Един от аргументите за въвеждане на задължително гласуване е повишаването на демократичната легитимност на институциите чрез привличане на повече гласоподаватели пред изборните урни. Сравнителните анализи на международната практика, като например тези на авторитетната международна организация Институт за демокрация и подпомагане на изборите, показват, че подобен ефект се наблюдава там, където е въведено задължително гласуване. Активността се вдига чувствително и надхвърля 70 процента при избирателни системи, които скрепяват задължителния вот с реални административни санкции за избирателите, които не гласуват. В по-малка степен обаче, от порядъка на 5-6 процента е увеличението на избирателната активност там, където санкциите са символични или липсват.

Нека видим каква е българската ситуация. При тези президентски избори за първи път беше въведено задължение за гласуване. То обаче не е скрепено с реална и осезаема като последици санкция за негласуващите. Хем е задължително, ама ако не изпълниш задължението нищо непоправимо няма да ти се случи. „Санкцията“, която нашият законодател е предвидил, е заличаване от избирателните списъци при негласуване в два избора, при това забележете – изборите трябва да са от един и същи тип. С други думи – ако не си гласувал вчера в президентския вот и след 5 години не гласуваш в следващите, тогава ще бъдеш санкциониран чрез заличаване от списъка. Но при следващи други избори пак ще можеш да гласуваш, ако решиш. Просто трябва отново да поискаш да бъдеш включен

Как и доколко този мек вариант на задължително гласуване се отрази на първия тур на президентския вот и на националния референдум. До 13.00 часа вчера активността, обявена от ЦИК беше 26,2 процента за президентския вот, а за референдума – 22,79 процента. За сравнение, в президентските избори през 2011 г., обявената от ЦИК избирателна активност към 13.00 ч. е 20,39 процента, а в парламентарните избори през 2015 г. 23,24 процента. Трябва да се отбележи, че съгласно действащата нормативна уредба, настоящето гласуване започна един час по-късно в сравнение с предходния вот – в 7.00 ч. вместо в 6.00 ч. Видно е, че активността е по-висока, макар и не толкова чувствително, както сочеха всички социологически прогнози.

Тази тенденция се запази при обявените вчера данни към 17.00 ч. Според екзит полове активността беше около и над 40 процента. >Към същия час през 2011 г. беше 39,67 процента, а през 2014 г. 39,2 процента.

Доколко обаче повишената избирателна активност се дължи само на задължителния вот. Според мен, това беше само един, при това не най-същественият фактор. Трябва да се подчертае, че активността се повиши, макар и не според завишените очаквания, поради създадената сериозна интрига – резултатът не изглеждаше предрешен. Заедно с това, този път имаше няколко солидни кандидатури, които се открояваха както с мажоритарно присъствие, така и изразяваха различни и достатъчно откроени в общественото пространство политически тенденции. Това без съмнение мотивира повече хора, привърженици на тези тенденции и личности, да упражнят правото си на глас.

Впечатляваща е активността на гражданите и за националния референдум, при положение, че повечето парламентарни партии го бойкотираха. Избирателите пък бойкотираха бойкота на партиите. Това показва, че когато става въпрос за избирателната система и финансирането на партиите – два ключови въпроса в една демокрация – гражданите не са съгласни те да бъдат решавани само от партийните върхушки и според интересите на тази или онази партийна централа. Прекият вот на хората по тези въпроси е ясен знак за Народното събрание, че гласът на хората трябва да бъде чут и законодателството съответно променено. В противен случай недоверието в старите партии и политическата система може да ескалира и да изведе на преден план нови, дори екстремистки политически формирования.

Превключването на режим „пряка демокрация“ е крайно необходимо, когато партийното статукво и държавните институции блокират решаването на важен въпрос или нямат управленски сетива да чуят мнението, което в съответния момент доминира в обществото. У нас през годините след промените основните партии бягаха и продължават да бягат съвсем целенасочено от допитванията и чуваемостта на обществените настроения по конкретни важни теми на деня. За партийните апаратчици, за този оформил се елитарски ешалон във високите етажи на партийниците централи, волята на хората, гласът на избирателите, е като тамян за дявола, щом не е свързан с избирането в креслата на властта по чинно подредените от самите тях партийни листи от хора.

Впрочем, необходимо е да се подчертае, че когато се говори за задължително гласуване, то трябва да бъде въведено и за референдумите. Недопустимо е вотът за политическите сили да е задължителен за гражданите, но когато говорим за решаването на важни въпроси посредством референдум, то гласуването да не е задължително. Затова, ако продължаваме с тази практика, то ние трябва да я приложим за всичко видове избор и допитване.

В крайна сметка, като се тегли чертата след тези избори, става ясно, че задължителният вот и мекият вариант, в който понастоящем е уреден в Изборния кодекс, не влияе за чувствително увеличаване на активността. Разбира се, по-добре нещо, отколкото нищо, както казват мъдрите хора.