Жестокостта към животните надминава човешките представи

В неолибералната ни държава насилието е част от възпитанието на децата

За човешкото отношение към животните сме отговорни ние - хората

Взрив от възмущение предизвикаха случаите с кучето Мечо, което беше пребито, измъчвано, насилвано по всякакъв начин и на кучето Узана, чиито уши брутално бяха изрязани до дъно. И в двата случая с жестокост вън от човешките представи.

Всъщност животните, които са подлагани на най-различни видове насилие в България са неизброимо множество - пребиват ги, мачкат ги, горят ги, заливат с киселини, оставят ги гладни жадни, вързани за цял живот с въже по- късо от метър и какво ли не. Едно повсеместно насилие над живи същества, които нямат дори шанс да се защитят.

Всеки, който е взел куче или коте може да го изхвърли на пътя, в гората, в населеното място. И много хора го правят - било, защото са разбрали, че животното не е играчка и иска грижи, било, че животното е остаряло, било по куп други причини кучето или котето се изхвърлят. Популацията на бездомните животни нараства неимоверно и нито хората, които приемат в дома си животно, нито приютите смогват да приберат всички. Едновременно с това немалко мошеници заработват добри пари, уж докато водят битки за животните, а хората, които наистина се грижат за бездомните, осакатените, измъчените, остават без подкрепата на обществото, разкъсват се между работата си и спасяването на поредното кученце или котенце, затъват в дългове към ветеринарни клиники.

Всичко това е видимата част, но корените на целия този проблем са на повърхността. Те са нашето възприятие за това какво е българската държава и оттам начинът, по който институциите действат, както в случаите на насилие над животните, така в случаите на насилие и над хора. Защото, от народ на богомили, народ, който е запалил в себе си и в цяла Европа огъня на доброто, на справедливостта, на съзнателното добротворчество, на това, че не може да се убива живо същество, се превръщаме в скупище от диви твари, които приемат насилието върху хора и животни като нещо съвсем съвсем нормално.

Всъщност, насилието над животни, колкото и неочаквано да звучи, в неолибералната ни държава, е част от възпитанието на хората и особено на децата. При формирането на социалните инстинкти, за разлика от вродените, основна роля играе възприемането на поведенческите модели, на които детето е свидетел от ранна детска възраст. И когато детето е свидетел (или участник) на насилие над животни, когато това насилие заради самото насилие се практикува, не се осъжда и наказва, видяният насилнически модел вече се „запечатва“ в мозъка. Това дете е утрешен садист, готова на всичко пионка в неолибералния свят.

И докато хората с истински добри сърца правят и невъзможното да помогнат на поредната бедстваща животинка, тихом-мълком се въведоха две силни идеологически неолиберални манипулации. Първата - започна да се говори за „осиновяване“ на куче или коте. Всъщност, кучето, котето, могат да бъдат истински верен и предан другар, обичано същество и пр., но не и дете. На несъзнавано ниво, щом вече си „осиновил“ куче или коте, вече имаш дете, т. е. човешкия дълг е изпълнен и деца в семейството могат и да не се създават. Втората манипулация - говори се за права на животните. Всъщност, животните и не биха могли да имат права, поради липсата на разум. За тяхното спасение, за човешкото отношение към животните, трябва да се грижим ние, хората - именно защото имаме разум и защото можем да изпитваме любов. Но, чак пък права на животните? Поставят се въпросите - кой ще определя тези права, как ще се прилагат, кой ще ги упражнява от името на съответното коте или куче, кой ще тълкува волята му? Или, без да се усетим, в името на светла кауза, за пореден път ще приемем нов метод за терор върху нормалните хора.

Насилието върху животни провокира поредното разделение в обществото ни- между тези, които защитават бездомните животни, грижат се за тях и тези, които считат, че бездомните животни просто трябва да се избият и насилието върху тях не е кой знае какъв проблем. Безспорен е факта, че хората, които не искат да имат бездомни кучета по улиците и се страхуват от тях, разбира се, са прави. Никой не е длъжен да чувства страх за това, че ще бъде ухапан, че ще бъде нападнат.
И тук идва въпросът - нали уж България беше държава на духа (акад. Д. Лихачов), защо допуска това? Какво се промени?

Всъщност - променихме се ние. Държавата не е нищо повече от идея, овладяла масите. Ако ние си представяме, че нашата българска държава, е държава на справедливостта, държава, за която човешкият живот, въобще животът има стойност, такава ще бъде българската държава. Ако ние си мислим, че „кочина“ и държава, в която насилието е нещо позволено и нормално, ние ще бъдем и такава държава. И насилието над хора и животни само ще се засилва. От своя страна, проявлението на държавата са нейните институции. Нито една от тях не работи в полза на човека, на българския гражданин. Затова и много хора, попаднали в капана на нищетата казват: „Държавата не се грижи за хората, та до кучетата и котките опряхме?“. Не се замислят дори, че всичко е свързано, ако ние сме жестоки и безсърдечни към по-слабите, то и по силните ще са по същия начин жестоки и безсърдечни към по-слабите.

Но надежда има. Откриваме я в Евангелие от Йоан 3:3: „Исус отговори: Уверявам те: само този, който се роди отново, може да види Божието царство“. Смисълът е ясен- както е необходимо човек веднъж да се роди, за да започне физически живот, също така е необходимо той да се роди повторно, т. е. да започне небесен живот. В тази промяна, в това ново раждане, нравствения Божи образ се връща в душата, и дава началото на възвишена любов към Бога и към ближния. В държавнически план ще рече - създадената от предците ни държава, трябва да се роди отново, а това ново раждане е възсъздаването отново на институциите, измитането на престъпниците и безхаберниците от тях и извеждането на преден план на знаещи, можещи пасионарни хора, за които че животът е висша ценност. Тогава ще спрем насилието и върху хора, и върху животни, ще възстановим традиционните си ценности, най- важната от които е съзнателното добротворчество.

Време е.