На 15 юли 1895 г. вечерта, на излизане от Юнион клуб, по пътя към дома му на софийската улица "Раковска" е нападнат и зверски ранен с ятаган и щик от пушка един от най-големите политици на България - Стефан Стамболов. Въпреки тежките си рани - цялото му лице е насечено, ръцете му са почти отрязани, дясното му око е извадено, той остава жив и в съзнание, като успява да обвини физическия си убиец Михаил Ставрев - Халю, професионалния атентатор Наум Тюфекчиев, и княз Фердинанд I. След леко подобрение на следващия ден, Стамболов предава Богу дух в 3,35 ч. на 18 юли.

Самият той е очаквал такова развитие на събитията и през април същата година предава на кореспондента на германски вестник запечатан плик, описващ относително точно начина, по който ще бъде убит – на улицата, от група, оглавявана от Наум Тюфекчиев и финансирана от външния министър Григор Начович.

Целта е да се предотврати възможността от връщането на Стамболов на власт, което би попречило на нормализиране на отношенията с Русия, отказваща към момента да признае легитимността на правителството и княза.

Малко преди да умре, Стамболов заръчва на съпругата си Поликсения

да не приема нищо от Двореца

убеден, че покушението е извършено с мълчаливото съгласие на княза. Съболезнователната телеграма на Фердинанд, достатъчно иезуитски написана, е посрещната от близките с негодувание - те не крият, че смятат него и правителството за морални убийци на бившия премиер. Когато полицаи застават пред къщата, вдовицата ги прогонва с думите: "Махнете се! Не искам да виждам бели шапки! Вие искате да пазите тиранина от неговите приятели, след като го предадохте на неприятелите му? Не сте нужни тук! Потърсете убийците, ако те не са между вас!" Сестрата на Стамболов г-жа Муткурова и дъщеря й също с плач проклинат властниците.

Това дава удобен повод на Фердинанд да нареди на министър-председателя д-р Константин Стоилов и членовете на кабинета му да се въздържат от всяко участие в погребението. Което пък от своя страна развързва ръцете за всякакви

грозни сцени, съпровождащи траурното шествие

Върху некролозите на Стамолов в центъра на града се появяват надписи: "Убито слава Богу кучето". В деня на погребението огромна разюздана тълпа напира към траурната колесница пред къщата, където са изложени за поклонение тленните останки. "Полицията отсъства - пише един съвременник. - Ясно е, че шайката от долни или високопоставени убийци има днес празник, който полицията не желае да разваля. Неволно всеки от опечалените посяга към револвера; изтлежда, че днес ще стане нужда от него."

Ковчегът вече е вдигнат за изнасяне, когато някой прошепва нещо на бившия министър Греков. Пребледнял, той нарежда да оставят ковчега и противно на православния обичай да му сложат капака. Току-що са го уведомили за един пъклен план: възможно е винтовете на колесницата да са развити, та пътьом тя да се катурне и шайката да се нахвърли на трупа и го разсече на парчета. Така и се оказва - винтовете на колелата са така развити, че колесницата да рухне само след метър-два. Те набързо са завинтени, а Стамболовите приятели застават на стража около нея.

Траурното шествие по "Раковска"

прилича на панаирска блъсканица

- удари и крясъци, никакъв ред. Телохранителите на дипломатическото тяло са единствените, които с мъка възпират човешкия поток. След 200 крачки колесницата спира на мястото, където Стамолов е посечен.

Музиката замлъква. В кратко прочувствено слово Димитър Петков нарича покойника "велик човек" и "най-добрия гражданин на България". "Лъжеш!", извиква ненадейно един силен глас и море от ругатни се отприщва след него. Една бяла кутия полита над шествието. Пронизителен вик: "Динамит!" хвърля тълпата в паника и луда блъсканица.

Млади хора с вдигнати бастуни напират към ковчега. Бляскат ножове и револвери. Оградите на съседните градини рухват под напора на накачилите се там зяпачи и те падат един върху друг. Няколко групи се сборичкват, една се нахвърля на колесницата, пазена от приятелите на Стамболов. Венците са изтръгнати от ръцете на носещите ги, попове се теглят за расата, Музиката хуква да бяга с изпомачкани инструменти. Дипломатите са разпръснати, а дамите им - скубани и удряни.

И тъкмо стамболовистите се готвят да открият огън, от съседната уличка жандармеристи на коне с изтеглени саби разгонват тълпата. Те застават от двете страни на шествието. Сбират се няколко раздърпани свещеници и музиканти и то потегля наново, макар и с половин състав. Когато минава край хотела на братя Иванови, оттам се чуват силни викове: "Убийци! "Убийци!" Голяма група шайкаджии се спуска с тояги към погребалната колесница и

завързва бой със свитата

Сцената се повтаря: венците са смъкнати от колата, опечалените разгонени, а вареното жито, носено пред ковчега - разсипано.

На гробищата е препълнено - служи се панихида на гробовете на Паница и екзекутираните преди години негови съзаклятници. Хората оттам веднага се нахвърлят на шествието - едно малко отделение конници едва му проправя път към гроба. Когато спускат ковчега обаче, тълпата отново нахлува с червени знамена и викове. Няколко младежи си пробиват път през конницата, ругаейки току край ушите на опечалената вдовица. Когато пръстта постепенно засипва ковчега, придошлите започват демонстративно да си подават шишета с ракия и още преди всички да са напуснали гроба, се хващат на хоро около него. Същия ден по-късно един столичанин, минавайки край пресния гроб, ще ритне кръста, ще разпръсне и стъпче венците. Дори и след смъртта си не намира покой една от най-големите, но и най-спорни фигури в нашата история...