Докато във върховите си периоди, Москва стигаше до 40 процента от БВП на Щатите, то сега се очаква КНР да изравни своя БВП със САЩ и да го надмине

Външният министър Уан И изслуша с ледено спокойствие колегата си Блинкен и отвърна: „Не ни говорете снизходително, от позиция на по-силния!“

Може би, някои си спомнят за чудесния роман на британеца Джон Брейн „Място на върха“(Room at the top) от края на петдесетте години: една увлекателна и малко жестока книга за усилията на млад мъж от скромно семейство да си пробие път към върха на олигархията, на едрия бизнес в следвоенна Англия. Сетих се за книгата, когато започнах тази статия за съперничеството между САЩ и Китай за номер 1 в световната икономика.

За добро или не, третото десетилетие на XXI век, в което живеем, е именно финалната права на това съперничество, със своите височини и падове, със загубите и победите. Западните „think tank“ мозъчните централи предвиждат финиша на това невероятно по мащабите си състезание да бъде през 2028 г., когато КНР ще заеме първото място на планетата по Брутен вътрешен продукт (БВП), най-точният индикатор за стопански успех. Моите скромни очаквания са това да стане далеч по-скоро, като се има предвид главозамайващата скорост на Поднебесната по пътя нагоре и все по-тромавите стъпки на чичо Сам (нещо подобно на мъчителното изкачване на президента Байдън по стълбичката на „Еър форс 1“). В редица сфери на икономиката Пекин вече надминава Вашингтон и това дори личи от факта, че според последният списък за милиардерите в света на „Форбс“, Китай надминава почти два пъти бройката на САЩ и то в зона на финансовото лидерство, нещо, с което Уолстрийт винаги се е гордял.

Тази ситуации очевидно силно изнервя официален Вашингтон, който по времето на президента Тръмп започна т. нар. „търговска война“ с КНР, война с пропагандни фанфари и санкционни залпове, чиято първа жертва бе нищо неподозиращата компания Huawei Technologies Co (Хуауей), която е номер 1 в света по производство на телефони и която бе обявена едва ли не за „заплаха за националната сигурност“ на САЩ. Нещо повече, дъщерята на милиардера собственик, г-жа Мън Уанджоу, финансов директор на гигантския китайски концерн дори бе арестувана в Канада, за „предполагаеми нарушения“ на обявените малко преди това санкции от Белия дом.

Бившият президент Тръмп въведе термина „decupling“ (разединение) и го превърна в знаме на усилията си да прекъсне на всяка цена съществуващите многобройни контакти и сътрудничество между американски и китайски фирми в различни сфери на стопанската дейност. Сътрудничество, което години наред носеше финансова изгода и на двете държави, но в последно време бе обявено от Белия дом за „контрапродуктивно“ и носещо много повече изгоди за Пекин и респективно – много повече негативни фактори за стопанското развитие на Щатите.

И така, преди повече от две години започна тази търговска война, за да се стигне до днес, когато отношенията САЩ – Китай вървят бързо към дъното. И поради тази причина светът очакваше с интерес завършилата наскоро през март среща между висши представители на Белия дом, държавният секретар Антъни Блинкен и съветникът Джейк Съливан, и китайските им колеги – членът на Политбюро Ян Дзиечъ и външният министър на Китай Уан И. Според анализаторите, това бе „първата възможност да се оцени динамиката на отношенията между двете най-важни световни сили“.

И тя бе оценена като истински дипломатически скандал, започнат от Блинкен и завършен от Уан И. Дипломатът №1 на Белия дом, без никакви съобразявания с дипломатическия етикет, се нахвърли грубо към китайските делегати в Анкоридж, Аляска, и ги засипа с куп обвинения по отдавна предъвквани теми: човешките права в Синдзян, обстановката в Хонконг и отношенията КНР – Тайван. Колегата му Уан И го изслуша с ледено спокойствие и незабавно отвърна: „Не ни говорете снизходително, от позиция на по-силния!
След тази остра политическа престрелка в Анкоридж, стана още по-естествено отношенията между САЩ и Китай да се тълкуват като нова „Студена война“, препратка към съперничеството между САЩ и Съветския съюз, което хвърляше зловеща сянка върху втората половина на миналия век.

Но механичното сравнение не е достатъчно точно. Съвременен Китай е много по-различен от СССР. Докато във върховите си периоди, Москва стигаше до 40 процента от БВП на Щатите, то сега се очаква КНР да изравни своя БВП със САЩ и да го надмине. Потенциалът на Пекин е огромен – в почти всички сфери на стопанския живот. И не само там. Както често се казва, Китай не е държава, а цивилизация.

Или както се отбелязва в първоначалната политическа стратегия на екипа на Джо Байдън, публикувана неотдавна, „един по-категоричен Китай е единственият конкурент, потенциално способен да съчетае своята икономическа, дипломатическа, военна и технологична мощ, за да предизвика устойчиво предизвикателство към стабилна и отворена международна система". Предизвиквайте Китай, когато е възможно и си сътрудничете, когато това е изгодно – това е новата формула на официален Вашингтон.

От своя страна и Китай заема подобна позиция, като сигнализира за желанието си за конструктивни отношения, като същевременно продължава да устоява категорично собствените си интереси. Както отбелязва политическият анализатор Джонатан Маркъс, „официален Пекин рядко пропуска възможност да посочи злините на американската система. Той се възползва от катастрофалните грешки с пандемията Covid-19 по времето на президента Тръмп и драматичното щурмуването на Капитолия от развилнялата се тълпа, за да представя собствения си социален и икономически модел за по-добър“.

И наистина, механичното поставяне на знак за равенство между Студената война САЩ – СССР и днешната обстановка е малко прибързано. Фактите са категорични: Китай очевидно не е Съветският съюз. „Китай е по-мощен конкурент от всичко, с което са се сблъсквали Щатите от XIX век до сега“, отбелязва споменатият анализатор.

Несъмнено, днес отношенията между САЩ и Китай са най-лошите от много години и вероятно ще се влошат. Приближените съветници на президента Байдън – Съливан и Кембъл, още преди назначенията си в Белия дом, коментират на страниците на сп. Foreign Affairs че "ерата на ангажимента с Китай наближи неумолимо своя край".

Същевременно, коментаторът Джонатан Маркъс, в анализите си САЩ – Китай, възкликва към сънародниците си: „Затегнете коланите! Ще има неравности. И тепърва започва...“

А какво следва? Само близкото бъдеще ще покаже.