“Тейлър Суифт взриви стадион „Сан Сиро“ по-яко и от футболен отбор

Милано - сцена за милион „суифтки“ и „суифтъри

Десетки хиляди момичета и момчета от цяла Европа и дори от Америка превзеха Милано през изминалия уикенд, заформяйки страхотна сцена от цветове и младост. В искрящи бодита, в полички с плисета или в леки памучни рокли като на девойка от Средния Американски Запад, искрящи в пайети, обикновено с високи ботуши на краката, задължително гримирани и с ярко червило, „суифтките“, както медиите на Апенините нарекоха момичетата, бяха навсякъде денонощно. Там, където пък ги имаше, кавалерите им -„суифтъри“ бяха издокарани с тийшъртки и суичъри с изрисувани на гърдите розови сърца и изписани всевъзможни кратки претенции за обич от песните на Тейлър Суифт.

Според продадените отдавна билети за двата нейни концерта на 13 и 14 юли, успелите да се сдобият с тях фенове, въпреки „рекордите“ от над 1000 евро за парче хартийка, върху което бе изписано с едри букви да се пази като „ценна книга“, би трябвало да бъдат между 120 и 130 хил. души. Ако се вярва на полицията, но най-вече на развилнялото се покрай шоуто на презокеанската свръх-звезда пишещо братство, стеклите се в Милано нейни почитатели били няколкостотин хиляди, дори милион, дошли само за да могат да се похвалят, че са присъствали на топ-поп-шоуто на годината в Италия. По простата причина, че ако вътре в легендарния стадион „Сан Сиро“, на всеки от двата концерта са присъствали между 60 и 70 хил. разгорещени зрители – рядко виждани на футболен мач, според уличната статистика събралите се отвън фенове без билети, но изгарящи от желание да се потопят в атмосферата на концертния тътен, са били двойно и тройно повече. Като мнозинството от тези безбилетни тийнейджъри още миналия четвъртък си бяха заформили в близките паркове или направо на асфалта по паркингите наоколо биваци, които раздигнаха чак в понеделник сутринта.

„Здравейте, извънземни, тук съм, виждате ли ме?“ – кънти в събота вечерта нежният глас на появилата се изведнъж от нещо като огромна лилия или пламък Тейлър Суифт. Отговарят ѝ утвърдително десетки хиляди светещи точици, които блестят на прекъсване, превръщащи зрителите в искрящи човешки пайети, благодарение на раздадените на входа гривни, нищо, че слънцето все още не е залязло. После, в здрача, който се разстила постепенно, извисилата се в гигантска фигура на огромния екран прекрасна блондинка, също блести в наелектризираното си боди, но също така и от капчиците пот в извивката на врата .

Тази „натрупана луминесценция“ може би е една от професионалните тайни на планетарната звезда, която започва да крачи уверено по покрития сякаш с мъх подиум. И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав казва, че винаги се била чувствала като стара жилетка под нечие скърцащо легло. Недоумение, но веднага се появява заразителната усмивка, за да стане ясно, че винаги идва по-хубаво време, по-добър сезон, който да съживи затихналите в сърцата радости. И снажната симпатяга става онова момиченце от Нашвил, което сякаш никога не е тръгвало от там, оплетено в безброй сърдечни истории, учудващо близки на всички.

И когато подхваща тази на Бети, на която някой си бил изневерил, но не бил искал да изневерява, за което съжалявал и застанал пред къщата на момичето, за да го пита дали да се пръждосва на майната си? Заслужава си го, но онова е било просто „лятно нещо“, а сега тя му липсвала. И ѝ казва – липсваш ми, прости, но аз съм само на седемнайсет и не зная нищо за любовта... Простовато е на пръв поглед, обобщено е в стотици романи и филми, но в поп песен на обичаната звезда звучи съвсем ново, защото е неопровержима истина и я знаят всички, които са били на седемнайсет години. И плачат тези, които им се радват в момента, и тези, които са ги навършили неотдавна, проронват сълзи и онези, които са забравили, че някога са ги живели.

После Тейлър свири на пианото си нежно, деликатно и в същото време прави мутрички като някой, който е изумен от ентусиазма, от писъците „Тейлър, Тейлър, Тейлър!“, надигащи се до степен да ти спукат тъпанчетата. После се изправя, стои неподвижно в червената си рокля и сключва ръце пред лицето, сякаш тази вечер емоцията е различна, необичайна от тази в Амстердам, Лондон или Париж през изминалите месеци. Изведнъж раздалечава ръцете си и доближава една до сърцето, сякаш казва с любимото си обръщение: „Това трябва да ви остане, скъпи извънземни, ако наистина сте разбрали Тейлър Суифт!“ И пак просълзява тези, които крещят нейните песни в уникален хор, защото им задава въпрос, който е бил в устата на всички по време на августовска ваканция: „Ще ми се обадиш ли, когато се върнеш на училище?“ И пак въпроси, разцъфтели в лятна ваканция: „Ще се срещнем ли зад търговския център?“, „Помниш ли, когато ти казах да влезеш в колата?“, „Ще  дойдеш ли с мен до брега през нощта – няма да ти направя нищо?“ Прекрасно е, нищо, че се „движи“ в цикъл от едни и същи ноти, магическо е, защото се завърта в онова емоционално и нежно измерение, което е типично за влюбването в юношеска възраст.

Когато светът се сбира между стените на спалнята ти, когато фразата, която в даден момент тя или той показва щампирана върху тениска, е тази, която си повтаряш наум цял ден: „Обзалагам се, че мислиш за мен“. „Слушайте, извънземни, знам, че трябва да пораснете, да изоставите тези глупости, но може би не!“ – пее Тейлър. Или не тази вечер, докато се стъмва, докато всички са на седемнайсет години или най-много на двадесет и две, както се казва в друга песен. Изтънченият моралист ще обясни, че това е белег на порок, на регресия, на инфантилна и носталгична колективност, носталгична открай време и завинаги. Това обаче не означава, че Тейлър Суифт греши - факт е, че тя е разбрала по-добре от другите, че човек трябва да подхранва духа си не с някакво изтънчено сантиментално образование, а чрез „отключване“ на спомени. Предлагайки храна за зъбите на онези, които обожават да предъвкват и преразказват любовите си, дори разпалвайки разочарованията и изпращайки всички бивши по дяволите, малко с плач, малко със смях, като всички нас.

В колосалното шоу на Тейлър Суифт в Милано в събота и неделя не бе никак трудно да бъдат идентифицирани много от причини за нейния успех - способността ѝ да се вписва в публиката си, нейният изцяло женствен, но никога вулгарен естетически модел, нейното „момиче от съседната врата“, честно, ама не и наивно. Но нейната популярност е гарантирана преди всичко от силата ѝ на певица-композитор, способна да измисля мелодии, да реди трогателни и съвсем небанални стихове, които са написали притчата за една истинска артистична натура, направила на пух и прах всички възможни рекорди в поп-музиката. Така е по простата причина, че Тейлър Суифт дава на милионите си фенове усещането, че наистина е една от тях, че е поп идол, но приличащ на тях, малко меланхолична и малко ядосана, винаги готова да споделя, да превключва на нова вълна, да дава послания на надежда. А когато по време на концертите тя дефилираше по дългия десетки метри подиум, с изображение на лицето, показвано на гигантските екрани зад нея, тя сякаш си играеше с всички присъстващи. Илюзионистка на образа, способна да описва днешния ден като никой друг, с култ към имиджа, с вкус, балансиран между винтидж и бъдеще,с трансверсални и осъзнати послания, с безупречни маркетинг и стратегии, светът засега е в краката ѝ.