В навечерието на 3 март Негово светейшество Московският и Всеруски патриарх Кирил бе помолен и даде специално интервю за вестник „Труд“, Българската национална телевизия и Българското национално радио.

В искряща от православна топлота зала на Даниловския манастир влиза Негово Светейшество Патриархът на Москва и цяла Русия Кирил. С ведро лице, което излъчва смирение и което по време на интервюто ще модулира излъчване в пълен синхрон с темите. То е топло при въпроса за България и народа ни, категорично при „джендър“ отношението, угрижено, но твърдо при темата „Украйна“, енергично при анализа на новия информационен идол - интернет. Всеки жест, всяка фраза, всеки поглед изпълват с ясен смисъл длъжността му пред човеците и пред Всевишния – Патриарх.

- Ваше Светейшество, с какво послание към българския народ идвате у нас?

- С послание, с което обикновено руските патриарси идват в България и с такова послание, с което българските патриарси идват в Русия. А именно, че Българската православна църка и Руската православна църква имат дълга история на братски отношения. Защото нашите народи в болшинството си са православни, защото имат много общо в своята култура, в езика. Винаги в Русия България се е възприемала като братска страна. И историята добре потвърждава тази теза. Идвам във връзка с честванията на 140-та годишнина от Освобождението на България. И бих искал да кажа, че именно руската църква, която е отслужвала молебени в почти всички храмове в Русия за страдащия братски народ в онези години, е сформирала такова обществено мнение, което е повлияло за политическите решения по отношение на участието на Русия във военни действия на Балканите. Без тази поддръжка от долу, без тази общонародна поддръжка, е трудно да се каже, дали е било готово тогавашното руското правителство да се реши на такива големи жертви. Та нали са загинали десетки хиляди, десетки хиляди са били осакатени, били са лишени от здравето си. И тази жертва е била обяснена с най-главния и силен аргумент – ние отдаваме живота си за нашите братя по вяра. Мисля, че както и да се развива политическата конюнктура, а тя се развива по различен начин, както и по различен начин са се развивали политическите отношения между Русия и България, отношенията между руската и българската църкви винаги са били братски и достатъчно топли. Достатъчно е да се каже, че когато е възникнала българо-гръцката така наречена схизма и българската църква не се е признавала в семейството на поместните православни църкви, то през 1945 година решаващ е бил, разбира се, гласът на Руската православна църква в защита на българската църква, който е довел до признаване на автокефалността на българската църква от световното православие. А през 1953 г. същият решаващ глас на руската църква е съдействал за признаването на българския патриархат, който както е известно е прекратил своето съществуване в резултат на политиката на Турция. И след 1953 година в течение на 8 години е било необходимо да се убеждават някои православни църкви българският патриархат да бъде признат от всички. И тук не мога да не си спомня името на своя учител митрополит Никодим, човек, който е много известен в България или поне по онова време, който е направил много за убеждаването на поместните православни църкви за безусловно признаване на българския патриархат. Ето това са епизоди от нашата история. И мисля, че братските отношения между нашите църкви са устояли на изпитанията на времето. Бих искал също така да отбележа и това важно обстоятелство, че много българи са получавали образование в духовните учебни заведения на руската църква, а руските православни хора са се учили в България. Съществува наше подворие, руско подворие в София и българско подворие в Москва. И това са тези връзки, които запазват добрите отношения между нашите църкви и се надявам влияят положително на отношенията между нашите народи.

- Имало ли е периоди на криза в отношенията между двете православни църкви - Руската и Българската. Как се развиват тези отношения през последните години?

- Бих искал да кажа, че кризисни отношения между църквите никога не е имало. Кризисни отношения е имало между държавите. Имало е период, когато е нямало дипломатически отношения. Имало е период, когато по време на военни действия България и Русия са се намирали от различни страни на барикадата. А църквите винаги са били заедно. И това е било през цялата история. Вече споменах подкрепата на руската църква на българското православие, когато то не се е признавало от гръцкото православие. Когато е била така наречената българо-гръцка схизма. Вече споменах активната позиция на руската църква за осигуряване на автокефален статут на БПЦ и българския патриархат. Ето защо тежки или тъмни страници между нашите междуцърковни отношения не е имало и това е много важно. Защото ако между църквите не е имало тежки страници, то и между народите такива отношения не може да има. Що се отнася до политиката, тя е много изменящо се явление. Днес има една политика, утре друга. Важното е братските народи, независимо от политическия контекст, да запазват добрите отношения един към друг и обща система от ценности.

- В България има крайно отрицателно отношение към т. н. Истанбулска конвенция, по скоро към онази част от нея, която на практика обезмисля биологичната същност на мъжа и жената. БПЦ категорично се противопостави на документа. Има ли Руската православна църква отношение към въпроса?

- Има и то съвпада с това на българската православна църква. Този документ, за който говорите, той декларира, че панацея за бедите, които могат да възникнат вътре в семейството - семейното насилие, насилие срещу жените, е вмешателството в живота на семейството от страна на съответните организации. Ние категорично сме против това. Държавата, разбира се, не трябва да допуска насилие. Но под прикритието на борбата с насилието не трябва да има вмешателство в светая светих на личния живот на човека - семейните отношения. Същият този документ предполага съответно отношение към такова явление като еднополовите съюзи. А православната църка не приема тези еднополови съюзи. Затова по вероучителски, богословни съображения на православните им е много трудно да се съгласят с такъв род документи. И аз приветствам това, че Русия не е подписала този документ и не го е ратифицирала. С много голямо разбиране и симпатия се отнасям към позицията на Българската православна църква, която се изказа против ратифицирането на документа от страна на България.

- Чуваме за проблеми с православни храмове в Украйна и за евентуални гонения срещу православни християни. Има ли истина в това?

- Да, в Украйна е много тежка ситуацията. Истинско гонение на украинската православна църква. За последно време са превзети със сила, чрез насилие 50 храма. Постоянно се случват нападения върху храмове, пребиват се свещеници. Има телевизионни кадри как това се случва. Свещеник в своите свещенически одежди е целият в кръв. Защото го наричат окупант, а той е украинец роден в Украйна, говорещ украински, а него го пребиват само за това, че той се намира в каноническата църква на украинската православна църква, която местните власти и националистическите сили наричат църква-окупант. Чудовищна ситуация. За съжаление не се чува Украйна да е критикувана за нарушаване на човешките права и религиозна свобода. Не просто нарушаване на правата на човека и религиозната свобода, а чудовищно нарушение с употреба на насилие. Украинската православна църква днес е единствената миротворческа сила в страната. Всъщност украинското общество е много разделено. В края на краищата това, което се случва в Донбас, е гражданска война. Част от Украйна не приема това, което се случва в друга част на Украйна. И украинското общество се оказа много поляризирано. И реално миротворчески сили няма, само Украинската православна църква притежава миротворчески потенциал. Защо? Защото тя има паство и на изток, и на запад, и в центъра на Украйна. Неотдавна Украинската православна църква организира грандиозен миротворчески поход. Вярващи от изтока и от запада отидоха в Киев. Стотици хиляди хора. И това беше кръстоносен поход за мир, за помирение. В това число и вътрешно помирение на украинското общество. Ето защо ние много се надяваме, че всички тези политически турбуленции в Украйна ще преминат и народът отново ще живее спокойно. Ще се уважават човешките права и религиозните свободи. Украинската православна църква ще продължи и по-нататък своето служене, имаме такава надежда, молим се за тях.

- Отнема ли интернет - съвременният информационен идол, духовното у човека?

- Идолите въобще ги създават хората. И всяка епоха има своите идоли. Съвсем доскоро такъв идол беше телевизията. Може би тя все още остава такъв за много хора. Хората престават да четат книги, даже вестници, цялото си ежедневие те прекарват пред екрана на телевизора. Затова интернет в дадения случай не е нещо уникално. Да попаднеш в робството на интернет или не, зависи от човека. Да попадаш под властта на алкохолизма или да не попаднеш, пак зависи от човека. Затова, разбира се, през всяка епоха, във всяко време и при всеки народ хората са се сблъсквали с различни предизвикателства. Задачата на църквата е в това да научи човека да бъде свободен. Свободен от външен натиск. А натискът може да бъде политически, културен, информационен. И може би сега най-главната мисия на християнството в този съвременен свят, при всичките тези гръмогласни заявления, че свободата се явява най-главната човешка ценност е да опази човека от робството. Защото политическата свобода не осигурява истинска свобода на духа. Може да бъдеш политически свободен, но да си поробен от модата, от лъжлива система от ценности, някакви идеали, които усилено се насаждат, в това число и от средствата за масова информация, от масовата култура. Християнството дава възможност на човека, опирайки се на системата от християнски ценности, да дава оценка на всичко, което се случва около него. Това означава не просто да се върви в руслото или както ние днес казваме, използвайки английската дума, мейнстрима, в една или друга политическа и информационна мода, а да оставаш свободен и да даваш оценка на случващото се, изхождайки от своите християнски убеждения. Ако църквата се справи с тази задача, то ние много ще помогнем на съвременния човек. Да остане свободен. Това означава да съхрани надежда за пълнота на живота, защото материално богатият, но духовно несвободен човек не може да бъде щастлив.

- Как гледа Ваше Светейшество на идеята за икуменизма?

- Понятието икуменизъм е протестантско понятие и ние го използваме като технически термин. Всъщност става въпрос за междухристиянско сътрудничество. Ако говорим за богословската страна на това сътрудничество, то днес то е много затруднено. На първо място от това обстоятелство, че протестантските църкви, които винаги през цялата история са вървели във фарватера на светската мисъл и са били много изложени на влиянието на светската власт. Ето и днес всички тези либерални тенденции в протестантското богословие са резултат от въздействието върху протестантските богослови, върху протестантските църкви, на светски концепции. В това число правата на човека, свободите и т.н., които предполагат, в това число, и изменение на отношението към половете, еднополовите съюзи и т.н. Затова, за съжаление, в богословски план имаме спиране. Не виждам движение напред в близките години, за съжаление. Но не православните са виновни за това. Ние постоянно говорим за това на нашите протестантски братя. Трябва да има повече свобода и повече сила на духа и способност да се казва на силните на света – не. Ето православните са се научили да казват на силните на света – не, защото ние имахме много тежка история. В това число в отношенията с властите. За съжаление в протестантския свят днес ние виждаме капитулация на основните християнски идеи пред либералните философски подходи към човешката личност. А що се отнася да практическото взаимодействие, то при целия различен прочит на богословието имаме добър опит на взаимодействие. В различни направления, в частност сега се развива сериозен диалог по взаимодействие на православната църква, на католическата църква и протестантските църкви по оказване на хуманитарна помощ на Сирия. Мисля, че фактът на сътрудничество на православните с протестантите и католиците в хуманитарната сфера е много положителен и ние трябва да го развиваме. Също така мисля, че тъй като се е стеснило пространството на богословския диалог и ние реално сме загубили перспектива за постигане на споразумения в областта на богословието, остават други области, например културния диалог. Религиите винаги са играли важна роля в културата. И днес културния диалог през религиозните организации, през църквите, би могъл също да съдейства за установяването на по-голямо взаиморазбиране между хората. Затова виждам, че се съхранява пространството на първо място по съвместни действия в хуманитарната и в културната сфери.

- Често обвиняват православието в цезаропапизъм, казано с други думи - в подчинение на църквата спрямо властта. Какви са отношенията на Руската православна църква с държавата, къде е мястото на Църквата в държавата?

- Православната църква е била под властта на държавата, на първо място в дореволюционното време, ако става дума за Русия, да не говоря за гръцките църкви, които са се намирали на територии, контролирани от исляма. Там трудно би могло да се говори за каквато и да е свобода и независимост на църквата. Но и в Руската империя, съгласно всички закони, които тогава са съществували, започвайки от Петър I, практически глава на църквата е бил императорът. И църквата е била включена в държавната система, тя е била част от държавната система. И много е пострадала от това. Защото църквата е била лишена от възможността да се обръща към обществото с послания, засягащи не само личния морал, но и обществени и даже политически въпроси. Защото от името на църквата е говорил императорът. А църквата е мълчала. И проблемите, които са възникнали през XVIII, особено в XIX и началото на XX век и които са довели до революционните събития, са се сформирали в условията на този вакуум, защото църквата не е имала възможност пряко да се обръща към хората. Нейният глас по най-важните злободневни въпроси на обществото не се е чувал. Това е резултат от цезаропапизма. След това настъпват тежките времена на гоненията, там вече не става дума за никакъв цезаропапизъм, става дума за оцеляване. Вие знаете за стотици хиляди мъченици, изповедници, които са загинали на територията на бившия СССР, именно съхранявайки вярност към църквата и православната вяра. Що се отнася до сегашните условия, то църквата в Русия е отделена от държавата и държавата по никакъв начин не се бърка в църковните дела. А църквата не се бърка в държавните дела. Никога патриархът не обсъжда с държавния глава назначаването на държавни деятели и никога, за времето на моето патриаршество, а и знам за времето на предшестващия патриарх Алексей, никой от държавните чиновници не е обсъждал с патриарха темата за назначаването на епископи или други църковни служители. Ние имаме пълна автономия по всички вътрешни въпроси. Но църквата играе голяма роля в обществото. И значителен процент от хората се отъждествяват с православието. Много голям процент от хората. Не такъв голям процент от хората ходят в храмовете всяка неделя, въпреки че ходят хора. Но по последна статистика 80 процента от хората са заявили, че знаят какво е Великият пост. И значителен процент е заявил, че ще пости по време на Великия пост. И сега постно меню може да намерите и в държавните учреждения, и в светските ресторанти. Хората започнаха активно да възприемат тези православни традиции и да участват в тях. От гледна точка на това, което се разбира под термина цезаропапизъм, то разбира се нищо подобно в съвременна Русия няма. Ние много ценим нашата възможност и способност да приемаме решения, които не се определят от никаква външна сила, в това число и от държавата. Но освен това не трябва да се забравя, че Московският патриархат е църква не само за Руската федерация, това е църква за Украйна, Беларус, Казахстан и въобще ние присъстваме в 60 страни от света. Затова за никакъв цезаропапизъм не може да става и дума. Защото ако има цезаропапизъм по отношение на една държава, това може да не устройва другата държава. Затова смятаме, че църквата трябва да бъде независима от държавата в смисъл, че тя трябва да остава независима в приемането на тези решения, които касаят нейния собствен живот.

- У нас все по-трудно става да въведем младите във вярата, да укрепваме християнското възпитание. Имате ли подобен проблем в Русия и как се справяте със светския уклон сред обществото?

- Проблем с младежта съществува. Все пак по-голяма част от младите хора не посещават храмовете, това е очевидно. Но количеството на активната младеж в църквата расте. Смятаме, че работата с младежта днес се явява приоритет за Руската православна църква. И ние сме предприели конкретни стъпки, които ни помагат да подобрим работата си с младежта. Провели сме реформа на енорийския живот в Русия. Настояваме сега за това, че във всяка енория, където има в това число и материални възможности, освен свещеника и дякона и други църковни служители, да има и отговорни за работа с младежта, за социална работа и мисионерската работа. Ние не само сме провъзгласили този принцип, че във всяка енория трябва да има такива активисти, ние сме създали система за подготовка на такива хора. В нашите висши учебни заведения, в нашите университети, институти има съответни факултети, курсове, в които ние подготвяме такива специалисти. Но освен това, понякога не всеки човек може да отиде да се учи специално по такава професия, много често това са хора , които съвместяват друга работа с работа в енорията. Но въпреки това те имат нужда да получат образование. Затова ние създаваме краткосрочни курсове за обучение и повишаване квалификацията на миряни, които работят в социалната, младежката и образователната сфери. Но ако говорим за главния проблем, той се състои в това, че развитието на съвременната цивилизация не предполага място на Господ в тази цивилизация, става дума за безбожна цивилизация, а не за нерелигиозна цивилизация, която сама себе си напълва с различни ценности. Често пъти това са ценности в кавички или с идоли, както вие казахте. И тези идоли са привлекателни за младежта, по-привлекателни отколкото за зрелите хора, които имат вече натрупан жизнен опит. Те могат да отличат едно от друго, доброто от лошото. Младите хора често се отдават на модата или някакви идоли и разбира се работата с младежта е не лека работа днес. Но съм дълбоко убеден в това, че това е най-важният приоритет на църковната дейност. Ние трябва да се научим да работим с младежта, в това число през интернет, през социалните мрежи. Днес много наши свещеници проповядват в интернет, в социалните мрежи, понякога много успешно, понякога, според мен, не много правилно. Не обичам, когато свещениците се стараят да говорят на езика на младежта, употребявайки младежки сленг. Не трябва да се мимикрира младежта. Просто трябва да се донасят до младежите тези идеи, които за тях ще бъдат привлекателни. Да се научим да говорим на език, който за тях е понятен и привлекателен. Това е задачата на свещеника, задачата на църквата.

Патриарх Кирил е роден на 20 ноември 1946 г. в Ленинград в семейство на свещеник. От най-ранна детска възраст проявява влечение към богослужението и монашеството. След завършване на средно образование постъпва в Ленинградската духовна семинария, след което завършва Духовна академия с отличие през 1970 г.

На 3 април 1969 г. Ленинградският и Новгородски митрополит Никодим го подстригва в монашество с името Кирил. През 1976 г. става епископ на Виборг, а през 1977 г. е възведен в сан архиепископ Смоленски и Вяземски. От 1986 г. управлява общините в Калининградска област, а през 1988 г. става Смоленски и Калининградски архиепископ. От 1989 г. е председател на Отдела за външно-църковни отношения към Московската патриаршия. През 1991 г. е повишен в ранг митрополит и става постоянен член на Светия синод. На 6 декември 2008 г., един ден след кончината на патриарх Алексий II, е избран за местоблюстител на Московския патриаршески престол.

Крепост на

руското православие

В Москва, на десния бряг на река Москва, e разположен един от най-старите манастири в Русия - Даниловският. Това е първият мъжки манастир, който принадлежи на Руската православна църква. Основан е през 1282 г. по заповед на московския княз Даниел, син на княз Александър Невски. Строежът е посветен на небесния покровител на принца - Даниел Столпник.

През 1330 г. монашеските братя са прехвърлени в Кремъл, за да се спаси обителта от честите нападения на татарите. През 1560 г. по заповед на цар Иван Грозни той е възстановен.

През 1918 г. манастирът е официално затворен, но монасите продължили да живеят там до 1931 г. След затварянето в сградата е имало затвор на НКВД. През 1983 г. комплексът е върнат на руската православна църква.

Даниловският манастир е официална резиденция на патриарха на Москва и на цяла Русия Кирил.