Едва шестима български спортисти са носители на две олимпийски титли, а във вдигането на тежести Норайр Нурикян е единствен. На днешния ден преди 50 години той печели първото си злато в Мюнхен '72, което е и първо за родните щанги. В славната си кариера дребничкият, но с голямо сърце етнически арменец, има още две световни титли и 5 пъти е подобрявал планетарния рекорд. През 1994 г. е приет в Залата на славата по вдигане на тежести. А заради джентълменското си поведение е наричан Кавалер на българската щанга.

Много обичам майтапи, веселие и... да правя облози - казва Норайр Нурикян. - Първият такъв, направих със себе си. Изографисах на вътрешната страна на състезателния си колан 400, толкова килограма мечтаех да събера в трибоя за олимпийско злато в Мюнхен... Звучеше като фантасмагория и го закрих с бинт. Но на олимпиадата вдигнах дори 2,5 кг отгоре. Ето, че понякога каквото си пожелаеш, се случва. Сега този пояс е в Музея на спорта...”

Тогава никой не слага 155-сантиметровия българин в сметките си, специалистите му отреждат 5-6 място в категория до 60 кг, а за фаворит е сочен легендата Дито Шанидзе от бившия СССР. Първоначално представителят на “сборная” оправдава очакванията, събирайки 400 кг в трибоя и мнозина дори бързат да поздравят новия шампион, а някои зрители вече напускат залата. Но Нурикян все още не е казал тежката си дума. Във второто движение “изтласкване” той започва със 147,5 кг. А преди втория опит славният треньор Иван Абаджиев му казва: “Искаш ли да минем на 157,5 килограма, нищо че никога не си ги вдигал? Тук стават чудеса! Онзи, който има дух и характер, ще стане шампион!”

И Нурикян приема предизвикателството, заковава над главата си 157,5 кг - изравнен световен рекорд, тежест, която надвишава със 100 кг теглото на шампиона, и злато в трибоя с 402,5 кг! Светът е шокиран.

“Просто излязох и вдигнах”, казва скромно Нурикян, който не е пробвал подобна тежест дори и на тренировка.

А за финал аристократично се отказва от последния си опит.

Четири години по-късно отново покорява Олимп. Но титлата в Монреал '76 е спечелена с много пот и лишения. Старшията решава да го свали в по-долната категория до 56 кг. Трудностите за шампиона започват година по-рано. На няколко състезания той прави “нула”, включително и на последното контролно, а от яд удря с юмрук в стуната. Чупи кост и е в гипс. Няма как да вдига щанга с обездвижена ръка. Но Старшията измисля как да тренира - клякания. А на всичкото отгоре трябва да свали и 10 кг. “Бях на една пържола и шише минерална вода на ден”, спомня си шампионът.

Но нечовешките усилия са оправдани. В Монреал дребничкият сливналия вдига с 10 кг повече от втория, поляка Войновски, записва 262,5 кг, което е световен рекорд в двубоя.

“Щангите не са за всеки - казва Норайр. - Освен физически данни изискват и невероятна психическа концентрация. Трудът е жесток, убийствен, до изнемогване!”

Това е и последното състезание за големия Нурикян, който целува щангата и слиза от подиума завинаги. Но само като състезател. Веднага след това става помощник на Абаджиев, а звездният тандем работи заедно в продължение на 14 години. От 1990-а вече е старши треньор на националите.

За своя учител шампионът казва, че е “епоха в световните щанги”, чиято методика е азбука за “железния” спорт. “Иван Абаджиев не беше от този свят, замених го за статистиката, но той е незаменим, никой не може да го стигне”, категоричен е двукратният златен олимпийски медалист.

Именно Старшията го открива за щангите, и то случайно, когато Нурикян е на 18 г. Дотогава той тренира гимнастика, футбол, но голямата му любов е баскетболът. Пъргав е под коша и тайничко се надява играта с оранжевата топка да му помогне поне малко да порасне (висок е 155 см). Но съдбата си знае друго. В онези години Техникумът по текстил, в който учи, трябва да бъде представен в градско първенство по вдигане на тежести. Предложили му да участва. Отива и става първи, просто защото няма друг конкурент. Но на състезанието присъства не кой да е, а Иван Абаджиев. Папата на щангите вижда в младока скрит талант. И на другия ден е привикан в кабинета на директора. Там е и Старшията, който настоява да се захване сериозно с вдигане на тежести. Талантът дава дума да продължи. “След първата тренировка не можех да стана от мускулна треска”, признава Нурикян.

И е на път е да се откаже. Следват увещания от страна на Абаджиев и дребничкото момче остава в залата, този път завинаги.

Първият му медал от голямо първенство е през 1969 г., когато е трети на европейското. Оттам нататък отличията се редят едно след друго.

“В спорта няма какво да делиш, с всичките ми противници и съотборници съм приятел”, казва Норайр Нурикян. И още от едно време е “душата на отбора”, зарежда с упоритост и амбиции всички около себе си. Славата обаче не го заслепява. Остава си все така земен и често можеш да видиш закачливата му усмивка изпод мустак, която ти гарантира положителни емоции и енергия за цял ден!

Нереализиран баскетболист

Баскетболът си остава голямата ми тръпка - признава Нораир Нурикян. - И до днес гледам как тези хали в НБА забиват в коша. А несбъдната ми мечта е, че не успях да порасна поне с 20 сантиметра (усмихва се).

Преди години дребничкият арменец водеше люта битка със злокачествено заболяване. Но за щастие пребори рака, все пак е двукратен олимпийски шампион!