Липсата на резултати на съвместната комисия между София и Скопие май че не изненадва никого

На фона на остра публична дискусия, дали дадената преди три години от президента Георге Иванов амнистия е актуална или не, Северна Македония се радва на внимание на Срещата на НАТО в Лондон

Когато на 18 октомври в Брюксел стана ясно, че Албания и Северна Македония няма да получат дата за начало на преговорния процес за членство в ЕС, се случиха две неща. Първо, край Вардар това решение предизвика дълбоко разочарование сред политическия елит, преди всичко у премиера Зоран Заев, но и сред хората, „помпани“ активно и целенасочено до този момент с надеждата за успех.

Второто е свързано с манталитета на хората около Вардар. След свръхочакването за дата за преговори за членство бе съвсем логично да се стигне до поредната масова проява на общ фатализъм, който е толкова характерен както за хората оттатък границата, така и за нас, българите. Но нали сме си близки и дори еднакви... Малка държава сме, никой не ни иска в богатото европейско семейство, ако не беше Франция да ни блокира, щеше да бъде някоя друга държава - я Холандия, я Дания. Ние толкова се старахме, нашите политически лидери и държавни мъже твърдяха, че сме готови и даже преготови за начало на преговори, че мястото ни отдавна е в Брюксел сред другите, че с какво наши съседи са по-добри от нас, и така нататък...

И тук се появи първата опасност, която за съжаление, набира скорост и се уплътнява с все повече примери. Опасността в тази атмосфера на неувереност, обида и огорчение темпото на реформите не само да се намали и дори да спре, а обществото да се върне към теми, които вече се смятаха за изяснени и приложени към дело. Конституционният съд например отвори едни стари папки и даде тълкуване, с което отново върна в обществения дебат възможността да бъде изпълнен указа на бившия президент Георге Иванов, с който той обяви амнистия на 56 човека. Това, ако си спомняте, стана на 12 април 2016 г. и се превърна в искрата, която запали масовите протести в страната, довели в крайна сметка до смяната на властта в Скопие. Избухна така наречената „Шарена революция“, която, разбира се, след победата u спази правилото „да изяде децата си“. В списъка на амнистираните бе и бившият премиер Никола Груевски, негови сътрудници, публични личности, които все още нямаха обвинения за престъпления, но впоследствие стана ясно, че са били обект на дискретни разследвания. Груевски получи първата си присъда от две години затвор, остана обвиняем по още няколко дела, но под носа на властите успя да избяга в Будапеща, където живее и харчи парите си. И ръководи дистанционно опозиционната ВМРО-ДПМНЕ, на която бе председател, давайки да се разбере, че нищо в поведението му не се променило от времето, когато се чувстваше едноличен собственик на държавата.

Първият въпрос, който се задава тези дни в Скопие, е защо точно сега, след толкова дълга пауза конституционните съдии изведнъж решиха да изтупат делото от прахта и да вземат отношение по него. Преди три години обществената реакция бе категорично отрицателна към този опит на тогавашния държавен глава Георге Иванов да спаси от съдебно преследване важни публични личности. И които впоследствие или бяха изправени пред съда, или и в момента са обвиняеми, или вече са получили присъди. Като Груевски. С акта си съдиите възродиха едни подозрения, че продължават да действат като партийни активисти и политически дейци, вместо да спазват основния закон на държавата. Както по времето на Груевски. Че искат да използват амплитудата в публичните настроения на хората, за да вземат страна не в правната, а в политическата битка. И да се включат в предизборната кампания преди вота на 12 април.

От друга страна, в дързостта си да се възползват от ситуацията опозиционните лидери от ВМРО-ДПМНЕ виждат възможност Груевски да се върне в Скопие, без да има присъда и със снети обвинения. Или пък въпросната амнистия да обхване и виновните за кървавите събития на 27 април 2016 г. в парламента в Скопие. Във всеки случай, тъкмо когато цялата общественост и институции в страната трябва да се мобилизират и да продължат реформата в правосъдието като основна задача и критерий за членство в ЕС, цялата система се тресе в опита някой да я върне в едни уж преодолени времена.

На този фон липсата на резултати на съвместната комисия за история и образование между София и Скопие май че не изненадва никого. Последната среща в София просто завърши един нервен и безрезултатен цикъл, който започна през лятото, или по-скоро през май, когато в дневния реда влезе въпросът за това кой е Гоце Делчев. Минава ми мисълта, че този дебат за Гоце не биваше да почва, макар че мотивите за едно такова решение биха били различни. Единият е научен, а другият - политически, или Господ знае какъв. Нашата гледна е ясна - ако има революционер от такова ниво и с такова значение за националноосвободителното движение на българите от Македония, за чиято идентичност всичко да е ясно, това е Делчев. Защо ни е нужен дебат тогава и (без да искам да обиждам никого) само да разлайваме кучетата ли? Делчев е такъв, какъвто го показват документите, какъвто се показва той самият, какъвто го описват неговите съвременници. Какво повече? Наука.

Да, но от страна на съседите би имало възражения, които, както се вижда, се отнасят не само до личността и делото на Гоце, но дадоха негативно отражение върху цялостната атмосфера в работата на комисията през последните няколко заседания. Защото Гоце е основният камък в тяхната национална конструкция и ако го извадиш, цялата им изграждана през десетилетията система рухва. Защитата на „македонската“ му идентичност се оказа въпрос на живот и смърт за членовете на комисията от страна на Скопие, за цялата тяхна историография, а и за голяма част от управленския и политически елит в страната. Независимо от отделните изявления на някои от тях, които само омекотяват позицията, релативизират я - той е такъв, но и онакъв, без категорично да я признават. Най-странното е, че ако човек се поразрови малко в отношението към Делчев в Македония по времето, когато тя беше част от Титова Югославия, ще види, че преклонението пред делото и живота на Гоце е носело неприятности на доста хора. Политика, или Господ знае какво.

А още по странното е, че дебатът около идентичността на Гоце Делчев дава някакви измислени основания на членовете на македонската част от Комисията да обвиняват българските си колеги, а чрез тях и цялата българска историография и дори българската политика, в липса на модерност в погледа. В оптиката, чрез която оценяваме историческите факти и явления... И това доживяхме, от Вардар да ни дават уроци по модерност. Пък аз си мисля, че последните, на които бихме позволили да ни учат на модерност, са онези оттатък границата. Жалко, че и у нас се намират едно-две имена на историци, които додакват едно към едно на всичко, което идва откъм Вардар. Може би заради незадоволени научни и кариерни амбиции, може би заради нещо друго...

И не знам дали намерението комисията да не работи до изборите на 12 април, за да не влияе върху кампанията, е правилно, но във всеки случай изглежда логично с оглед на липсата на смислен и резултатен диалог вътре в нея. Но пък отново изниква въпросът за ефективността на българската политика и българското отношение към евроатлантическите стремления на Скопие, която в един момент чрез действията на премиера Борисов обвърза поведението на дипломацията ни с резултатите от дебата в комисията.

А иначе светлият лъч е присъствието на делегация на Северна Македония начело с премиера Зоран Заев на срещата на върха на НАТО в Лондон. Хем още процедурата за ратификация на протоколите не е завършена напълно, хем Испания още не е казала своята дума, а червено-жълтият пряпорец на Северна Македония се вее заедно с тези на страните членки.

Поне това е добре.