Формулата „партията реши, ще слушате“ е невалидна

Депутатите се познават по това, че говорят в пленарната зала най-арогантно по въпроси, които не познават

Този парламент очевидно е влязъл в режим на доизживявяне. Не защото БСП го напусна или Марешки ги последва за един следобед. Заради профанизацията на парламентаризма.

В Народното събрание – по думите на човекът-парламент Гиньо Ганев - има депутати, които би трябвало да се стесняват от себе си – толкова са далече от същността и механизмите на работа в парламента. Те се познават по това, че говорят в пленарната зала най-дръзко, арогантно и без никакво стеснение по въпроси, които не познават. Не се стесняват нито от другите, нито от човешкото познание, което им е чуждо. Освен това, у нас не се разискват проблемите, а се ругае по опонента. Колкото по-рунтави са попържните по адрес на „врага“, толкова по-телешки е възторга на съответното партийно племе. Но пък за сметка на това толкова по-отвратени са гражданите от партии, политици и депутати. Това обаче е скритата мечта на разноцветните партийни апаратчици, издържани щедро с партийни субсидии от данъкоплатците. Колкото повече са отблъснатите от политиката граждани, толкова повече власт остава за апаратчиците.

Изминалите седмици са христоматиен пример за тези процеси. Управляващите затънаха в серия от тежки гафове. Хаосът с Изборния кодекс и опитът да се пробута опрощаване на дълговете на мюфтийството без държавата да получава нищо насреща, извадиха на показ хроничния дефицит на компетентност, който доминира българската политика от години. Калпави идеи, моментни хрумвания, лобизъм в частен интерес. Това е съдържанието на голяма част от законодателството, гласувано в действащото 44-то Народно събрание.

Уравляващите чуват само собствения си глас, опозицията не може да надскочи себе си, и всички заедно са си напълно самодостатъчни. Широкият обществен интерес е големият отсъстващ от този парламент. Партиите и тяхната клиентела са се превърнали в каста, която живее във виртуална  реалност. Докато народът обитава действителността, в която поредният партиен скандал и депутатска ругатня са толкова далеч от истинските проблеми, колкото френската монархия, която е яла пасти, докато хората са мизерствали без хляб.

Това, че ГЕРБ се извъртат на сто и осемдесет градуса винаги, когато „дойде жегата“ на справедливия обществен гняв, не е атестат за добро управление. Защото за да е такова, едно управление трябва да притежава политически сензори, които предварително оценяват рисковете и ефектите от дадена законодателна инициатива. Да провежда пълноценни експертни и обществени дискусии по планираните политики, за да се намират правилните баланси. Първо се мобилизира подкрепа за един законопроект сред заинтересованите социални групи, а после се внася в деловодството. Защото отдавна формулата „партията реши, вие ще слушате“ е невалидна. Но за подобна законодателна политика е необходима ясна политическа визия и държавническо, а не конюнктурно мислене.

Парламентът е политическия форум на една нация, в който по пътя на свободните избори са представени най-отчетливите в съответния социален и исторически контекст политически и ценностни тенденции и групи в обществото. Сблъсъкът на идеи, интереси и позиции, който политическите представители осъществяват на парламентарната арена, е в основата на политиката и законите. Чрез този сблъсък се поддържат баланса и равновесието в обществото. Парламентарното управление е управление чрез дискусия. Това е силата му – обществената енергия се канализира, политическите конфликти се обличат в институционална форма. В парламента са представени основните настроения в обществото, докато при едноличната президентска власт, по правило една значима част от обществото, остава непредставена. Президентската власт декретира, а не дискутира. И това често нажежава страстите в обществото. Вижте например как се тресе месеци наред Франция, която е полупрезидентска система. Вижте и традиционния конфликт между двата политически полюса в САЩ - тези, които спечелиха президентската власт и онези, които я изгубиха.

Обратно, при парламентарното управление, дебатите в парламента по големите теми на нацията са част от имунната система на обществото. Търсенето на съгласие, разумните компромиси, взаимните отстъпки по въпросите на законодателството, когато те са продиктувани от идейни съображения и почиват на реалните искания и интереси на съответната група избиратели, са сърцевината на модерния парламентаризъм. Ако има стремеж към политика на национално съгласие, тя трябва да се прави и да се търси там, а не другаде. Това са фундаменти на конституционната теория. Народното събрание не е просто фабрика, която трябва да бълва законодателна конфекция. Там трябва да се обсъжда бъдещето на нацията, да звучат гледните точки на значими групи в обществото.

Затова има някои невидими граници, които не бива да се преминават. Най-важната сред тях е, че не бива заради персонала на институциите да бъдат мразени и унизявани самите институции. По времето на кабинета „Орешарски“ ГЕРБ прегази тази граница по отношение на парламента с безпринципно блокиране и напускане на парламента – за да не им „правели кворума“. Днес БСП им го връща тъпкано – напуснаха парламента, за да не легитимирали управлението. Но и тогава, и сега от подобен волунтаризъм не печели държавността, нито пък гражданите. Истината е, че парламентът легитимира партиите, а не те него. Политическото представителство има смисъл в пленарната зала и комисиите на Народното събрание, а не на улицата.

Бойкотът на парламента е един от крайните инструменти на политическата борба. Има смисъл обаче само, когато от него следват предсрочни избори. Преди години, по времето на VII ВНС, напускането на 39-те депутати от крайните среди на тогавашното СДС изигра такава роля – принуди мнозинството да ускори приемането на Конституцията и доведе до саморазпускане на ВНС. Сегашният парламент може да заседава и без БСП. Сигурно даже ще са щастливи. Може ли това да доведе до предсрочни избори? Трудно. Общественото недоволство от управлението е далеч от масови бунтовни настроения и на този етап не е решаващият фактор, който може да катализира свалянето на властта. Показват го рехавите, хаотични протести. Поне засега изглежда, че не може да се очаква европейските избори да станат предмостие към предсрочен парламентарен вот.

Ако се случи очакваната според социологическите проучвания поредна победа на ГЕРБ, това ще анихилира идеята за предсрочни избори, а БСП ще бъде лишена от аргументи за оставането си вън от парламента. Ако пък стане малко вероятният, но все пак вероятен, пробив, и „Позитано“ получи повече евромандати от ГЕРБ, то управляващите имат на въоръжение една дежурна интерпретация, с която да оправдаят оставането си на власт до края на мандата. И тя е, че евроизборите нямат пряка връзка с вътрешната политика, следователно не са оценка за тяхното управление, а избирателната активност традиционно е значително по-ниска, поради което не е достатъчно представителна за обществените настроения. При всички положения най-голям потенциал да предизвика предсрочни избори има самият ГЕРБ. Поради извънреден скандал или пък в резултат от партийни калкулации, че вот „две в едно“ наесен заедно с общинските избори ще бъде изгоден вариант за тях. Изгоден, защото в местния вот мотивацията на местния актив е по-висока, а партиите, които разполагат със стройна политическа машина, стигаща до всяко село, имат подчертано предимство.

На този фон полуразпадът на обединилите се за кратко „патриоти“ ще играе по-скоро ролята на сдържащ фактор за предсрочни избори. Страхът ще крепи пълния мандат, независимо от вътрешните скандали. Пародията на партия, която представлява присъствието на Марешки и неговия фирмен персонал в този парламент е без значение. Дефицитите на предвидимост в неговото и на „патриотите“ поведение, могат да бъдат компенсирани от ДПС. Целият въпрос обаче е, че която и от тези хипотези да се реализира, големият губещ са хората. Защото с парламент на доизживяване или с проста смяна от типа „стани да седна“, но без радикална промяна в политиката, парламентаризмът ще продължи да вегетира.