Епичност, лиризъм и митологичност в галерия „Нирвана“

Творецът има над 30 самостоятелни изложби в България и по света 

Куратор е бащата на П. Пиронков – изтъкнатият майстор живописец и ваятел Енчо Пиронков

Визитка

Петър Пиронков е роден през 1977 г. в София. Завършил е НУИИ „Илия Петров“ и Академията за изящни изкуства – Рим. Работи в областта на камерната и монументална фигуративна живопис. Носител е на Първа награда за живопис „Перикле Фацини“ (1999) и „Златно перо“ (2011). Негови творби са притежание на галерии и частни колекционери в Италия, Франция, Белгия, Гърция, Великобритания, Германия, Холандия, Австрия, Русия, Китай, САЩ, Венецуела, Мексико, Швейцария и др. Реализирал е над 30  самостоятелни изложби в България и по света.

Галерия „Нирвана“ в София прелива с цвят, форми и дух от таланта на един енигматичен живописец – Петър Пиронков. Епичност, лиризъм и митологичност маркират неговия стил. Мащабните платна с размери от 2 на 2 метра, както и вмъкнати между тях по-интимни формати за ценители, носят заглавия, кореспондиращи с подсъзнателното и невидимото за очите: „Сън“, „Духовен полет“, „Тайнство“, „Орфей“, „Излизане от тъмнината“, „Извисяване“, „Есказ“. Собственикът на галерията Николай Младжов – бизнесмен, колекционер и меценат, прецизно избира най-значимите съвременни творци, за да поддържа имиджа на „Нирвана“ като място за изящна живопис, духовно пречистване и премерена експерименталност. Това е пространство, посветено на елитарната живопис, което носи аристократичен дух и издига публиката към естетическа наслада. Изкуството заживява в тържествена атмосфера – тук всяка творба придобива дълбоко значение. Николай Младжов е изградил пространство на световно ниво с идеята изкуството да процъфтява далеч от комерсиалността на съвремието. Бидейки меценат, той активно стимулира творчеството на съвременните артисти, като предлага галерията за дългосрочно ползване от творци, освободени от масовите ограничения, давайки им възможност да се изявяват със своя поглед. Това им позволява да се фокусират изцяло върху креативността си и да допринасят за развитието на българската художествена сцена.

Експозицията на Петър Пиронков ще бъде на разположение на публиката от София и страната до края на август 2024 г., а куратор на изложбата е бащата на П. Пиронков – изтъкнатият майстор живописец и ваятел Енчо Пиронков, част от великолепната Пловдивска група на 60-те години, включваща Георги Божилов-Слона, Димитър Киров-ДиКиро, Йоан Левиев, Христо Стефанов.

На вернисажа Енчо Пиронков сподели оценката си с присъстващите над сто ценители: „Изкуството винаги е било за тези, които имат необходимост от него. Така се е появило – като духовна енергия, предназначена за избраните. Защото не всички човешки същества имат потребност от духовност. Тя или се ражда заедно с човека, или се изгражда, но без нея не може да има контакт между твореца и публиката. Избрах картините на сина си с голяма любов. Той е по-талантлив от мене, но и семейството много му помага“.

Специално за „Труд News“ Петър Пиронков разкри какво е за него изкуството.

– Г-н Пиронков, за кой път Ваши творби са изложени в галерия „Нирвана“?
– Имам честта да представя картините си за трети път в „Нирвана“. Изказвам огромна благодарност към мецената Николай Младжов, който ми даде тази възможност. Моят баща подбра цикъл от произведения, които хармонизират с тържествената обстановка на галерията. Тази изложба е философска – част от картините са мрачни, те носят особен смисъл, не ги показвам всеки ден. Правени са през различни периоди: платното „Светове“ изобразява Страшния съд – падението на човешкия дух. Иисус дойде на земята, за да ни каже, че духът е светлина, а ние какво направихме от земята, телата и душите си...? Моите творби предизвикват у зрителя драматични състояния.

– Нека се върнем назад в годините. Помните ли кога за първи път докоснахте боите, четките, платното?
– Помня, разбира се. Аз имам много странно детство. Още от дете станах близък приятел с големия български кинооператор Димо Коларов. Семействата ни бяха съседи в блока на културните дейци в София. Помня, че той замина за Япония да снима филм. Завръщайки се, ми донесе две кутийки акварелни бои. Бях на пет годинки, а той ми каза: „Ти ще станеш художник“... Така започнах, а по едно време целият му апартамент беше налепен с моите рисунки, които бяха по конкретни разкази и случки: участници в тях бяха известни личности – музиканти, поети, художници – изобразени в пикантни ситуации.

– Как се развивахте при обучението си?
– Първо учих в Приложната гимназия, а после се прехвърлих в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров“. Дните ми бяха изпълнени с рисуване. Помня, че учителите и директорите взимаха всичките ми рисунки за подаръци. По този начин може би те се съхраниха. Професионално започнах да рисувам с маслени бои от 1992 г. Наскоро се сдобих с мои картини от този период и с учудване установих, че за 30 години обикаляне по света аз не съм се променил. Един вид, аз не допуснах света в себе си, не допуснах съветите на  учителите до моята същност. Това, което правех като юноша, е същото и днес като излъчване. Изкуството е даденост, то не се учи. Както е казал Пикасо – „Цял живот ми бе нужен, за да се науча да рисувам като дете“.

– Усеща се влиянието на италианската фигуративна живопис във Вашия стил. Как успяхте да преработите това влияние в оригинален почерк? 
– Италианският период ми даде самочувствие. Исках много да уча в нашата академия – при акад. Светлин Русев. Не ме приеха, но моето произведение, с което кандидатствах и което получи отлична оценка, сега е в музея на Академията... Което е пълен абсурд! През 1997 г. заминах за Академията за изящни изкуства – Рим. Тя ми даде възможност да изградя себе си сред едни студенти, които са елитът. Това място е два пъти по-сериозно от Beaux-Arts в Париж. За мене като млад автор беше изключително важно да се запозная на място с атмосферата на неореализма, създаден между двете световни войни. Моят професор Сандро Троти никога не си позволи да ми даде съвет, защото виждаше в моето изкуство проява на ДНК – преди сто поколения някой е въртял четката и сме се появили ние с моя баща. 

– Каква е отговорността на артиста днес по отношение на социалните и нравствени дилеми на времето?
– Смъртта на един творец идва със социалните теми. В моя свят не присъстват политика и семейство. Дори съпругата и децата ми стоят до прага на ателието ми. Изкуството за мен е над всичко.

– След пандемията виждате ли света по нов начин?
– Пандемията беше един турбо стартер – човешките същества много бързо осъзнаха, че са тленни, а животът е миг. Това беше своеобразен усилвател на изкуствата. Но най-важното е, че пазарът се сви – това означава, че само най-ценените от своята публика артисти ще преживеят. Огромна част от любителите и приложниците изчезнаха... Изкуство не се прави, за да обслужва вкуса на определени групи хора. Авторът допуска публиката до своя свят. Това е привилегия. Картините не са обувки. А ние гледаме на тях като на обувки. Всички у нас се сравняват със световните имена, чиито творби струват милиони. Да, мили мои колеги, няма никаква разлика между  нас и онези творци. Но има разлика между хората, които купуват техните творби. А нашите автори струват толкова, защото толкова ги ценим като общество.

– Активен ли сте в социалните мрежи?
– България е моя космос – тук се чувствам добре, заобиколен с любимите си хора. За да правиш изкуство, трябва да имаш хигиена на общуването. Не допускам в съзнанието си телевизията, нито говорилнята на социалните мрежи. Влизам във фейсбук само за да пусна реклами за изложби на мои колеги. Социалните мрежи са много ниско ниво. Няма вкус, няма критерии, няма нищо. Толкова ниско морално ниво не сме и очаквали! Като ученици ни учеха как да говорим, как да общуваме... А сега имам чувството, че във фейсбук битуват същества, които идват от друг континент и не знаят как да общуват. Иначе не биха си позволили да пишат пошлости.

– Трябва ли професионалните творци да се страхуват от Изкуствения интелект?
– Стигнахме дотам, че ИИ ще прави духовна енергия?! Е, как компютърът ще стане Господ? Живописта е на върха на изкуствата, тя е нещо индивидуално, нещо лично и чрез внушението на тоновете излъчва духовна енергия. Компютърът не може да произведе собствен свят, нито дух. За мене компютърните игри са ментална вегетация. Заслепени сме от интернет. Ние спряхме да общуваме и да правим любов, спряхме да имаме приятели, всичко минава виртуално, станахме анимационни герои като тримата глупаци. Животът в интернет среда е болестно състояние. Но не ИИ е реална заплаха за творците: в България имаме друг проблем –  съществува Закон за авторското право и Закон за търговията с произведения на изкуството, а няма кой да ги приложи! От това страдат творците. Когато си един известен художник и тази години 100 твои картини се превъртят през оказионния пазар, ти имаш право да вземеш 5% от всяка препродажба. Но тази сума не постъпва при творците. Няма кой да следи и да изпълнява закона. Мои картини всяка година се продават в Европа, макар и не в големите галерии. Западните държави отпускат много средства за реклама на тяхното изкуство – в националните им галерии са само техни автори. Нашата държава трябва да си промени политиката – проектният принцип е пагубен. Дават се пари за някакви измислени проекти, които не е ясно дали ги изпълняват стойностни творци. Държавата не стои зад нас, затова нашите артисти нямат самочувствие. В последните 30 години почти няма големи изложби на наши художници зад граница, на които да присъстват министри, депутати, посланици. По никакъв начин не се рекламира българското изкуство по света.