Само преди седмица завърши най-обичаният фестивал за македонски песни „Пирин Фолк” в Сандански. Специален гост бе един от най-обичаните им автори и изпълнители Володя Стоянов. Войводата с радост и уважение се съгласи да говори за читателите на „Труд” за всичко, което се случва днес в страната, за музиката, политиците и „лошите” момчета.

- „Пирин Фолк” се състоя и така стана първия фестивал по време на пандемия – за много хора това изглеждаше невероятно. Вие бяхте един от гост-изпълнителите в Сандански, какви са впечатленията Ви от него, г-н Стоянов?
-Пирин Фолк в Сандански наистина е първият фестивал, който се проведе в тази пандемична ситуация. Радвам се, че и Аполония в Созопол вече е факт. За Голяма Богородица по нашия петрички край винаги имаше събори, но и те отпаднаха. Радвам се, че „Пирин Фолк” успя да събере добра организация в лицето на братята Виктор и Ненчо Касъмови заедно с община Сандански и кметът Атанас Стоянов. Условието беше през седалка седящи гости и това беше спазено като условие. Нещата бяха на кантар, дори Ненчо ме предупреди, че тази година може да пея без публика на празна сцена. Само ще заснемем песните. Слава Богу, доказахме, че при добра организация и спазване на мерките, всичко може да се случи и то перфектно. Макар че много хора останаха извън оградата на Летния театър. 

- В Сандански бяха дошли хора от цялата страна, което показа, че музиката е на пиедестал, че тя е в кръвта на хората. Културата е много важно свързващо звено в живота на хората.
- Културата е светилник. Тя е единствената светлинка на фона на всички драматизми и изпадане в депресия на голяма част от обществото. Забраните не водят до комфорт на душата на човека. Прекалените забрани винаги срещат отпор – това е естествената реакция на човек и трябва да се намери баланса в такива пандемии как да се постъпва. „Пирин Фолк” го показа – 50/50 зрители и спазване на дистанцията.

- От колко години пеете?
- От много малък пея. Още с моята сестра Бойка пеехме песните на дядо Стоян и на баба Божия. Една от първите ни песни, които изпяхме, беше „Боряно, Борянке”. А официално пея от 1979 г. есента - като войник в Граничното поделение на Драгоман бях избран от 700 граничари след труден кастинг за певец на група „Граничар”. През 1980 г. спечелихме първо място с три мои авторски песни в системата на МВР. 

- Излиза, че на сцената сте повече от 40 години. Освен песните от македонския фолклор, коя друга музика е в репертоара ви през тези десетилетия?
- Всичко – естрада, италиански, хърватски песни – говоря за интелигентни песни, на мен най-малко би ми отивало да изпея някаква простотия или нещо подобно. Човек сам си подбира репертоара. В кръчмите се пееше по 5-6 часа, а това школуваше моя глас и обогатяваше репертоара ми. През 1983 г. вече бях певец в една група за сватби, ръководена от Христо Бужев в Петрич, фронтмен бях на група „Пан” – там ме приеха единодушно, след като изпях песен на „Дийп Пърпъл” и д-р Тони Ардашев ме представи пред цялата рок банда.

- Значи започнахте от хард-рока с песните на „Дийп Пърпъл” и другите?
- Да, и принципът, по който работя в народните песни, е виждането на рокаджията, на интелигентно виждане на нещата и представяне по нов начин. За да бъдат припознати и от младите хора в музикален и в текстови вариант. 

- Как стана така, че от „Дийп Пърпъл” преминахте към македонската песен?
- Не съм спирал да ги нося в сърцето. Самото разположение на градовете Петрич и Сандански между две граници красноречиво говори, че първите албуми и на „Ей Си Ди Си” и на „Лед Цепелин”, преди това на „Крийдънс” („Крийдънс Клиъруотър Ривайвъл”), още преди това на „Бийтълс” след ерата на Елвис и Синатра... Тук нивото на интелигентност на обществото беше най-високото. Знаеха се наизуст най-новите хитове на цялата хърватска, сръбска, българска, италианска естрада и се изпълняваха от оркестри и групи. Дори на мой концерт преди повече от 15 години в Болград и Одеса казах пред 5-хилядна публика на един площад: „Оттам, откъде е азбуката, оттам са и песните. Колкото повече се приближаваме към школата на Охрид, песните стават по-наситени, по-смислени и по-мелодични. Колкото повече се отдалечаваме, те се размиват в пространството.” И хората бяха всякакви - гагаузи, българи, украинци, чеченци, имаше и албанци.

- От вашия род ли идва орисията Ви за музиката?
- Моят дядо Стоян знаеше много стари песни. Когато бях малък, той пееше песен за една жена, седнала на скала, на пусто място – това беше изповед на комита, на войвода, който скита по пътищата на света, и казва: „Ой ти девойко, жено, която си седнала... А тя го прекъсва: Не, аз съм смъртта...” Целият настръхвах, защото вплитането на крайности в българската музика е невероятно и е направено без страх от народа преди повече от 200-300 години. Много от тези песни вече са изчезнали във времето. Моят баща Георги – Бог да го прости, ми казвваше: „Сине, аз обичам старите македонски песни, но твоите са по-хубави. Защото те отразяват времето.” Тоест, всяко поколение трябва да възпее времето, в което живее. И тогава намира разбиране, тогава е приет изпълнителя. Писал съм на различна тематика през годините – на историческа, любовна, гурбетчийска.

- Дано ме разберете правилно, но в колко времена сте живели?
- Много интересно питане ми отправяте. Аз съм роден на 3 декември 1960 г. и още от малък се радвах да ми подарят молив с гумичка – помните чешките моливи „Кохинор”. Живеейки в тези времена, ние наблюдавахме и гледахме в старите вестници като „Работническо дело”, героичните борби на Дан Колов – най-силният човек на планетата е родом от село Сенник, той е имал исполинска сила, която е била в прогрес. По време на фестивала ме намери един човек и ми подари снимка Дан Колов. Аз веднага му казах - село Сенник - и той много се учуди, че зная историята на Дан Колов. В началото на всяка борба той търси пролука към противника първо в една психологична битка. И ако някой му направи мръсен номер, при него веднага се явява истинска исполинска сила и той буквално ги разкъсва на тепиха. Всички са се учудвали откъде извира тази негова сила. 

- Вие имате ли обяснение?
- За да ме разберат всички, ще ви разкажа за една случка с моя дядо Стоян по време на турското робство (при нас в този край знаете, че Освобождението идва по-късно). По време на едни селски борби в Егейска Македония дядо ми е трябвало да се бори с турския пехливанин. Турците се ядосват и му пускат един арапин - висок поне 2,10 метра и над 150 кг. Дядо ми гонеше 2 метра – беше висок човек, и ми е разказвал как в момента, в който едва-едва прехваща през кръста този истински великан, веднага се помолва на Господ: „Господи, дай ми сили да победя този аслан (голямо нещо, като чудовище)”. И в този момент наистина в жилите му идват исполински сили, можел дори да го прекърши. „Положих го на коляното ми като агне и от него потече кръв.” В този момент верните другари на дядо ми са извикали: „Стояне, бегай да бегаме! Турците няма да ти простят, че победи и този.” Бягайки през тълпата, стигат до едно дере и успяват да се спасят. Това е истински случай.

- Да се върнем на предишния ми въпрос - как ще разделите времето, в което сте живели?
- По време на социализма имаше забрани да се пеят песни на известни западни групи. Като ученик в София в Техникума по текстил (1974-1979 г), успях на няколко пъти да си закупя билети за рок група „Щурците”, които много уважавам, после и за „Диана Експеркс” и група „Сигнал”... В края на всеки концерт за публиката имаше нещо като десерт – групата започваше да пее на английски най-големия хит на западна група и така ставаше истински взрив от емоции, милицията нахлуваше, дърпаше шалтера, гасеше лампите, а ние чувствахме свободата на тази музика – тя носеше такъв заряд, при това без да разбираме английски. 

- Чувствали ли сте се свободен като дух по онова време преди 1989-а или не?
- Самата музика сформираше правилно гражданско общество, което косваше и живота на Джон Ленън. В стремежа си да предаде на хората огъня на Прометей, той беше наказан. Наблюдавам обаче сега в новото време – как изведнъж отникъде дойде новата музика, наречена рап. Този модерен стил музика е на недоволните, но недоволните от това, че нямат достатъчно наркотици и алкохол, това е музика на гетата. Това обаче не е свързано с тематиката на рок групите преди, които се бореха против войната във Виетнам и за правата на жените в края на 60-те и 70-те години. През 1989 г. бях може би първият певец, който само седмица след падането на Тодор Живков вече работеше в бивша Югославия – заедно с група „Сандански”. Там пеехме песни на всички техни звезди, както и световна рок музика – на „Дайър Стрейтс”, на „Пинк Флойд”, на „Дийп Пърпъл” и други от класиката в рока. 

- За изминалите 30 години след голямата промяна се случиха много неща, преживяхме толкова много протести, барикади, сега отново много от хората са на улицата, недоволни от политиците. Какво мислите за това? 
- Наблюдавам всичко и не съм безучастен към ставащо през тези три десетилетия. Гледам през призмата назад и сега виждам, че всеки от политиците си зае своето достойно или недостойно място. Ще започна от началото - Желю Желев беше най-добрият компромисен вариант в първите години. Тогава ни трябваше човек, който да не запали искрата, която пък да подпали държавата. После преминаването през периода на Жан Виденов и идването на Костов в януарските събития на 1997 г. – спомнете си как водещите на най-големите шоу програми стояха мирни като кученца и ще видите водещите как са свили лапички пред Костов. Те не смееха дори да му опонират. В същото време самите политици го въздигнаха до нивото на Стамболов. В един момент той дори може да се каже, че открадна от ореола на Стамболов. 

- Значи Вие смятате, че тези хора просто е трябвало да бъдат на това място?
- Да, трябва да погледнем реално и без емоция на нещата. Това са точните хора в точното време на точното място. След това идването на цар Симеон - царят беше перфектен, облечен в костюм, в европейската делегация нямаше по-достолепен от него. Без него нямаше да видим Европа. Тоест, смятам, че правилно бяха поставени фигурите на шахматната дъска. За играта на тези европейски лисици и вълци, трябва добър играч. А цар Симеон е точно такъв – достолепен, владее почти всички най-говорими езици. Ако някой зад гърба му шушука, той ще разбере за какво става дума и това е много важно. 

- А останалите български играчи как ги видяхте?
- След това дойде времето на Ахмед Доган и всички други много умни играчи, които до ден днешен успяха да доведат България в предверието на други важни институции. След като сме избрали посоката към Европа, ние без колебание трябва да вървим, защото колебанието убива. То хвърля в агония цял народ. А ние трябва да действаме мъдро, по-скоро като едно семейство без публични кавги, които да се отразяват върху имиджа на България. Проблемът ни е, че ние сме малък народ и се познаваме, затова нека седнем на масата и да решим заедно въпросите, които ни разделят. Вижте какво става в света – в Бейрут гръмна бомба – има проблем. В Беларус има диктатор, доказан през годините – има проблем. Но в България никой не може да разбере какъв е проблемът. Според мен тук нещата не са чак толкова крайни, колкото се представят. Те само създават лош имидж на държавата ни. Ножът не е стигнал до кокала, няма да се умира... Не виждам нещата да са чак толкова драматични... Но, разбира се, всеки има своята гледна точка.

- Но хората днес се чувстват задушени, нямат истинската свобода, каквото и да означава това, затова и протестират сега. Това нормално ли е, вие как се чувствате?
- Не зная как ще прозвучи, но в създадения хаос от играчите, ако човек е започнал промените от себе си, той би трябвало да плува добре в тези води. След няколко месеца и тези, които сега управляват, ще бъдат извън играта. Сигурен съм в това. Трябва да разберем, че самите сили, които редят пешките на шахматната дъска, за тях в този период управлението би могло да бъде извършено само от този човек. След него ще има друг, нов...

- Да се върнем на музиката. Как се променяше тя - българите като цяло обичаме и сме израснали с фолклора, но в последните години на него се гледаше доста пренебрежително, като на нещо остаряло.
- Спомням си периода на Константин Гугов и Любка Рондова - Бог да ги прости, в който те пееха стари автентични песни. Видях, че това време отминава и започнах да пиша авторски песни – още 1993-94 г. се появиха „Мера според мера” – моята песен по текст на Пейо Яворов, „Два гълъба – двама сина”, „Балада за леля Ванга” – това са много песни, които свързват именно времето и личностите, в което живеят. Изваждайки точните моменти от събитията на нашата страна, фолклорът изведнъж излезе от своята самодейна среда и започна да привлича все повече млади хора. Знаете ли, че само в София има над 300 танцови състава – това е голям бум и говоря за годините след 1990-а досега. С много от тях съм работил в различни клипове.

- Историята и политиката са много жестоки към хората от нашия Пирински край, въобще към хората от македонските земи. Нещата много пъти са имали кървави решения, ежбите и крамолите продължават и днес. Нямат ли свършване мъките, музиката може ли да бъде решение, може ли тя да помогне? 
- Мисля си, че едно от решенията може да е да не досаждаме на хората с „Йоване, Йованке” или „Морен сокол пие”, трябва да предлагаме и нещо ново. Това се нарича надграждане на музиката. Спомняте си как ние тук слушахме само македонски песни оттатък от Вардара, а те бяха взети оттук. В годините бе наложена една шовинистична култура на тема македонизъм и Македония, с която не съм съгласен, защото тя не донесе нищо добро – нито на самите жители на Македония, нито на нас самите, като българи. Само трябва да се разходиш по калдаръма на Охрид и да видиш амфитеатъра от време на римляните и църквите на цар Борис Първокръстител и виждаш колко достатъчно красноречиво говорят. Наум е бил първоначално в двора на Плиска и оттам цар Борис го праща в Охрид да помага на Климент. Тези стожери на писмеността и светлината трябва да бъдат на своето достойно място, всеки шовинизъм е пагубен за тази светлина и истина. 

- Вие сте пели за много хора – и за политици, и за хората от ъндърграунда. Кой каква музика обичаше да слуша, какво искаха да им изпълнявате?
- Всички искаха да слушат български песни, някои от старото време. Спомням си за първото правителство на Димитър Попов през 1990-1991 г. - пеех в една таверна в Сандански, бях около 30-годишен и тогава дойдоха Ахмед Доган, Юнал Лютфи и Димитър Луджев. Попитаха ме дали знам песента на цар Борис III и ме помолиха да я изпея. Така им изпях „Тази вечер празнувам разлъка”, чийто автор е художникът при Негово Величество - Костантин Щъркелов, и те останаха много доволни.

- Няма как да не сте познавали бившия главен прокурор Иван Татарчев, известен с македонската си кръв и характер, нали? 
- В началото на 90-те се запознах с г-н Татарчев, който много обичаше комитските, войводските песни – за Тодор Александров, за Гоце Делчев, но без Яне Сандански. Дори тогава, когато запях една песен за Яне, бодигардът му дойде веднага и ми рече: „Войводата каза да спреш. Отидох и се запознах с него – без страх, подхождам по открит начин към всеки от тях, и го попитах защо. Той ми обясни – „защото на неговата съвест тежат над 440 убийства на дейци от ВМРО”. Аз това нещо не го знаех... Разбира се, това е част от историята на вътрешните борби във ВМРО през онези години. В по-късен етап като взех алманаха на Македония, издаден от достоверни източници, Яне Сандански е поставен между турските паши понеже е бил на заплата като онбашия на Серския регион. И това не го знаех. Така че такива срещи много ме обогатяваха. В по-късен етап и цар Симеон II дойде, но на него не съм пял. В текста на песента на Яворов „Мера според мера” в третия куплет пея: „Бог богува - нека си богува, цар царува – века ли царува...” 

- На Бойко Борисов пели ли сте?
- Не. Но аз никога не съм канен на сбирка на ГЕРБ. Радвам се, когато някой прави неща за България и те са видими – метрото, магистралите като „Струма”, която доста напредва в този труден момент. Нека да не създаваме лош имидж на България, защото всичко се наблюдава от целия свят. Ще спечелят тези, които вървят мъдро, кротко и всеки извървял пътя си – от Желев, Костов, минем през царя и до днес – на Запад за всеки от тях се знае перфектно всичко. Но смятам, че за всеки от тези периоди е нямало кой по-точен човек да сложат, за да се извърши предназначената за България промяна в този период.

- Ще ви попитам така, приемам това, което казвате, но защо накрая всеки от тези политици се проваля?
- Последните 30 години си беше едно сериозно и диво време, в което нямаше компромиси, можеше и с лекота да те гръмнат. Аз съм човек, който е спазвал нужната дистанция от политиците, не съм сядал на тяхната маса да се прегръщам, но признавам, че на някои от тях съм свалял шапка като оригинални мислители и играчи. На нас ни липсват добри играчи в политиката. И когато някои самодейци нахлуят в тези сериозни  води, тогава започват трагедиите. Може би затова сме губили. Печелим битки, но винаги губим в подписването на важните договори. Докато Сърбия и Гърция са били силни не на фронта, те са имали силно лоби и политически традиции. Бих споменал и Хърватия, която още по време на турското робство са плащали годишен данък на султана в Цариград и интересно е, че във всички градове на тази страна са питали хората кой е най-достойниият. Събират един здрав отбор и го слагат начело на държавата. А при нас това не е възможно, ежбите при нас са на личностна основа и не е добре за България. Ние трябва да надраснем нивото на една футболна агитка. 

- А момчетата от ъндърграунда каква музика искаха?
- Когато през 2001 г. спечелих „Пирин Фолк”  със „Старият бунар”, много приятели ми се обадиха, обади ми се и моят добър приятел Жоро Илиев, Бог да го прости. Каза ми: „Войводо, ти си направил много хубава песен, може ли да я чуем на живо?” И след няколко дни в едно от любимите им заведения отидох с китарата, изпях я, и си тръгнах. Тези момчета имаха нужда от това, те знаеха много песни. Жоро, например, знаеше над 200 песни и си ги поръчваше – всякакви – и естрада, и народни. От старите шлагерни песни много обичаше и пееше „На мой приятел си жена”. Това познаване на музиката в почти всички нейни разновидности на мен ми осигури пазар, който не е подвластен на някаква тотална реклама и ходатайства. Аз наистина съм свободен с това, което зная и което изпълнявам. Ето един случай. Мускулест младеж отива при леля Ванга и й казва: „Лельо Ванге, аз ги тепам”. – „Кой ке тепаш, я се смири” Тя носеше дух. Всяко заиграване водеше до гарез (бел.ред. - омраза, злоба към някого), ежби водят негативизма на голямото. Там е играта. Българите трябва да се научим да играем за голямата борба. 

- Какви бяха тези момчета, вие как бихте ги описали?
- Те бяха в ролята на Робин Худ, искаха всички около тях да бъдат добре – и артисти, и певци, и заобикалящи ги девойки, приятели... Понеже са тръгнали от „Олимпийски надежди” в спорта, искаха да приложат спортсменството в реалния живот. Но няма как да го приложиш – да бъдеш едновременно добър и в някаква друга роля. На това място идват по-лошите, хората, които държат гарез и може би затова си отидоха тези момчета. За мен числото 25 крие нещо – на 25 април 1995 г. си отиде Васил Илиев, а на 25 август 2005 г – брат му Георги. Пял съм и на Фатик, и на Стоил Славов... - Бог да ги прости и тях. Винаги с мъжки песни, повечето в репертоара ми са такива, всеки иска да чуе харамийска, войводска песен.

- Е, нека не ги митологизираме, защото ще сбъркаме. Кажете, откъде дойде прозвището ви – Войводата?
- През 1993-4 г. създадох „Мера според мера” и „Два гълъба – двама сина”. През 1997 г. издадох албум за комити и войводи, на снимката бях нарамил пушка, бях с дълга черна коса, войводски дрехи и моментално хората ме приеха с това оригинално решение и навсякъде започнаха да ме наричат Войводо. А да си войвода не е лесно, означава да си водач, пеех исторически песни, за личности, песни за България. Имах концерти в Америка, Канада и навсякъде обединявах българите зад граница, но на някои места се опитваха да ме делят. В Америка например казваха: „Певецът е от Петрич и ке пее само за македонците, за българите от Пловдив – не”. Аз обаче реагирах – как така! Работейки сърцато години наред – от 2000 до 2004 г. за обединението на двата български Синода – на черквите Св. Иван Рилски и Св. София в Чикаго, посещавал съм черквите в Лос Анджелис, в Торонто. Когато българите миряни се завърнаха от сръбските и македонските черкви в нашите, на плаката ми избодоха очите – направиха го сърбоманите и македонистите. И то защото за 4 години успях да върна българите миряни в нашите черкви. С каква демагогия само трябваше да се преборя...

- На „Пирин Фолк” сега изпяхте една тежка песен за гурбетчиите, за българите зад граница, казва се „Брекзит Лондон 2020”. Тази тема зная, че Ви вълнува особено. Защо?
- Гурбетчийството е много тежка орисия. Често, когато съм пътувал, съм плакал заедно с емигрантите. Имал съм случаи и в Чикаго, и в Торонто – пея моя песен „Два гълъба – двама сина”, след години написах „Мандолина свири – сърце кина”, тя също е гурбетчийска песен. Сега тук на „Пирин Фолк” изпях „Брекзит Лондон 2020”. На 31 януари, когато Борис Джонсън каза „Брекзит”, корабът Англия отплава от Европа. В текста на моята песен сам се питам сред мъглата „Къде е Шекспир? Да бъда или да не бъда в играта.” Всеки от нас трябва да си отговори, че отивайки на гурбет, той започва да играе друга игра, това не е свобода. Ти отиваш да спазваш чужди закони и съм се учудвал на наши българи, които в България са били по-буйни момчета, и зад граниица далече в Америка казват: „Тихо, че тук има закони”. Значи, когато има закони, могат да бъдат спазвани, и когато ги има, се живее по-лесно, по-спокойно. 

- Сънувате ли музика и каква?
- Сънувал съм много музика през годините, но веднъж преодолях съня и това беше уникален момент за мен, случи се през 2004 г. Тогава написах „Изторо моя, небесна”. Имам навика да записвам идеи на една касетка. Една сутрин сънувам някаква божествена мелодия и станах в просъница. Отидох до този касетофон, само изтананиках песента и пак си легнах. Минават месеци време и прослушвам това, което съм записал като идеи. Изведнъж тази песен изплува над другите: „Изгоро моя, небесна”. В тази песен, която се знае наизуст навсякъде в страната, пресъздавам картина, правя дисекция на живота в три куплета. „Пак ке се повратат спомените наши,/ пак ке зазвонат ракиени чаши,/ сърцето ми кротко песна ке подфане/ из умоморена душа лек ке найда”. Нарочно я написах в диалектиката на Братя Миладинови от Струга, сякаш е написана в онова диво старо време – е, може би не толкова диво, но лишено от телекомуникации и външни влияния, когато душата е чиста. Това докосване до вселенската библиотека на знанията чрез песента се постига много лесно.

- Споделете какво чувствате в такъв момент?
- Взимайки китарата и затваряйки очи, аз се пренасям в други измерения. И може би всички тези, на които съм пял, виждат, че като пея, изпадам в някакъв транс. У мен не може да се намери някаква злоба, агресия или нещо подобно. Има само любов и една Христова истина, която възпявам. Затова, може би, когато на 15 август – Голяма Богородица, вкарах сондата в духовния център, който изграждам в Петрич – в успението на Св. Иван Рилски на 18 август, на 21-ви - на пророк Самуил, водата излезе на 55 метра. По-голямо доказателство за вярата човек няма. Това е божествена награда за човек, който уважава мира и любовта. Да бликне вода за мен е равносилно да построиш къща на кат и половина от камък и дърво. Направо настръхвам. Възрожденският период на България, когато всичко се е правило сърцато, после през Велчовата завера, всички стихове на Ботев, тези наивни бих казал до крайност революционери и мислители като Левски, поети като  Любен Каравелов и неговата „Хубава си, моя горо”... Всичко, което са направили тези велики титани на нашата мисъл, е поставило зрънце в защитната плащеница на България, където редом със Св. Иван Рилски, с богомилите и Дънов  - всички те са повлияли на процесите на обществото не само на България, но и на Балканите, че и на света.

- За какво Войводата днес би пукнал пушка или черешово топче, какво искате да се случи?
- Искам да има силен гръм, който да ознаменува една голяма победа за България. Но в никакъв случай, когато социалните мрежи подвеждат и с информация, и с неясноти, не бих скочил в тъмното слепешката. Като българин, създал дом, семейство с деца и внуци, искам гаранции, че даденият процес няма да донесе лошо за България, няма да донесе кръвопролития или негативизъм в отношението към България отвън. С тези смарттелефони, с които разполагаме, е късно за революции. Още преди да се занимаваме с това да вземем пушката, те вече знаят за намерението ни да я пукнем. Както би казал героят „Твърде елементарно е, Уотсън”. Трябва от себе си да започнем промените, да имаме своите дарби и да ги развием. Да допринесем към обществото с една мирна революция, в която простотията и агресията ще бъдат сведени до минимум. 

- Не е ли много романтично това, за което мечтаете?
- Знаете ли, уважението между човеците се постига от водачите, от пастирите, от учителите – зависи как подхождат те към самия човек, към българина, към държавата. Проблемът е, че има едно гонене на гарез - и то междуличностен. Единият е засегнат от другия и в този капан влиза целият народ. Така започва да се решава не проблема на България, а междуличностния, който ще бъде ознаменуван с една евентуална пирова победа, но пропускайки голямата игра, която се води от големи играчи. 

- И какво да правим тогава?
- Ще отговоря с една моя мисъл – „Свободата и парите не са за всеки, защото човек постъпва различно с тях – когато ги има, той не знае какво да прави с тях”. И ще прибавя една сицилианска поговорка – „Качи бедняка на кон и той непременно ще препусне към Ада”. Когато имаш пари, не може първата ти дестинация да е Дубай. Не може в пясъка да намираш вдъхновение. Там живееш на климатик, а тук имаш дар Божи, който трябва да опазим, имаме много задачи за изпълнение, затова парите и свободата не са за всеки. В мои песни като „Бащини сълзи” съм показал драматизма на войната в Босна. Защото бащата, който пее за своя син, изгубен във войната, всъщност е искал да даде сила за крилете на своя син. Мечтата на всеки баща е да види своя син в полет. Затова ни трябват и мечти. Но мечти, които българите  заедно да изпълним и заедно да полетим. Разделението винаги води нацията към ада, а не към просперитета.

Нашият гост

Володя Георгиев Стоянов – Войводата е роден на 3 декември 1960 г. в Петрич в семейство на бежанци от Егейска Македония. Композитор, текстописец и изпълнител на народни песни от Македонската фолклорна област. Музикалната си кариера започва като рок-изпълнител. Има много награди, сред тях и Първа за естрадна песен на конкурса в Слънчев бряг през 1994-а, Първа на Пирин фолк през 2001, три пъти е бил Изпълнител на годината на ФЕН ТВ. Издал е 16 албума с авторски песни.