Авторът Пол Крейг Робъртс (Paul Craig Roberts) е доктор по икономика и е бил заместник-министър на финансите на САЩ по икономическата политика в администрацията на Роналд Рейгън. Работил е като редактор и колумнист в Wall Street Journal, списание Businessweek и агенция Scripps Howard News Service. По онова време той беше автор на редовна колона във Washington Times. Автор е на множество книги за най-големите проблеми на нашето време.

Йенс Столтенберг, генерален секретар на НАТО, който се отчита пред Вашингтон, каза на конференцията по сигурността в Мюнхен на 19 февруари, че „ако целта на Кремъл е да има по-малко НАТО по границите си, той ще получи само повече НАТО“. Той говореше за това, че НАТО ще увеличи силите на "целия алианс", в страните от НАТО по границите на Русия.

Това е изключително агресивен отговор на руските опасения за ракетните бази, разположени по нейните граници. Честно казано, Столтенберг покани Русия да го атакува, преди да се появят още повече ракетни бази по нейните граници.

И сякаш това не беше достатъчно, а точно в този момент, когато Русия вече е притеснена от нежеланието на Запада да спазва каквито и да било споразумения, договори и международното право, президентът на Украйна на Мюнхенската конференция за сигурност каза, че Украйна е на прага да се откаже от Будапещенския меморандум, в който Украйна се съгласи да се откаже от ядрените оръжия в замяна на независимостта си от Русия. Тъй като Украйна вече нарушиа Минските споразумения, за нея няма причина да се придържа към Будапещенския меморандум.

И така, Русия се обръща към САЩ и НАТО и откровено им казва: „Вие ни карате да се чувстваме неудобно, като поставяте вашите ракетни бази по нашите граници и правите своите планове да присъедините Украйна към НАТО. Това не е нещо, за което можем да се съгласим. Ето нашето предложение за взаимна сигурност“. А отговорът от страна на САЩ и НАТО е по-нататъшното военно разширяване на НАТО и разработването на ядрени оръжия от страна на Украйна.

Никога не е имало шанс за успех в руските преговори с Украйна, защото Украйна не е суверенна държава и не може да взема сама своите собствени решения. Украйна е пионката на Вашингтон, която се използва за да се създават проблеми на Русия. Русия сама си навлече това, като застана встрани, когато Вашингтон свали избраното украинско правителство и постави на негово място марионетно на Вашингтон правителство.

Байдън, Блинкън, Столтенберг и останалата част от екипа ясно дадоха да се разбере, че не възнамеряват да направят ситуацията по-малко безопасна за Русия. Западът смята, че това не крие никакви рискове, защото всичко, което руснаците ще направят, е да се оплачат и да поискат допълнителни преговори. Вашингтон хвана Русия в капана на един обречен на провал процес в отговор на обвиненията към Вашингтон.

Може би Байдън, Блинкън и Столтенберг да са прави. Но от друга страна, какво бихте направили, ако бяхте правителство на една огромна страна, съюзена с Китай и с армия, която може да премине през всяка сила, която НАТО може да събере, сякаш това е мокра хартиена торба? Бихте ли седяли кротко там и да губите време и енергия за преговори, които само влошават ситуацията, докато враговете ви увеличават своите сили по вашите граници и Украйна придобива ядрени оръжия? Ще направиш това само ако си много глупав.

Не знам какво е научил Путин, но отдавна знам, че предишните руски и съветски правителства са били прави, когато са разбрали, че сигурността на Русия изисква да има „буферни зони“. Има основателни причини, поради които Украйна, Беларус, Грузия и Централна Азия са били неразделна част от Русия и Съветския съюз.

Съветското правителство създаде Варшавския договор (с източноевропейските страни) като „буфер“ срещу НАТО, което беше създадено първо. Слабото правителство на Елцин, като се съгласи да лиши Русия от нейните „буферни зони“, създаде нестабилност, която Путин се опита да разреши по мирен начин.

Байдън, Блинкън, Столтенберг, Инкорпорейтид дадоха ясно да се разбере, че няма да има мирно споразумение - освен ако не се признае от Кремъл за господството на Вашингтон. Както писах преди много години, изборът на Русия се свежда до това да се предаде или да воюва.

Аз все още смятам, че мирът е постижим, но не и преди на руската страна да се демонстрира едно разумно решение. Западът трябва да разбере, какво има предвид под това Русия, и че за нея това е достатъчно.
Какъв би бил примерът за едно разумно решение? Може би това.

- Кремъл приема решението на руснаците от Донбас да се върнат в състава на Русия, точно какъвто беше случая с Крим. Това ще сложи край на насилието в Украйна, тъй като дори украинските неонацисти не са достатъчно глупави, за да атакуват Русия.

- Кремъл обявява, че Украйна не е заплашена от никаква опасност от страна на Русия, освен ако Украйна не стане член на НАТО, не приеме да се разположат на нейна територия американските ракетни бази или не разработва ядрени оръжия. В противен случай Украйна ще бъде унищожена.

- Американските ракетни бази в Полша и Румъния ще бъдат премахнати или ще ги премахне Русия.

- Няма да има по-нататъшно усилване на въоръжените сили на НАТО в страните от НАТО, които граничат с Русия. Всички такива сили ако бъдат разположени ще бъдат унищожени още с пристигането им.

Така всички червени линии ще бъдат ясни. Ако Западът ги пресече, тогава Западът ще бъде отговорен за насилието.

Ако Вашингтон не направи нищо от това и продължава оказва натиск върху Русия, то тя ще бъде принудена да предприеме много по-решителни действия, които ще доведат до много по-голяма вероятност от ядрена война.
От негативния отговор на Вашингтон на искането на Русия да реши своите проблеми със сигурността става ясно, че преговорите са безсмислени. Вашингтон контролира западните медии и тези медии представят наратива по такъв начин че Вашингтон да е доволен. За Русия продължаването на преговорите просто носи само повече разочарования.

За Кремъл е трудно да действа в интерес на Русия заради руската пета колона, състояща се от атлантиците-интегратори. Това са влиятелни хора и организации, които са по-загрижени да бъдат част от Запада, отколкото да укрепват руския суверенитет. Глобализмът е навсякъде, включително и в руското правителство и в икономическия елит. Западните колеги внушават на руските икономисти, че Русия се нуждае от чуждестранна валута, за да развива руската икономика. Следователно те смятат, че продажбите на енергоносителите на Европа трябва да се плащат в долари или евро. Но това укрепва само долара и еврото, но не и рублата. Печална е ситуацията, когато икономистите на дадена страна препоръчват политики, които да укрепват валутата на врага вместо тяхната собствена.

Вашингтон разчита на атлантиците-интегратори и на финансираните от Запада неправителствени организации, на които руското правителство глупаво позволява да работят вътре и срещу Русия, за да се затрудни Путин пред задачите и постигането на целите, които Вашингтон си е поставил, за да отслаби и дестабилизира Русия.

Русия не е в състояние с преговори нито да ликвидира необходимостта от американския военно-разузнавателен комплекс на своя враг САЩ, който не може да оправдае своята мощ и бюджет, нито желанието на Вашингтон за световното надмощие. Това е реалността пред която е поставен Путин.
Путин и Лавров все още се опитват да разчитат на разума и на фактите, но разумът и фактите изгубиха своето влияние на Запад. Западният свят заменил разума и фактите с наративи. Наративите са официалните обяснения, които, колкото и да са неверни, носят печата на истината. Да се отправи предизвикателство към тях може да бъде животозастрашаващо. Все още не са ни „простреляни в тила на Лубянка”. Вместо това ние сме обявени за „вътрешни терористи”, за „руски агенти”, за „дезинформатори”, за „врагове на демокрацията”. Нас ни лишават от информация, уволняват ни от работните си места, отнемат ни медицинските лицензи, арестуват ни, з имуществото ни се конфискува заради протеста срещу тези наративи, както сега се случва с канадските протестиращи.

Независими учени с най-висока репутация доказаха, че наратива за Covid е неверен, че иРНК ваксините са по-опасни за повечето хора от самия Covid. Научните факти обаче не са в състояние да коригират този наратив. Вместо това самия наратив отменя фактите.

Как е възможно Путин и Лавров да разчитат на преговори с такава култура, в която не съществуват разума и фактите? Дали реалността, пред която са изправени, не е твърде голяма, за да я приемат веднага, за разлика от притворния свят на преговорите?

(Превод за "Труд" - Павел Павлов)