В отговор на ежедневните атаки на македонските власти българската дипломация трябва да си гледа работата в Брюксел

Завършеният македонистичен продукт Християн Мицкоски не може да излезе от матрицата

Доцент доктор Стойчо Стойчев ме изпревари. Случват се и такива неща, когато става дума за съвременните технологии, коя от коя по-бързи. В пост във фейсбук Стойчев развива една теза, за която се готвех тези дни да напиша в поредния си текст за в. „Труд news“.

Главното в нея се отнася до поведението на нашите политици и институциите на държавата, на които доцентът правилно препоръчва в сегашната ситуация на отношенията ни със Северна Македония да не отговарят на ежедневните им провокации. Особено на лавината от изказвания на премиера Християн Мицкоски и неговите най-близки сътрудници, които от ръководството на ВМРО-ДПМНЕ се преместиха на най-отговорните места в правителството. И от там, от мекотата на фотьойлите, сипят огън и жупел на изток, към България. И ние се хващаме да им отговаряме.

Разбира се, че с не всичко от поста на доцент Стойчев съм напълно съгласен. Например с препоръката да внимаваме какво прави и не прави един Кириякос Мицотакис, който си гледа държавните работи и хич не иска да влиза в диалог или спор със Скопие. Човекът като политик винаги си е бил сдържан, а главното е, че е продукт на една истинска дипломатическа школа, която поставя интересите на Гърция над партийните и лични съображения.

Колко пъти съм казвал, че за Атина не е важно какъв цвят има политическата сила, която в момента управлява държавата. Тя може да води люти битки за проблемите вътре в страната със своите опоненти, но във външната политика, особено по отношение на северните си съседи, си следва своята вековна линия да „бута нагоре“ границите на Гърция, да гони интересите ѝ докрай и бих казал с всички средства.

Има и нещо друго - почти едновременно в рамките на една година и ние, и Гърция, подписахме договори с Република Македония. Ние - на 1 август 2017 г. в Скопие, когато премиерите Зоран Заев и Бойко Борисов сложиха подписите си под Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество. Съдържанието на документа е известно, както са и известни резултатите от неговото изпълнение вече седма година. На 18 юни 2018 г. в село Нивици, на Преспанското езеро, бе подписан Договорът между Гърция и Република Македония, станал популярен като Преспански.

Ако не друго, наличието на два документа стана повод тяхното съдържание да бъде сравнявано у нас и в повечето случаи да бъде възхваляван начинът, по който гръцката дипломация е защитила националните си интереси в сравнение с българската. Самият факт, че Преспанското споразумение описваше подробно, буквално и систематично всички задължения, които Република Македония трябваше да поеме, включително да смени името на държавата си, се приемаше като значително предимство пред нашия Договор за добросъседство. Който беше и по-малък по обем в сравнения с гръцкия, и имаше едно единствено задължение от страна на Скопие - да участва на паритетна основа в Комисия от експерти по история и образование, която да преразгледа какво се пише в учебниците в двете страни.

Сега, седем години оттогава, е нужно да си дадем сметка, че работата на Съвместната комисия май е единственият терен, върху който се води системен диалог между двете държави. Вярно, това е диалог на строго експертна основа, но който, за съжаление не може да остане изолиран от политическите страсти. И Гърция има сходна комисия със Северна Македония, но нейната работа е далече по-мълчалива и безинтересна за медиите край Вардар в сравнение с нашата. И изобщо, всяко подмятане или препоръка да сравняваме Преспанското споразумение с Договора за добросъседство и това да става повод за обвинение срещу българската дипломация за несвършена докрай работа, или за свършена много по-зле от гърците, не ми се струва коректно. Така и с Мицотакис.

Иначе съм напълно съгласен, че в момента май няма друга линия на поведение, която политиците и институциите на държавата ни да следват в отношенията към Северна Македония, освен да игнорират заяжданията, които идват откъм Вардар. Най-малкото, защото всяка проява от българска страна дава нов и допълнителен повод за развихряне още повече на словоблудството от страна на Мицкоски и министрите му. Заканиха се да прехвърлят средствата, предназначени за жп линията към България като част от Коридор № 8 и външното ни министерство отговори. Онзи младеж от Охрид Александър Николовски, на когото длъжността министър на транспорта е първата държавна работа, с която се хваща през живота си, нарече политиците ни „маргинали“, поради което посланикът на Северна Македония Агнеса Руси-Поповска бе извикана в министерството. Което пак хвърли съчки в огъня, който Мицкоски запали, без да знае обаче колко трудно той се гаси. Но, както казва Стойчев, „Те обективират съществуването си чрез омразата към нас“.

Да си призная, в тази ситуация на остра критичност и некомпетентност, с която се отличава поведението на новите власти в Скопие, няма начин да не ме сърби ръката и да не ме тегли езикът да се захвана в словесна битка с хора като Мицкоски и Николовски. Но си казвам, че няма никакъв смисъл. Чистият и завършен македонистичен продукт Християн Мицкоски не може да излезе от матрицата, в която толкова години като лидер на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ се чувстваше удобно. В нея единствената държава, срещу която можеш да кажеш нещо остро и критично, при това невярно, без да получиш критика за това, е България. Каквото и добро да се опита да направи „източният съсед“, това било поредната проява от историческото чувство на вина, която държавата ни имала по отношение на Македония и македонците. И което чувство било толкова дълбоко, че се предава от поколение на поколение у нас като задължение да прощаваме всички обиди и ругатни, които идват откъм Вардар. И да ги преглъщаме без отговор само заради романтичното чувство, че майката винаги прощава на детето си, каквато и палавост да извърши то.

Сега Мицкоски не искал да става заложник на предизборната борба в България. Че ако внимателно прегледаме кампаниите на целия цикъл от извънредни парламентарни избори у нас през последните години, темата за Северна Македония не е сред приоритетните. Обратно, в контекста на реципрочност, на която толкова много настояват, темата за България в техните кампании чупи всички рекорди. Партиите и избирателите си имаме други дертове за оправяне. Нямало да преговаря с представители на служебните ни правителства. То, ако питате мен, и Димитър Главчев бе служебен премиер, когато в това си качество се видя за кратко с Мицкоски във Вашингтон на юбилейната среща за НАТО.

Пък и кой му е казал, че искаме да преговаряме с него за предоговаряне на „френското предложение“? Той така и не разбра, или по-скоро се прави на такъв, че по отношение на Преговорната рамка нямаме повече какво да си кажем с него. Ако има въпроси и идеи, да върви в Брюксел и да се оправя там, ако може. Или пък да внимава кой ще стане еврокомисар по разширяването.

И тъй като съм убеден, че с началото на новия активен политически сезон в Северна Македония подобни подмятания и атаки срещу нас ще станат вероятно повече, нека се въоръжим с търпение. Вече имаме и нов посланик в Скопие - Желязко Радуков, който сменя на този пост Ангел Ангелов. „Добре дошъл“ на единия и „На добър час“ на другия!