- Г- н Йорданов, отново сме пред избори. Отива ли си народната любов и колко търпелив е българинът?
- Не знам да е имало народна любов към някого, ако е политик. Народна любов е имало към писатели, артисти, спортисти. Струва ми се, че и сега я има. А българинът наистина е търпелив по природа и хилядолетната му история го е доказала.

- Дали всъщност политиците неусетно са остарели и имаме ли нужда от нови?
- Няма значение дали са остарели по възраст. Голямата част от тях са се изчерпали в своите обещания и са омръзнали на огромната част от народа. Народът вече не им вярва. Народът знае предварително какво ще се случи, когато дойдат на власт.

- Ще гласувате ли и какво очаквате да се случи този път?
- Винаги съм гласувал, ще гласувам и сега. Макар и с ясното съзнание, че моят глас нищо не значи. Искам да съм чист пред съвестта си, че трябва да изкажа своето мнение, макар и по такъв безнадежден начин.

- Какво бихте посъветвал политиците?
- Да ги посъветвам? Че кой ще ме послуша? Когато влязат в Парламента, те стават съвършено други от това, за което са се представяли. Забравят всичките си обещания, превръщат се в свадливи и ненавиждащи се едни други личности. Даже не личности, а себичности.

- Каква кампания трябва да водят, за да постигнат нещо смислено? 
- Те са майстори на кампаниите, имат толкова дълъг вече опит. Но голямата част от хората не им вярват, защото знаят какво следва, когато дойдат на власт.

- Отрицанието на всичко, отдавнашна черта ли е в народопсихологията ни или се появи отскоро?
- Българският народ не е народ на всеобщото отрицание. Той дори е по- доверчив отколкото трябва. Колко време са го лъгали в неговата история. Отричал е и отново е вярвал. Дори и сега у него си стои тайната надежда, че всичко ще се оправи.

- Хората вече не си ходят на гости, изолират се, отчуждават се - политиците ли копират?
- Това според мен няма нищо общо с политиката. Това е всеобщо явление, причинено от времето, в което вече живеем. Време на интернет, на смартфони, на компютърни новости. След като е съвсем лесно да общувате чрез телефона или във вайбъра, защо ти е да ходиш на гости.

- Какво може да ни спаси в това време разделно?
- Рецепта не мога да дам. И едва ли някой би могъл да даде такава валидна рецепта. Но не мисля, че сме затънали чак толкова много, че да имаме нужда от спасяване. Няма начин все пак да не се появи една личност, в която да повярваме и след която да тръгнем.

- Има ли светлина в края на тунела, според Вас, изобщо вижда ли се краят?
- Аз съм оптимист все пак. Задава се едно младо поколение, което ще поеме отговорността за бъдещето на България.

- Ако напишете стихотворение, което да отразява случващото се в момента, как бихте го озаглавили? И как би звучало то?
- Навярно сте забелязали, че аз всеки ден публикувам на своите страници във фейсбук стихотворение. Често пъти съвсем ново. Пиша го сутрин на чаша кафе. Ето едно от тях.

НАДЕЖДА

Кафенце със сметана... Мед... Лъжичка... В бялото ми канче.
И ето ме отново тук... Пред още тъмното Екранче...
Клик start... То светва... 
След съня нетърпеливо 
се събужда...
Покорно знае, че сега от него имам вече нужда...
Опитвам се да прочета... Но няма как... Не е възможно...
Това са хиляди приятели... Сами във времето тревожно.
И всеки търси тук Надежда... И всеки търси тук Утеха...
Съблича своите проблеми тъй както се съблича дреха...
И снимки... Ето ги... Красиви... Е, да - от младостта предимно.
И всеки вече не е сам в това съжителство взаимно.
И толкова е просто всичко... И тържествува добротата...
По дяволите подлостта! И майната ѝ на войната!
От всякъде... Ню Орлеан... Австралия... Париж... Канада...
На роден български език... Родината! И всеки страда...
Но няма да се върне тук... Но няма начин да се върне...
И както пее песента... Отново майка да прегърне.
А майчицата ни... На нас... Които тук сме... Какво стана?
Горкичката отдавна вече... простете... ни е разкатана.
Съдбата є решава днес не патриота, а злодея...
Тоз, който горе се кълне без срам във името на Нея.
Навярно сме се примирили... Ми да... Такъв ни е късмета...
И все пак... Все пак... Има смисъл това споделяне... Във нета.
И всяка нощ... И всеки ден... И знам... Илюзия изглежда...
Но все пак тихичко валят от горе капчици Надежда...

Визитка 

Недялко Йорданов е сред най- изтъкнатите български творци. Роден е на 18 януари 1940 г. в Бургас, в семейството на Асен и Кина Йорданови. Завършва гимназия в родния си град Бургас през 1957 г., а през 1962 г. специалност “Българска филология” в Софийския държавен университет.

В периода 1962 - 1963 г. работи като учител по литература в Малко Търново. Започва да публикува поезия през 1954 г. в бургаския областен всекидневник “Черноморски фронт”. От 1963 до 1999 г. работи единствено в театъра.

От 1963 до 1983 г. е драматург и режисьор на Бургаския драматичен театър “Адриана Будевска”, а от 1983 до 1990 година е и негов художествен ръководител.

През 1980 - 1988 г. е основател и главен редактор на Алманах “Море”.

В периода 1990 - 1999 г. е драматург и режисьор на театър “Възраждане” - София.

От 2000 г. е творец на свободна практика - автор на поезия, драматургия, белетристика, мемоаристика и публицистика, композитор, певец, рецитатор, гост-режисьор.