Почитателите на поезията на Недялко Йорданов вече могат да разгърнат новата му стихосбирка, озаглавена „Все още“, която включва най-новите строфи на поета, които той публикува във фейсбук вече 6 години и които се радват на огромен интерес от читателската аудитория.

Той ще представи новата си стихосбирка в рамките на Пролетния базар на книгата пред НДК и ще раздава автографи на своите почитатели. Строфи от „Все още“ Недялко Йорданов ще рецитира и на поетично-музикалния си моноспектакъл „Сцената е моят дом“ на 9 юни в театър „Сълза и смях“, на който ще отбележи и 60 години в театъра. Ще му акомпанира верният му творчески сподвижник Хайгашод Агасян. Новата книга е поводът да разговаряме с Недялко Йорданов.

Изданието „ Български народни песни, събрани от Димитрия и Константина Миладиновци“. Вдясно е българското издание, а вляво - македонското, където е премахнато „Български“

- „Все още“ се нарича последната ви стихосбирка, г-н Йорданов, премиерата ще бъде на 9 юни. Вие сте може би най-плодовитият наш автор през последните близо 6 десетилетия. Коя по ред е тази ваша стихосбирка? И как да разбираме това „Все още“? Песимизъм? Оптимизъм? Примирение?
- „Плодовит“ не звучи нито като комплимент, нито като качество. Живеем във време на интернет, а той е велико откритие, защото дава уникалната възможност да общуваш директно с различни хора от цял свят. Аз свикнах / по скоро това вече е моя необходимост/ да общувам с мои сънародници от почти всички европейски страни, от САЩ и Канада, от Австралия и Япония. Това често става със споделени стихотворения - повечето от които всъщност са мои мисли и усещания, тревоги и болки, които както при всички хора, ме връхлитат ежедневно. За мен поезията отдавна не е просто някакво изкуство, а начин на общуване с другия, с този който те чете. Признавам, може би има известна доза егоизъм в това да стоварваш своите грижи и проблеми върху другите, но слава Богу, срещам разбиране до сега вече повече от десетина години. В заглавието „Все още“ има оптимизъм. Няма предаване. Убеден съм, че все още мога. Затова и в нея има едно такова стихотворение „Все още“, което е точно една закана, че още мога и това няма да е последното.

- Ако през 1976 г. сте се чувствали поостарял, когато написахте „Младостта си отива“, то как се чувствате сега, 46 години по-късно?
- Чудя се как толкова отдавна и толкова години вече тази тема е една от основните в моята поезия. Наскоро написах едно контрастихотворение на цитираното от Вас, което се казва „Младостта се завръща“. Впрочем доста отдавна съм проумял, че в човека тялото остарява, а душата си остава млада. Често се улавям, че гледам на света със шестнайсетгодишни очи.

- Между „Младостта си отива“ и „Все още“ се случиха много събития в България. Кои от тях бихте отличили? Кои дават повод за оптимизъм, ако има такива?
- Това е всъщност повече от половината ми съзнателен живот. Какво ли не ми се случи през всичките тези години. Това се случи и на всички нас. Скършени илюзии за демокрация. Примирение, нарушавано понякога от кратки изблици на недоволство. Жестоко социално неравенство. Бягство в чужбина. Безверие и нарастващо безразличие към това кой управлява. А напоследък наближаващ глад и мизерия. Но все пак българинът си остава българин и имам чувството, че някогашното чуждопоклонничество вече го няма. В това е надеждата, че следващото поколение ще върне името и мястото на България като една от най-старите, най- изстрадалите и най-великите държави на Европа.

- Един от последните ви постове във Фейсбук: „Като гледам вече толкова време как всички новоизлюпени водачи си вярват, че са способни да водят държавата и как това ще бъде едва ли не завинаги - вътрешно ми става и смешно и страшно. До като са на власт те могат да извършат жестоки поразии над нашата нещастна и бедна България“. Докога ще е така, г-н Йорданов? Защо народът си избира почти винаги случайници и бездарни аматьори?
- Всичко сме видели през тези 32 години, но такова чудо не ни се е случвало. Сигурен съм, че това няма да трае дълго.

- В началото на демокрацията бяхте политически активен. Какво стана, че се отдръпнахте? Кое ви разочарова?
- Всеки случай не съм се уплашил от заплахите към мен с прокурор на моите концерти, нито от двата атентата срещу двамата ми сина - единият, нападнат от четирима маскирани убийци с железни пръти, а на другия взривена редакцията. Но все пак така или иначе предадох щафетата на двамата, макар че понякога те се разминават в оценките си на едно или друго политическо явление. Не им се бъркам, но мисля, че всеки следва своите убеждения безкористно, независимо от рисковете на професията. В този смисъл уважавам вестник „Труд“ въпреки някои недоразумения между нас. Вашият вестник претърпя срамна агресия, но продължава своята антиконюнктурна политика.

- Бяхте близък с президента Желев, писахте стихове за бившия председател на парламента професор Огнян Герджиков. Те ли са според вас политиците, които заслужават уважението ни? Или има и други - кои? А кои са тези, от които ви става и смешно, и страшно?
- Да, Желю Желев беше много близък мой приятел и имах възможността да го опозная и обикна като много честен и сантиментален човек. Отиде си не достатъчно оценен, но с времето все повече ще разбираме какво сме загубили. Огнян Герджиков е уникален случай на политик не по призвание и той го е показал много откровено в книгата си „Аз не бях политик“. Той е изумителен юрист, голям интелект и заедно с това поет и музикант. Сприятелихме се на тенискорта и вече 15 години сме заедно. Въпреки многото критики, включително и мои, Бойко Борисов заслужава уважение за това, което направи за България през тези 12 години, през които народът му се довери. И струва ми се, че започваме да разбираме това. Особено на фона на Кирчо и Кокорчо, както хората ги нарекоха. Но това никак не е смешно вече.

- Според вас правилно ли беше БСП да участва в четворната коалиция от разнородни партии? Ще спечели или ще загуби тя от това?
- Разбира се БСП загуби от това. Но не ми се вярва то да се окаже фатално за нейното бъдеще като партия. Още не мога да преценя дали този жест беше властолюбив или жертвоготовен. Близките месеци ще покажат това.

- На тази Нова година написахте гневно стихотворение за президента Радев. Каква е оценката ви за неговата роля в българската политика, за неговото правителство и протежетата му Кирил и Асен?
- Президентът Радев ми беше много симпатичен, когато встъпи в длъжност. Помня речта му пред Парламента и достойния му отговор на провокациите от самото начало. Голямото ми разочарование дойде от вдигнатия юмрук, поздравяващ яйцата, доматите и ковчезите пред същия този Парламент. И когато на Нова година, на най-светлия семеен празник той, ни в клин ни в ръкав, отново призова за ликвидиране на стария режим, не повярвах на ушите си и за минути написах това стихотворение. Струва ми се, че той най-после разбра, че жестоко е сбъркал с двамата си любимци. Мисля, че напоследък отново виждаме този президент от началните години - обективен, сдържан и будещ уважение.

- Какво мислите за войната на Русия в Украйна? Правилна ли бе позицията на парламента?
- Наскоро гледах един френски документален филм от 2015 година, излъчен от френската телевизия, който ме порази с тогавашните ужаси в Украйна, с фашистките свастики, с терора и убийствата над руското население в Донбас. Признавам си, че съм объркан. Не симпатизирам на Путин. Нито на Зеленски. Разбира се, не мога да приема войната като явление през 21 век и то в Европа. Но не мога да приема и безкритичното осъждане на Русия, защото още помним войната на САЩ в Ирак и Либия, да не говорим за Югославия и бомбардирането на Белград. Позицията на България беше общо взето слагаческа, и така и така, но не съм сигурен, че би могла да бъде друга в момента.

- Трябва ли според вас България да вдигне ветото за членството на Македония в ЕС?
- Това би било предателство и оскверняване паметта на великите българи като се почне Самуил и се стигне до Гоце Делчев и братя Миладинови. Обикновените македонци ни обичат и ние тях също. И не може да бъде иначе, защото сме един и същи народ, изкуствено разделен от политическите сделки след войната. Поразен съм от учебниците, с които се възпитават малките македончета в лъжи от историята на България. Всички те трябва да се цитират и да им се даде широка гласност. Колекционер съм на стари книги от 60 години. Притежавам изключително ценни ръкописи и издания, включително и на глаголица. Бях изключително щастлив, когато успях да намеря в една антикварна книжарница преди много години първото издание на „Български народни песни, събрани от Димитрия и Константина Миладиновци“ от 1861 година, Загреб. Това е една от най-скъпите за мен книги с песни, събирани с години от двамата достойни българи, погубени в турския затвор. Поразен бях от един отвратителен факт. Македонско „фототипно“ издание на Сборника на народни умотворения на братя Миладинови, където от корицата е премахната думата Български. Моля, при възможност да публикувате тази гадост.

Нашият гост
Недялко Йорданов е роден на 18 януари 1940 г. в Бургас. Завършва гимназия в родния си град през 1957 г., а през 1962 г. - българска филология в Софийския държавен университет.
Започва да публикува поезия през 1954 г. във вестник “Черноморски фронт” (Бургас). От 1963 до 1983 г. е драматург и режисьор на Бургаския драматичен театър “Адриана Будевска”, а от 1983 до 1990 година е и негов художествен ръководител. През 1980 - 1988 г. е основател и главен редактор на Алманах “Море”. В периода 1990 - 1999 г. година е драматург и режисьор на театър “Възраждане” - София. Пиесите му преведени и поставени в Германия (ФРГ и ГДР), Франция, Белгия, Финландия, Япония. Русия, Украйна, Белорусия, Латвия, Литва, Естония, Молдова, Грузия, Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Румъния, Сърбия.
От 2000 г. година е творец на свободна практика - автор на поезия, драматургия, белетристика, мемоаристика и публицистика, композитор, певец, рецитатор и гост-режисьор.