани от мен неща, но тогава проработи, защото неговата идея пасна на филма.

Но винаги е различно. Стига се и до биене на шамари за мотивация и „влизане в образ“. Мен никога не са ме удряли, но знам, че на някои колеги актьори им се е случвало. Подобно нещо никога не би проработило при мен.

За мен е важно да бъда част от процеса. Както и взаимното доверие.

- Френският режисьор Франсоа Озон един път бе казал: „Американците те уважават, когато стоиш в собствената си страна, но като пристигнеш в Америка си свършен“. Вие очевидно не се вписвате в това негово определение?
- Знаете ли, помня как един път бях в Кан и там срещнах много талантлива и красива френска актриса. Моят американски агент ми се примоли да го запозная с нея. Отидох при актрисата и казах, че един американски филмов агент иска да говори с нея. А тя отвърна: „Не ме интересува. Не говоря английски и нямам никакво желание да правя каквито и да е било филми там“.
Това много ме изненада, но тя отказа каквато и да е среща с моя агент. Говорим за актриса от моето поколение, която можеше да покори Холивуд, но нямаше никакво желание. Така, че някои хора просто не искат, не го усещат, не им се занимава с това. Да ви кажа честно, това не беше и моята цел. Със сигурност не смятам, че е някакво особено голямо мое постижение да играя в Америка. Просто винаги съм искала да бъда актриса.

- Винаги?
- Да, от най-ранна детска възраст. Това беше моята момичешка мечта - да мога да скачам от един свят в друг. Да потъвам в персонажи и да съм онази актриса, която не може да разпознаеш от роля в роля. Чувствам се страшна късметлийка. Израснала съм с митични звезди като Грета Гарбо, влюбена съм в тази епоха, за мен те бяха оживели сънища. Когато работя съм тотално отдадена на ролята, притежавам страхотна дисциплина. Често оставам в образ и след като си тръгна от снимачната площадка. Но това вече не е толкова просто, защото се случва да стресна малките си деца като се прибирам така.

- Открито говорите за проблемната си младост. Как се чувствахте тогава?
- Просто исках да изчезна. Особено когато бях на 18-20 години наистина ми беше трудно и изпитвах онова дълбоко, остро и тревожно желание да се изпаря. Да ме няма. Бях заобиколена от силни личности и се възхищавах на прекалено много хора.
Впечатлявах се от хора, които казваха това, което мислят, без да се съобразяват с мнението на другите. Но аз не го правех. Бях решила, че съм едно нищо. Бях убедена, че не съм интересна, нямам талант. Бях срамежлива и смятах, че съм безполезна.

- Колко беше важна наградата „Оскар“ за ролята на Едит Пиаф в развитието на кариерата ви?
- Тази роля промени живота ми. Преди това мечтата ми беше проста – да разказвам истории и да правя филми. Вече се чувствах благословена като професионална актриса.