- Мая, филмът с твое участие „Голата истина за група Жигули“ се превърна в един от най-гледаните в родните кина за последните години. Според теб, с какво успя да грабне сърцата на зрителите продукцията на Виктор Божинов?
- Аз мисля, че това, с което спечели страшно много зрители е, че поради пандемията отдавна не бяхме гледали нови филми и след почти година пауза излезе „Голата истина за група Жигули“ и хората явно бяха зажаднели за българско кино. Също така, прави впечатление и лекотата, с която е разказан сюжета, а диалогът е прекрасен. Отдавна не съм гледала така да се лее диалога в българска продукция и се получи много истински, личен и добронамерен филм. Темата в него също е много наша - за загубеното поколение, но и за новото поколение, което иска много бързо да му се случат нещата, за материалния свят, от който сме зависими и за компромисите, които всеки от нас е направил, за да оцелява. Щастлива и благодарна съм, че съм част от този проект.

- С Филип Аврамов си партнирате не само в този филм и в „Домашен арест“, но и в новата постановка „Сватба със закъснител“. Как се усещаш на сцената с него?
- На мен ми беше мечта от много време да се срещнем с Филип и на сцената. Знаeх, че и на сцената ще се получи едно истинско общуване.   Удоволствие е да сме отново заедно и се надявам, че това е нашият старт към  следващи проекти.  Спектакълът е с много чувство за хумор, което се дължи до голяма степен и  режисьора Ники Гундаров, който  е чешки възпитаник, с фино чувство към комедията. Това също беше една много чакана среща. Такива режисьори като Ники са дар за актьора. 

- На теб лично как ти се отрази „домашния арест“, на който бяхме подложени всички по време на пандемията?
- Аз в началото се стреснах. Спомням си, че репетирах в Ямбол  представлението „Службогонци“ и оставаха само десет дена до премиерата и очаквахме срещата с публиката, когато казаха, че всичко се затваря, че всичко спира да работи. Почувствах се, все едно е свършил кислорода и ще трябва да изчакаме докато презаредим. Шантаво време изпълнено с незнание, страх, тъга! След това си казах, че ето сега времето е на наша страна, да се обърнем към нещата които все отлагаме, да се погрижим за себе си и за хората, които обичаме. С дъщеря ми Аглая имахме време да си споделим толкова много неща, които сме пропуснали да си кажем. Имахме време да се обичаме, да се скараме. За хората на изкуството беше тежко, защото нас срещите с публиката ни вдъхновяват. От екрана непрекъснато ни казваха как от вкъщи можем да правим неща онлайн, но без преживявания е трудно да твориш и да създаваш нови неща.

- От къде дойде идеята за „Зелена класна стая“?
- Нашият екип отдавна работи с деца от маргинализираните общности - деца в неравностойно положение и деца от помашката общност. Те  са част от нашия свят, а ние ги виждаме само когато искаме да си доставим радост на Егото. Децата от селата около Велинград, нямат никакъв достъп до култура, до извън класни занимания, до среща с интересни хора. Поради безработицата в страната ни, родителите им са принудени да работят навън и тези деца лятото са като загубени, не знаят какво да правят със свободното си време. Искам  в Юндола, където от седем години правим лагери за деца, да направим тази „Зелена класна стая”, за да срещаме децата с интересни хора, успешни в своите професии,  да им помагаме да мечтаят смело и да реализират мечтите си. Да ги срещаме с деца от големите градове и взаимно да си помагат да намират „Липсващите парченца”, така се казва и проекта, по който работим в момента с тези деца. Това е проект изцяло подкрепен от НФК, за което много благодарим, и се надяваме на следващи съвместни проекти. Кандидатстваме с проекта „Зелена класна стая” към  програма  на „Пощенска банка“- Вселена от възможности, които подкрепят реализирането на социални проекти в различни области. Надявам се хората да ни подкрепят, защото резултатите от проекта ще имат дългосрочен ефект сред децата от общността.

- Какво ти дава общуването с децата?
- Вяра, Любов, Смисъл. Аз никога не съм спирала моите срещи с деца и те и до ден-днешен продължават на сцената на Столичен Куклен Театър. Зарежда ме това безкрайно любопитство, което го има в тях. Тази чистота и искреност - да си говорим честно и открито. Големият град ощети децата от  свободата да играят, а ние родителите посяхме в тях много страхове, не знам дали не им попречихме и да мечтаят. На лагерите в Юндола, ние им подаряваме тази свобода и игра. Голямо недоволство съм натрупала към образователната система на съвременните деца – тя не е адекватна за търсенията на тези деца.  

- В същото време много учители се оплакват от липсата на уважение към тях от страна на учениците…
- Тъжно е, че децата не уважават учителите си, но за това и те имат вина. Те вече са преподаватели, малко от тях са Учители, отговорни за това знанието да стигне до децата. Аз имам прекрасни  спомени от срещите ми с  моите учители, които се опитваха да ни заразяват с любопитство, да са близо до нас в изборите, които правим в тези години от живота си. Моят класен до 7 клас - г-н Кадийски ни преподаваше по география и беше изключителен човек. Той много обичаше България и ни предаде тази любов - непрекъснато ни водеше на екскурзии в цялата страна, дори посещавахме много неоткрити пещери, в които ни спускаха с въжета. 

 - Ти записа красив дует с Даниел Цочев – „Ще бъдем различни“, след  дълга музикална пауза. На кой беше идеята да се съберете двамата и защо решихте да направите нова версия точно на песента на Тодор Колев и Борис Карадимчев?
- Проектът „Пеещи артисти“ е изцяло на Игор Марковски и изборът на песните е негов. Беше много интересно, защото аз живея в една къща в центъра на София, която е наследствена къща на фамилията Карадимчеви. Игор ми се обади и като каза, че песента е на Борис Карадимчев - веднага се съгласих. Помислих си: „Няма случайни неща!“ Много се зарадвах на обаждането му, защото беше точно по това време, в което никой нищо не правеше, а и Игор е човек със страхотно чувство за естетика. „Ще бъдем различни“ е много моя песен, защото още като дете си имах едно бунтарство в мене. Покрай Стефан (Вълдобрев-б.а.) и Камен (Донев –б.а.)  доста пъти съм била на концерти на Тодор Колев и в неговото шоу. Голяма тъга за мен е, че много бързо забравяме тези големи личности, които са ни оформили по пътя ни. Ние всички, като че ли не отдаваме достатъчно внимание на тези изключителни актьори, които напоследък ни напуснаха един след друг. 

- А би ли разказала някой от най-незабравимите ти спомени с голямата Татяна Лолова, с която бяхте заедно в „Домашен арест“?
- Когато през 90-те години дойдох от Благоевград да следвам в НАТФИЗ, който е срещу Сатиричния театър и си спомням как всеки път стоях на ъгъла и гледах със такова страхопочитание как големите ни актьори излизат, как отиват за представления и си казах: „Боже, толкова искам да придобия тази любов към професията и начина, по който го правят!“ Като тръгна „Домашен арест“ и няма да забравя първата утрин към 5,30-6 часа, когато отидохме да вземем Татяна Лолова. Тя слезе, помаха на Славето (съпругът на актрисата-б.а.) , който винаги стоеше на прозореца и му изпрати въздушна целувка, после влезе в колата - беше с ярко червено червило, седна и веднага започна да ни разказва истории и да ни разсмива. През целия този период, аз нито веднъж не видях този човек тъжен, гневен, или недоволен. Тя беше извор от любов и светлина, винаги грееше и умееше да се забавлява с всяко едно нещо, дори и малкото забележки от нея са били с много чувство за хумор и майчинска любов. С нея и Филип продължихме да се виждаме и чуваме и след сериала. Голям човек. Винаги ме е впечатлявала тази любов между нея и Славето, с много отдаване от едната и от другата страна – човек трябва да дава, за да получава. Славето сутрин й правеше кафе и закуска, а тя пък взимаше обяда и винаги бяха прегърнати, или хванати за ръка. С голяма любов говореше за него. Само да стоиш до нея и да я гледаш ти е достатъчно, за да се учиш. Като отидох да гледам моноспектакъла й ме изуми с тази енергия, която имаше на сцената, беше толкова искрена и честна към изкуството.

- Има много хубави отзиви и за твоите моноспектакли „Колекционерката“ и „Аз, комедиантката“. По-голямо ли е вълнението да излезеш сам пред публиката?
- Преди „Колекционерката“ се питах: „Как ще изляза сама, ами ако объркам нещо - никой не може да ми помогне!?“, но сега вече се усещам, че искам да изляза колкото се може по-бързо да играя, защото на сцената става една магия и потъваш в това пространство, в което си защитен дори при грешка. Спектакълът е за онова отминало време на спомените, за колекцията от спомени, които всеки притежава. Радослав Чичев събра тези  парченца митове и истории, заедно с Катя Петрова. Срещата с нея винаги е вълнуваща, тя е следващият мой учител, след моята професорка Николина Георгиева, която напусна този свят - неизчерпаем талант. Много благодаря и на директора на театър „199“ Ани Монова. С другия ми моноспектакъл „Аз, комедиантката“  имах честта да посетя няколко фестивала в Русия и там видях страхотно уважение към работата на актьора и режисьора. 

- Със съпруга ти сте заедно още от студентските години. В началото на връзката ви, очакваше ли,че ще е толкова сериозна и ще продължи толкова време?
- Честно казано, не съм се замисляла за продължителността на връзката ни и дори не знам точно колко години сме заедно! Аз съм възпитана от майка ми и баща ми в тази семейна хармония, така че си ми стои. Ние с мъжа ми сме много различни и докато той е човек, който обича да си стои повече вкъщи, отколкото да е пътешественик, то аз съм точно обратната страна. Важното е, че  всеки е дал свободата на другия. Никога не съм усещала от него чувство на ревност към професията ми, или да се оплаква от липса на внимание, защото повече време съм отделила на работата ми. Мисля, че това е една от причините да сме заедно - всеки трябва да има възможност свободно да си изживее смисъла на живота си. Към дъщеря ми също се отнасям така и се опитвам да бъда проводник на нейните идеи и мечти, а не да й налагам нещо. Сега тя кандидатства право. Ние родителите просто трябва да подготвим децата да могат сами да се борят за мечтите си.

Нашият гост
Талантливата Мая Бежанска се качва за първи път на сцената, когато е едва трети клас, в ролята на котката Мачо от „Бяла приказка“ на Валери Петров. Въпреки голямото притеснение, сценичната магия я покорява и тя се влюбва завинаги в театъра. Тази любов не я напуска докато учи в Математическата гимназия в Благоевград, като тя дори пренебрегва желанието на майка си да стане учителка по математика и избира НАТФИЗ. Завършва в класа на проф. Николина Георгиева със специалност „куклен театър“. Куклите и работата с деца са голяма слабост на Мая, като тя ги съчетава с ангажиментите си като актриса. Сред по-известните й театрални роли са тези в спектаклите: „Бурята“, „Хуан Дариен – момчето тигър“, „Любовните трепети на тарантулите“, „Непознатото дете“, „Грозното пате“, „Приятно ми е, Бранислав Нушич“, „Котаракът с чизми“, „Няма места“, както и в моноспектаклите „Колекционерката“ и „Аз, комедиантката“. Мая има успехи и на музикалната сцена, като заедно с колегите й Стефан Вълдобрев и Камен Донев превръщат песента „Обичам те, мила“ в тотален хит.