Самостоятелното възстановяване на страната ще изисква усилия в рамките на едно поколение

Франклин Рузвелт реализира успешна данъчна политика на САЩ, като най-високите ставки на данъка върху доходите достигнаха до 94%

Едва около 10% от анкетираните европейци очакват победа на Украйна във войната

Двете години от началото на войната се характеризират с различни очаквания. В първите месеци: „Украйна ще победи!“; след първата година: „Успешно контранастъпление!“; тази година: „Стратегическо отстъпление!“. Изследванията показват че сега едва около 10% от анкетираните европейци очакват победа на Украйна във войната, а повечето се надяват на дипломатически преговори и сключването на мирно споразумение.

В момента пред Украйна – за разлика от другите европейски страни – въпросът за икономическия растеж преминава на заден план, а на преден план излизат въпросите за опазването на гражданите, за функционирането на съществуващата икономическа система, за намаляването на загубите на основни фондове и от прекъсванията на доставките. Образно казано, въпросът не се свежда до повишаване на икономическия растеж (въпреки че и това е необходимо), а до стария въпрос: „Да бъдеш или не?!“.

Няма война без начало, но няма и война без край. Надяваме се че ядреният Армагедон ще избегне Европа и света и ще бъде постигнат траен мир.
Но е време всички да се замислим сериозно за това, какво ще е бъдещето на Украйна на „Другия ден“.

Въпросите, който ще се поставят пред управлението на Украйна на „Другия ден“ след войната са многоаспектни:
1. Колко ще струва възстановяването на всички унищожени основни фондове (граждански и индустриални) и до колко страната сама ще може да се справи (поне частично) с тази задача. Със сигурност този въпрос не може да бъде избегнат, като на възстановяването не трябва да се гледа на дългосрочна задача от 20-30 години, а като на задача, която трябва да бъде решена в рамките до 10 години. 

2. По какъв начин и в какви размери (финансови и натурални) ще бъде външната помощ за социално и икономическо възстановяване на страната? По същия начин: как да бъдат редуцирани външните кредитни задължения на Украйна към партньорите, които са я подкрепяли по време на войната; как да бъдат привлечени чуждестранни инвестиции, от които да се облагодетелства Украйна, а не само другите страни-майки на корпорациите.

3. Как да бъде върнати в страната - при спазването на всички международни правила и закони - всички напуснали я граждани преди и по време на войната, като същевременно се гарантира опазването на техния жизнен стандарт, от който те са се облагодетелствали в другата страна.

4. Как да бъде ограничена корпоративната алчност, която е характерна за транснационалните корпорации, които ще се опитат да се възползват от ситуацията в Украйна и от някои от сключените търговски договори, които още сега се оценяват като неблагоприятни за бъдещето на страната.

5. По какъв начин да се съкрати срокът на приемането на страната за равноправен член на Европейския съюз, като същевременно се запази интересът на старите страни-членки от съществуващото разпределение на еврофондовете.
Нито един от тези въпроси няма предварителен отговор; никой от тези въпроси няма да има лесно решение и няма да е докрай удовлетворителен за Украйна; някои от отговорите на всеки въпрос ще противоречат на някои от отговорите на останалите въпроси; даже без война пред страната ще има нови бариери и ограничения, независимо дали това се харесва или не. Не е никак малък проблемът с вероятната нова „Желязна завеса“, която и при мир ще се издига между Запада и Изтока – тя ще заключи източните пазари за украински стоки и ще ограничи възможностите на Украйна за снабдяване на ниски конкурентни цени на суровини и технологии.

Всичко, което е посочено по-горе, илюстрира един прост факт: даже при средногодишен темп на икономически растеж от 20%, самостоятелното възстановяване на Украйна няма да може да се реализира за по-къс срок от 15-20 години. Приемливо е да се очаква след края на войната самостоятелните ресурси на Украйна и народният ентусиазъм да доведат до икономически растеж от 7-15% средногодишно (подобно на случилото се след Втората световна война), което само по себе си ще бъде положително явление. Но даже такъв висок икономически растеж ще изисква усилия за възстановяване в рамките на едно поколение.

Затова е необходимо да се мисли в по-широк контекст, а именно: какви очаквания може да има Украйна по линия на благоприятен демографски, социален и икономически растеж чрез решаването на поставените по-горе въпроси.

Какъвто и да е краят на войната, той ще е с трайни загуби и поражения не само за страната, но и за колективния Запад - най-малко в демографски аспект (убити и ранени), но също и в социално-икономически аспект (намален растеж на благосъстоянието на средната класа и на най-бедните, социални ограничения, пропуснати ползи от затварянето на източните пазари). Затова най-благоприятната възможност за възстановяване на Украйна ще е мечтата на колективния Запад да докаже че може не само да подпомогне пряко и безвъзмездно това възстановяване, но и че ще го направи в най-кратки срокове (до 8-10 години, например) и по-добре, отколкото ще е развитието на колективния Изток. Затова не става дума за нов план „Маршал“, при който ще се търси възвръщаемост на инвестициите на страните-донори, а наистина за пряко и в безвъзмездно финансиране и осигуряване на основни фондове, суровини и трудови ресурси. По същия начин стои и въпроса за редуцирането до 0.00 евро (или долари) на всички външни кредитни задължения на страната към партньорите (може би без кредитните задължения от преди началото на войната, които също може да бъдат редуцирани), което не е огромен проблем за колективния Запад; гигантски морален проблем ще има пред Запада, ако той не намали или не опрости кредитите.
Повече затруднения ще има пред Украйна по повод на завръщането на всички напуснали я граждани преди и по време на войната.

Въпросът не е само юридически, а и социално-икономически за страните-гостоприемници. От една страна, по-високото жизнено равнище и по-високите работни заплати в страните-гостоприемници са своеобразна диференциална рента, която ще въздържа гражданите на Украйна да ги напуснат; от друга страна, страните-гостоприемници (и като България!) ще продължават да имат силен икономически интерес да остават на своя територия тези граждани, понеже самите те отдавна изпитват остър недостиг на работна сила; от трета страна, оставащите в други страни граждани на Украйна със сигурност ще потърсят начини да привлекат своите роднини там, особено ако възстановяването на страната се забави. Когато има силен икономически интерес, нека да бъдем честни (вземаме пример за потреблението на петрол и газ в Европейския съюз и САЩ, което не беше съществено ограничено въпреки санкциите срещу Русия), колективния Запад не става много „колективно ангажиран“, а интересчийски безмълвен и протакащ вземането на решенията.

Въпреки че въпросът за ограничаването на корпоративната (и личната) алчност изглежда като страничен, той не е за подценяване, особено като се има предвид практиката на арогантните транснационални корпорации, Международния валутен фонд и Световната банка, осъществявани след 1990 година в бившите социалистически страни. Стремежът на транснационалните корпорации винаги е бил и ще бъде към постоянна експанзия в полза на корпоративните печалби чрез различни „традиционни“ практики: получаване на изгодни концесии при добив на суровини; натиск за приватизиране на всички евтини обществени услуги, изкупуване на местните конкуренти чрез сливания и поглъщания, след което оскъпяване на услугите и повишаване на рентабилността при „свободна пазарна икономика“; ниско заплащане на местната работна сила, което увеличава печалбите; корумпиране на местния интелектуален и политически елит чрез финансиране през НПО-та; и т.н.

За своето възстановяване Украйна може да приложи някои изпитани национални практики, като например: усилен национален и международен контрол на приходите и разходите на транснационалните корпорации; поставяне на условие през следващите 10 години печалбите да се инвестират в страната, в която се създават; забраняване на дейността на офшорните компании; приемане на закон за ускорен растеж на минималната работна заплата за 10-годишен период; прогресивно подоходно облагане на корпорациите и физическите лица, стигащо до към 90% при максималните доходи; еднократно облагане на големите индивидуални и корпоративни богатства; приоритетно развитие на държавната собственост в образованието, здравеопазването, инфраструктурата, жилищата. Да припомним, например, че „Новият курс“ на Франклин Делано Рузвелт се реализира чрез успешна данъчна политика на САЩ, като най-високите ставки на данъка върху доходите достигнаха до 94%, а данъкът върху най-големите имоти се повиши до 77%, за да се осигурят средства за Втората световна война. Ако за воденето на война това е логично, още по-логично е за солидарното възстановяване след войната.

Допълнителен въпрос за ускоряване на националния икономически растеж е анулирането на всички договори с транснационални корпорации, които са били сключени при неизгодни за Украйна икономически и социални условия. В това отношение Планът за възстановяване трябва да има приоритет пред красивите идеологически приказки за „свободата на пазара“ и „ненарушимостта на търговските договори“.

Най-сложният въпрос, свързан с ускореното икономическо развитие на Украйна, е по какъв начин да се съкрати срокът на приемането на страната до 8-10 години за равноправен член на Европейския съюз, като същевременно се запази интересът на старите страни-членки и новите кандидат-членки при разпределението на еврофондовете. Няма нужда от коментар, че самата Украйна трябва в най-кратък срок да отговори на стандартите и изискванията за пълноправно членство, а не да очаква приемане „със затворени очи“ (по този начин и България очаква приемане в еврозоната).

Същевременно няма надежда Европейският съюз да постигне значителен напредък по присъединяването на Украйна преди европейските избори през юни 2024 г., а след това е въпрос на тълкуване при ново политическо съотношения в Европейския парламент и в самите страни-членки, в които вероятно ще се засилят интересите от неприемане в къси срокове на нови страни за членки на съюза. Следващата стъпка от присъединяването на Украйна е така наречената преговорна рамка, която определя насоките и основните принципи за преговори за присъединяване, която не е готова; тя зависи от „съотношението на силите“ и на интересите в самия Европейски съюз. Обикновено, когато става дума за национални интереси, Европейският съюз забравя думата „солидарност“, противопоставяйки ѝ думите „свобода“ и „суверенитет“ на решенията.

В момента 27 държави членуват в Европейския съюз; в очакване на членство са (подредени по азбучен ред): Албания; Босна и Херцеговина; Грузия; Молдова; Северна Македония; Сърбия; Турция; Украйна; Черна гора. В списъка на чакащите за прием е даже и „висящата“ държава Косово, понеже не е призната от всички страни-членки на ЕС. Малко е да се каже, че някои от преговорите продължават с десетилетия. Така например, преди 37 години (през 1987 г.) Турция подаде молба за присъединяване към тогавашната Европейска икономическа общност, през 2004 г. Европейският съвет прецени, че Турция е изпълнила в достатъчна степен критериите за започване на преговори за присъединяване, през 2005 г. Европейският Съвет постигна съгласие по рамка за преговорите с Турция, през 2008 г. Съветът прие преработено партньорство за присъединяване с Турция, десетилетие по-късно (2018 г.) Съветът отбеляза, че Турция се е отдалечила значително от Европейския съюз и че поради тази причина преговорите за присъединяването на страната са в застой. Поради горните причини не може да се приеме че Европейският съюз ще има „специално отношение“ към Украйна, което да е различно от това към другите страни-кандидатки за членство; ако такъв подход се възприеме, той ще бъде съпроводен с омраза и отвращение към ЕС от другите страни-кандидатки.

Какво е допустимо да се очаква в „реалната политика“ на Европейския съюз? Диференциална рента за страните-членки е не само по-високият стандарт на живот в тях спрямо стандарта на живот на страните-кандидатки, а огромните субсидии, които се получават чрез Еврофондовете. Затова Европейският съюз е „икономически съюз“ в много по-голяма степен, отколкото е „политически съюз“, много често страните се карат и спорят помежду си в ЕС, а някои налагат „вето“ по въпроси, които не са в техен интерес. Затова е най-допустимо в новия Европейски парламент да се приеме План за разширение с точни срокове за „блоково“ включване на страните-кандидатки в съюза през следващите 5-8-10 години, като за тях се обособи специален отделен Кохезионен фонд. Същевременно ЕС трябва да постави твърди условия и критерии за страните-кандидатки, за да не се повтаря случая с приема на България в Шенгенското пространство. Така ще се елиминират „специалните интереси“ на страните-членки, като се запази и техният интерес от еврофондовете. Всичко това е свързано с едно ново, „фазово“ развитие на самия Европейски съюз: провеждане не само на обща монетарна, но и на обща фискална политика за всички страни-членки.

За Украйна този по-специален подход на Европейския съюз, свързан със социално-икономическото ѝ развитие (още повече че европейските пазари няма да се отворят напълно за украински стоки), също ще носи ползи: по-добре врабче в ръката, отколкото жерав в небето!