- Мими, преди броени дни излезе новата ти песен „Отвори сърцето си“, която се приема много добре. Какво би разкрила за нея и наистина ли вярваш, че любовта ще ни спаси, както се пее в нея?
- Това е втората ни песен в този състав. Иван Беловски е автор на музиката и текста, а аранжиментът е на Развигор и на нашия приятел Кирил Иванов - Киро Мъглата. „Отвори сърцето си“ е по-лека и слънчева, защото мисля, че в днешното време са по-необходими такива песни, отколкото някоя, дори и хубава балада. Когато я чуеш, веднага се сещаш за плажове и море - аз лично си мечтая за Карибите, може би защото и тази година почивката зад граница е вероятно да ми се размине. Не знам дали ще имаме възможност да отидем поне до Гърция, но все пак си мечтая и се надявам да се случи.

- Ваня Костова, която ни напусна на Гергьовден, остави незабравими песни след себе си, а какви следи остави в сърцето ти и какво ще ти липсва най-много от нея?
- Гласът й и самото й присъствие до мен, защото тя прекрасно ме допълваше. Аз съм по-експанзивна, по-бърза и искам нещата да станат на всяка цена, докато тя избираше, извайваше и проверяваше всяка дума в една песен – не че ние не го правим, но при нея това беше много по-задълбочено. Ваня беше голям обединител и това също много ще ми липсва. Ако не те харесва можеше тотално да те игнорира, но когато си неин приятел си благословен.

- А кои са нещата, които хората не подозират за голямата ни певица?
- Може би не подозират, че като се съберяхме заедно, освен смехориите, можехме да пеем и цинични песни – тя ни ги казваше на мен и на Роси (Кирилова-б.а.) Откровено казано, толкова ми се сменят настроенията покрай случилото се с Ваня, че ту плача, ту се смея, като се сетя за някои неща. Тя правеше едни уникални сбирки и там си имаше сценарий - всичко беше много мило и детайлно изпипано. Най-напред се почваше с хапване и пийване, като на картончета под името на всеки беше написан и специално подбран цитат за него. Някои от гостите правеха погачи, други чеверме, имаше и невероятни десерти... Искам да уточня, че там не се напивахме, защото всички сме шофьори и винаги трябва да сме готови да тръгнем на път, но се напивахме от пеене и от песни, както и от това че сме с приятели и съмишленици. Сега тъгуваме, че няма кой да ни събира така. Е, и аз мога да организирам нещо такова, но няма да е същото без Ваня.

- Би ли споделила някоя история от съвместните ви пътувания из страната?
- Много ме впечатляваше това колко я обичат хората. Пътуваме с нея в една кола, като ни вози Развигор или мъжа на Роси и винаги гоним време, но Ваня дава идея да отбием за малко в някоя мандра например. Там гледаме всички работници и шефа излезли навън да ни чакат с нетърпение и се почва – пълнят ни пакети с кашкавали, сирена…, такава неподправена обич и уважение имаше към нея. Всички бяхме обградени с толкова уважение и внимание...Случвало се е Ваня да ни води и в някой сладкарски цех, като там се почваше същата работа – опитайте това, опитайте онова и после пак тръгвахме усмихнати към мястото на мероприятието. Там се оказва, че ще спим в хотела на един от многото приятели на Ваня и пак е кипяла голяма организация за да ни посрещнат. Правим концерта, след това всички сме уморени и даже не ни се яде, но Ваня започва с едно пеене и приятни разговори даже с непознати хора, с които после стават приятели. След вечеря ние си лягаме капнали от умора към 1-2 часа, а после разбираме, че тя е пяла чак до 6 сутринта! Можеше и обичаше да пее по всяко време и навсякъде – невероятна.

- Синът на Ваня – Боян Михайлов, също е уникален певец, но едва сега чухме повече негови песни да се въртят по радиото, покрай дуетите му с Ваня. Защо според теб на толкова добри изпълнители, каквито имаме почти не се дава ефир?
- Не знам, но всички губим от това. Трябва да се поощрява и този вид музика, не е нужно непрекъснато да се толерира тази англосаксонска вълна. Това идва и от медиите, които не уважават българското, а то трябва да доминира. Всички колеги вече пострадахме достатъчно от това колко ни няма в радиата, докато по-рано всяка хубава песен си звучеше, хората я чуваха и я харесваха. Като не ни пускат по радиата губиш мотивацията, нямаш стимул да правиш нещо ново - да работиш и израстваш. Защо да го правиш, като то ще потъне в нечие чекмедже, как да надграждаш? Сега в ефир звучат някакви песни, но с малки изключения не бих ги различила от най-традиционните фонови песни. За да се прослави един български певец, той трябва да има своята идентичност - да стъпи на това, което е родно, на нашия фолклор например, а не само да копира.

- Развигор написа книгата „Ау-у, от глад умирам!“ Истина ли е, че половината случки от нея са отпаднали, след твоя цензура и той не се ли съпротивляваше?
- О, да! Съпротивляваше се, но така на шега. Според мен, в компания можеш да разкажеш много неща, но не всичко е за книга. Случките са безброй, а музикантите най-често се смеят на нецензурни неща, обаче трябва да се щадят хората, замесени в тези случки (Смее се.) Развигор ми позволи да го цензурирам – той е най-търпеливият човек и точно това ни направи дългогодишно семейство. За мен е убийствена комбинацията между нашите зодии и докато аз съм земен знак - него просто не мога да го приземя и да го науча, че не всичко, което хвърчи се яде, но Развигор си е такъв… Късно разбрах, че няма смисъл, а е и невъзможно хората да се променят.

- А разбра ли нещо ново за него, докато четеше книгата му?
- Все си мисля, че познавам Развигор, но винаги с нещо ме изненадва. Според мен, покрай въздушната му зодия винаги е бил малко фантазьор, но напоследък забелязвам, че започна все повече да няма контрол и разказвайки някаква история така ще я украси, че тя става чак нереална. (Смее се) Може би и тази пандемия отключи в нас това голямо желание да искаш да срещнеш някого и да си говорите. Аз например, вече съм започнала да прегръщам всички - като видя някой познат и направо му се хвърлям, защото това нещо много ми липсваше и сега искам да си го наваксам. Животът ни вече стана като телеграма и общуването обикновено се свежда до няколко думи набързо. Сега се опитвам да намеря време да говоря с приятелите и с хората, с които не сме се чували от дълго време и понякога прекалявам. Тъжното е, че често съм толкова заета, че дори и на дъщеря ми не мога да се обаждам ежедневно, а имаме нужда от това.

- А коя е любимата ти биографична книга на ваш колега?
- Бих споменала тези на Веско Маринов и Стефан Диомов, дори се обадих да им благодаря за хубавите книги. Много ми хареса и ме обогати и книгата за Вили Казасян, написана от Добромир Славчев. Мога да кажа, че от нея научих най-много неща, тя е направо като една енциклопедия за онова време и авторът й е много интересен човек. Искам да прочета и биографичната книга на Богдана, защото ми казаха, че е много хубава.

- С Развигор преминахте през Ковид. В началото имахте ли момент на паника и кой от двама ви даваше по-често кураж на другия?
- Да, имаше момент на паника, все си мислехме, че така както се пазим би трябвало да не се разболеем. Беше във време, когато болниците бяха пълни и на който и лекар да се обадиш - никой не вдига телефона. Сега много хора преминаха през това изпитание и общо взето знаем какво да се направи, но тогава още не бяха ясни много неща. Първо аз бях болна, после Развигор за няколко дни. В началото беше много страшно – не знаеш как да постъпиш, пълна паника е. Ако имаше някой, който да каже това и това направи щеше да е различно. Мога да кажа, че ковидът не беше по-страшен от моите предишни заболявания от грип, защото аз съм много податлива и мине ли нещо такова, ще ме удари в гърлото, или в гърдите. Карала съм много тежки грипове с много силна хрема и кашлица, но минават три-четири дни и си кукуряк, а сега уж температура, която не е много висока, но си толкова отнесен и уморен, все едно е 42 градуса. Ще споделя един куриоз – с Развигор си направихме за втори път тестове за антитела, като отидохме трима човека – аз, той и още един човек, който беше с две ваксини, без да е карал ковид. След три дни излязоха резултатите и се оказа, че седем месеца, след като преминахме през вируса - от максималните 100, аз имах 98, мъжът ми - 86, а човекът с ваксините имаше 60, без да го е изкарал!

- Внучката ви с Развигор - Тайа Мей е на две години и половина и още е малка, но откриваш ли вече твои черти в нея?
- Тя е Козирог, като мен и аз хем съм горда, хем като я видя в момента как вече си има характер… Дано да не е инат като мен, само за да не падне по гръб. (Смее се.) Дъщеря ми даже казва: „Мамо, нямам думи, просто виждам теб в нея.“ Всички ме питат това клише, дали и тя ще стане музикант – не знам, искам само да е щастлива, да е добър човек и да е здрава. Голяма сладурана е и няма човек, който да не забележи тези големи очи, като ти се ококори отсреща и тази огромна приветлива усмивка. Голяма радост е за нас с Развигор.

- Вярваш ли в чудеса и случвали ли са ти се?
- Да, вярвам, но не разчитам на тях. В професионален план - знам, че трябва много да работиш, за да се случи нещо, но иначе съм имала интересни истории. Преди години пътувахме за едно участие в Петрич с Луна и Иван Балсамаджиев, който много ми липсва - невероятен човек и приятел. Отбихме се до храма на леля Ванга, като това беше малко след като тя вече си беше отишла. Влязохме в двора на църквата да разгледаме иконите на Светлин Русев. Там имаше една добра жена, Катя, която се грижеше за храма. Аз й казах, че ще вляза за малко да се помоля. Другите останаха на двора. Бях сама вътре и отидох близо до картините. Започнах да се движа назад, за да ги виждам по-добре. Забравих, че има праг, като стъпало. Докато разглеждах иконите, съм стигнала с гръб до това стъпало, а бях с едни високи токове. В един момент усетих как пропадам, политам назад, но изневиделица се хванах за някакъв свещник, който незнайно как видях наклонен над главата ми и отчаяно го сграбчих. Горящите свещи ми заляха роклята. Задържах се за него с две ръце и така се люляхме за няколко секунди, като на забавен каданс, докато успях да се изправя без да падна по гръб. Пуснах го и чух как нещо щракна и той си отиде на два метра далеч от мен. Невероятното е, че аз го бях мярнала, преди да тръгна да падам и той пак си беше на два метра встрани от мен – как се озова над главата ми и до днес не мога да си обясня! Тогава можех буквално да си пръсна главата в пода. След изживяното приседнах, защото ми се зави свят от силната емоция и стрес. Мисля си, че сигурно леля Ванга ме спаси в този момент.

- Любимата ти мисъл, или цитат?
- Малко е мрачен, но сега покрай случилото се с Ваня го видях и се впечатлих от него: "Това, на което ни учи смъртта е, че спешно трябва да се обичаме!"

Нашият гост

Мими Иванова е любима изпълнителка на няколко поколения българи. Тя е сред певиците, които постигат първите си успехи извън границите на страната ни, дори първият й сингъл е издаден в бившия СССР. Любовта й с композитора Развигор Попов също пламва по време на голямо турне в Съюза, когато те са част от оркестър „Стакато“. През 1976 г. двамата създават група „Старт“, с която се налагат категорично на родната сцена. Мими е работила и с други големи композитори, като Тончо Русев, Мария Ганева, Зорница Попова, Атанас Косев и Найден Андреев, но най-емблематични за творчеството й са песните, създадени от съпруга й. Вечно зелени остават хитовете на певицата, сред които са: „Петнадесет лалета“, „Майчице свята“, „Слънцето е в моите коси“, „Вълкът и седемте козлета“, „Вече свърши хубавото време“, „Ах, този дъжд“, „Зелената стара чешма“, „Звезда“, „Понякога само“, „Българийо, децата ни върни“, както и незабравимия й дует с Борис Годжунов – „Хора и улици“. Мими Иванова е носител на редица награди в страната ни и в чужбина, а тази седмица заедно с Развигор Попов бяха отличени и с приза за „Цялостно творчество“ на наградите „Певец на годината“.