Прочетете няколко малко известни творби на гения

Не се отнася само до Елин Пелин, а и за всеки голям писател. Колкото повече мислим, че го познаваме, че сме стигнали същината му, толкова повече разбираме, че кръжим около ядрото й и зад поредната очевидна “видимост” се крие още загадъчност. А Елин Пелин )1877-1949 г.) е сред най-тълкуваните, божем най-приближаваните до нас автори. И то не само с епидермални ключове, каквито са “писател на селото”, “изобличител”, “описател )или летописец) на разпада на родовата задруга”, “певец на селската неволя”, “разказвач на анекдоти”. Но и със сериозни изследвания за поетиката и за психологическата дълбочина на разказите и образите на Елин Пелин, тласък на които дава книгата на Искра Панова “Вазов, Елин Пелин, Йовков. Майстори на разказа”.

Имам грехове към писателя, които уж обосновавах с неведнъж изречени негови признания, че не му достигала воля. Та думите ми, замислени като болка за неосъществени замисли и нереализиран потенциал, зазвучаха като упрек към големия разказвач. За 30-годишните му безплодни усилия да направи от повестта “Нечиста сила” роман, а и да напише роман; за дългите периоди на неписане или на създаване на творби, по-ниски от ранга му. Припомнях и как издателят му Христо Хаджиев след дълго чакане на обещани )явно замислени) още няколко разказа за сборника “Под манастирската лоза” отпечатва първоначално предоставения ръкопис. Предоверих се на безпощадната критичност на писателя към себе си. И разбрах, че истинността на всякакви щрихи от автопортрета на всеки автор трябва да измерваме и с обичайно високите лични критерии.

Елин Пелин въпреки неосъществените си замисли и неголямо по обем дело за половин век писателство е оставил разнообразно творчество. На което е отсъдено необозримо дълголетие. Всъщност, първата характеристика е валидна за всичките ни големи писатели. И идва от Стефан Цвайг в диалог с български писател. Големият романист първо се е смаял, а след туй се е поклонил, като разбрал, че всички пишещи у нас правят литература като хоби. И винаги имат друга професия или работа да ги изхранва.

Недовършил гимназия, дебютирал с разказ на 18 години, придобил псевдонима си Елин Пелин на 20 години, на 21-22 години Димитър Иванов написва първите си шедьоври. Макар да създава и хумористични и детски творби, в първото десетилетие от творчеството си писателят е подвластен на разказа. Както и разказът му е подвластен. Когато Елин Пелин навлиза в белетристиката, този жанр у нас само за две десетилетия е съумял да стане водещ в литературата ни благодарение на майстори като Ив. Вазов, Т. Влайков, Ал. Константинов, Мих. Георгиев, Ант. Страшимиров. Но и в такава конкурентна среда и въпреки постоянното му неглижиране от авторитетното списание “Мисъл”, налагащо фаворита си в белетристиката П. Ю. Тодоров, Пелинко заслужено става в прозата това, което е Яворов е в поезията - всеобщ любимец и всепризнат първомайстор. Обясненията за тази доминация са не едно и две: съвършеното водене на повествованието; актуалността и значимостта на проблематиката; ранното му бунтарство, което сетне ще се стапя и ще преминава в ирония, скептицизъм и присмех; тематичният комплимент )непреднамерен!) към най-влиятелната четяща аудитория у нас - учителството, чиито представители неведнъж са герои на разказите му.

Спечелената тогава читателска любов няма да секне и тогава, когато Елин Пелин е в криза или пък не създава нови шедьоври.

Особеност на неговия разказ е и важността на сюжета, съотнесен към основното в личноста-герой. Чехов казва, че животът на всеки човек е сюжет за малък разказ. Това не е определение нито за разказа, нито за човека. Но е напомняне, че колкото и да е богата една биография, тя, видяна в същностни измерения, е сюжет за малък разказ. А отнесена към жанра, Чеховата концепция повелява авторът да открива главното у героя и върху него да построи разказа. Елин Пелин обикновено изчерпва същностното, представителното, доминиращото - винаги или в определен период, за своя герой. И това си неафиширано верую писателят неотклонно следва, оставяйки героите си да възпрепятстват властта (“Андрешко”, “Напаст божия” и др.), да станат убийци (“Престъпление” и др.), да умрат (“Спасова могила” и др.). Така Елин Пелин при всичката му ведрост и смях се оказва сред жестоките реалисти на литературата ни.

В края на творческата си младост, венчана с два забележителни тома “Разкази” )1904 г. и 1911 г.), писателят създава повестта “Гераците” (1911 г.). И до днес нейният прочит е исторически конюнктурен - разлагало се старото патриархално село. Опровержението на подобна теза е сборникът разкази “Ако можеха да говорят” на Йордан Йовков. В мястото на действието - чифлика, процъфтява хармонията и всички други прелести на родовата задружност. И тъй като “Ако можеха да говорят” (1936 г.) е писана 25 години след “Гераците”, излиза, че за това време патриархалното село е успяло да възкръсне.

Ранният Елин Пелин само понякога стига до глобални обобщения за българина и за българския живот. Освен в “Гераците” го е постигнал и в “Нане Стоичковата върба”, която обобщава често присъщото ни тържество на необузданата емоция и злост над разума и интереса.. Зрелият белетрист (най-вече в сборниците “Черни рози” и “Аз, ти, той”) открива ред странности недостойнства в българския характер и живот, валидни и днес. Може би затова ние избягваме този Елин Пелин от 30-те години, от които си “спомняме” най-вече “Ян Бибиян” и “Ян Бибиян на Луната”. Така бягаме от разгадаването на автора. Който и без това, като всеки голям писател, трудно ни допуска докрай до тайните си.

 

Ето няколко примера за малко известни, но гениални творби на Елин Пелин:

Нощ

Темно, брате, темно, ете,

като в катраница,

нито месечинка свети,

ни ясна звездица!

Куче лае у полето,

та си глава кине –

ергени ли мома крадат

или некой гине?

Та нема ли кой да палне

плевнико на кмето,

да разпръсне това пусто

темнило проклето!

Кал

Кал ужасна, кал навред,

и назади, и напред,

кал във градския съвет,

кал и смет.

Кал в София,

кал до шия,

кал в еврейската чаршия,

в Ючбунар,

в Кору Баглар,

дворци, улици, площади –

калта нищо не пощади!...

И в Австрия, и в Сърбия,

и в Русия,

и в Турция –

кал до шия…

Запуши я! –

Кал навред:

и в Рачовий кабинет,

в пустата му политика

калта блика…

Кал ще само прочетете

във коя газета щете…

Кал в душите,

кал в сърцата,

на дявола по рогата,

кал в хазната!...

Калове ужасни, редки,

гмижат в моите подметки,

кал във Гешовите сметки,

кал във съвестта човешка,

да признаем без болешка…

Кал навред,

кал и смет,

кал до шия!

Запуши я!...

 

Най-честните

Дойде новият кмет в село, посрещнаха го селяните с нови надежди и с радост, защото селото им става голяма община.

Настана оживление и сладко възбуждение обзе душите. А между двамата кръчмари, които кръвно се ненавиждаха поради това, че всеки от тях бе водач на едно крилце от разцепената партия, сега се появи благородно съревнование. Въпросът беше кой да привлече новия кмет. За целта, тайно един от други, те доставиха по една бъчва хубаво винце, по една дамаджанка кюстендилска сливовица, почистиха кръчмите, свалиха от стените партийните календари и почнаха да пущат привлекателни интриги.

Добре, но новият кмет излезе въздържател. Освен това забрани на въздържателите в общината да влизат в кръчмите, за да не действуват по тоя начин развращающе на духовете.

Отчаяни, кръчмарите насипаха вода във виното и всичко тръгна тъй, както си беше досега.

Кметът обаче не забрави да направи посещение на добрите кръчмари.

Най-напред кметът отиде при бае Иван, който в няколко деня тъй беше се преобразил, че дори и фирмата на кръчмата беше променил. Звучното име “Света цепеница” беше заличено и върху него с бяла боя бе написано “Братско съгласие”.

- Бае Иване - рече кметът, - дойдох да си поговорим. Ти, каже, толко и толко години си кръчмар, толко и толко години си кметувал, вярвам, че добре познаваш хората в село. Посочи ми двама-трима най-честни, най-почтени, които ми са необходими за съвет и съдействие.

Бае Иван се позамисли:

- Как да ти кажа, господин кмете! Труден въпрос…

- Защо, бе бай Иване?

- А че, защо де…

- Нека си говорим откровено.

- А бе откровено, откровено, ама… Тука у това село всички сме честни. И аз съм честен, ако е до честност. Само че ме обвиниха като общественик.

- Какъв общественик?

- Злоупотребил съм уж в битността си на кмет обществени суми. И в затвора лежах… Честно си излежах три години. Партизански работи! И падежът на гражданските ми права изтече и сега съм пак правоспособен, а пък за други нека два-три дни помисля…

Кметът стана и отиде у другия кръчмар, бае Стоян. Фирмата на неговата кръчма по-рано беше “Смърт на противника”, сега беше я подновил цялата. С големи букви, на голяма тенекия пишеше: “Кръчмарница “Кротост и смирение”.

- Бае Стояне - рече кметът, - ида да се поразговорим. Толко и толко години си кръчмарувал, толко и толко години си кметувал, значи, познаваш добре хората от селото. Посочи ми двама-трима най-честни, най-почтени, които ми са необходими за съвет и съдействие. Бае Стоян се почеса по врата.

- Честни и почтени ли! От мен по-честен и по-почтен в това село няма. Е, грешил съм, кой човек е безгрешен, но съм си изкупил греховете триждевет пъти… Две години в затвора съм лежал, но със смекчающи вината обстоятелства… Затова и една година помилване от царя получих. В пиянство го направих - фалшифицирах документи. С желание добро да направя на свой човек - партизанин близък. Нищо. Сега съм си честен. Никой нищо не може да каже за мене. Ако пък искате да ви посоча други, нека помисля два-три деня и ще ви кажа.

Доволен от отговора, кметът стана и си отиде. След два-три дена той повика в общината всички селяни. Дойдоха и бае Иван, и бае Стоян.

- Събрах ви - рече кметът - да ми посочите между вас четири души най-честни и най-почтени, които ми са нужни за съвет и съдействие. Изкажете се добросъвестно и посочете ми тия необходими за моята работа лица.

Поразшаваха се селяните, попрокашля се някой оттук-оттам, поспогледаха се и замълчаха с наведени лави.

- Моля ви се, господа, изкажете се - настоя кметът.

Мълчание.

- Не се стеснявайте, господа. Пак мълчание.

- Кой иска думата?

От страна при вратата се обади един младеж:

- Да кажа аз, господин! кмете.

- Кажи.

- Какво да кажа, господин кмете? Кой кого може да признае за честен? Питайте ни да посочим най-големите вагабонти - да го направим отведнъж, а за най-честни - мъчна работа. Досега най-честни в селото минаваха бай Иван и бай Стоян - те ни водеха, те ни караха, за тях се биехме, за тях се трепехме. Аз предлагам тях да изберем.

- Верно, верно - завикаха събраните и душите им се поотпуснаха.

Бае Иван и бае Стоян бяха избрани единодушно.

 

Чучулига

В полето, по пътищата и по нивята имаше много хора и всички говореха за своето нещастие, и всички бяха недоволни един от друг.

Дочу ги една малка чучулига и стана й мъчно.

Такъв необятен простор, такива гори, поля и морета е видяла чучулигата — и навсякъде хора, и все те нещастни.

Една сутрин чучулигата се вдигна и с песен се понесе към небето.

Щастлива чучулига.

Тя искаше да отиде при бога, да му попее и да му поиска щастие за хората. Тя беше готова да даде цялата своя волност. Нека бог даде една частица от своето спокойствие и за хората. За тях това ще бъде даже много.

Тая малка чучулига, забравена в своята велика мисъл да донесе щастие на човека, не усещаше умора, а все летеше и пееше.

Пееше от всичкото си сърце, изливаше всичката си топла душа.

И колкото по-високо се издигаше тя, толкоз по-високо ставаше небето.

Но чучулигата се не отчая.

По-високо се издигаше тя и по-забравено пееше.

И пукна се песнопойното сърчице на добрата чучулига. Отпуснаха се пъргавите й крилца. Струйка кръв обагри човчицата и.

Тя падна мъртва сред полето.

И никой не чу песента й. Ни щастливият бог на небето, ни измъчените хора на земята.

 

Отечество любезно

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Иван Вазов

Отечество любезно, уроки да не са ти,

ама си много мило и убаво си много!

Земята ти – земя, небото ти – небо!

Ете бая със зор изкаруваме лебо

и малко на законо дъската му клопа,

ама инат чиним на цела Европа,

със тебе се хвалим дек бива и не бива…

Твойта убосия сърца ни опива

и със нея вечно ще се костоперим,

ще да й се чудим, ще да й се дзверим.

Твоят въздух чисти със хлеб да се руча –

благ е като млеко…

А студна ти вода може да се смуче,

отечество мило, и на гладно сърце.

Отечество любезно! Да е да пада лебо, готов от небото,

че турим у торбата, че седнем край селото,

цел ден че да се дзверим на твойте красоти,

че окам колко можем:

отечество любезно, е убаво си ти!

Отечество драго, земя моя мила,

оно много пати гърбо ме е била

ръката стражарска, ама ти прощавам –

обичам те много, не сакам да шавам.

Народо, да кажем, оно е немотен,

отечество мило, ама е работен –

иди къде сакаш:

по връх планините или у мехните,

иди у джендемо, ако ти е воля –

сваде че намериш свидетели много,

сваде че намериш от царвул парчета,

петал от магаре, кости мъченишки от некоя крава,

в ралото умрела от труд и от мъка –

сваде че намериш босонога диря

или на орача или на пастиря!

Гявол да те вземе, отечество мило!

Нека да си дума кой каквото сака,

нека да ни лаят пцета по сокака,

ама и Русия на деда Ивана

да дойде да каже: триста гроша давам!

Отечество мило, я те па не давам!