Поамериканчената Тодорова обяви Апостола за измислен национален герой

Докарахме я дотам, че вече не знаем какви сме. Българи или някакви планетарни хермафродити

Тази книга се хързулна като слузест шаран през ръцете на читателя. Никой не й обърна внимание, макар че е най-скандалната в нашето бездуховно време. Тя не гъделичка еротически страсти. Удря исторически в сърцевината на българщината. Апостола на свободата е обявен за изкуствено построение.

“Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой” се появи през 2009 година. Полиграфски шедьовър на издателство “Парадигма”. С много твърди корици, между които са събрани 522 страници. На луксозна хартия с цветни илюстрации.

Художник е авангардистката Анна Тошкова-Гайар. Нейното визуално решение веднага внушава за какво става дума. Инкрустиран е езотеричен знак, а над него е извъртяна кръгла нула. Нулата е Васил Левски, овенчан с елипсовиден ореол. Така наречената нимба, която зографите слагат на светците.

Кой е авторът на текста, който по обем се състезава с най-внушителната класика?

Мария Тодорова, родена през 1949 г. в България. Дъщеря на историка и политика Николай Тодоров, когото помним като председател на Седмото велико народно събрание. Завършва история в Софийския университет, сега е поамериканчен професор в Илинойския.

Тодорова е апологет на глобалистката интерпретация на историята. Тълкуване на “микроистории” в контекста на “макроисторията”. Ние сме “микро”, а светът е “макро”. Ние се мислим за нещо, но всъщност сме нищо. За да защитим националната си кауза, фабрикуваме митове.

През 2007 г. интернационалният тандем Мартина Балева и Улф Брунбауер обяви, че Баташкото клане е фалшификат. Трибуната беше Института за Източна Европа към Берлинския свободен университет. Двамата извадиха вода от деветнадесет сухи кладенеца, за да докажат антибългарската теза.

От най-дълбокия геран се показа “Баташкото клане” на полския художник Антони Пьотровски. Картината е създадена през 1892 г., следователно авторът не е присъствал на драмата и е развинтил фантазията си. По тази логика всички исторически платна, които не са направени от натура, са съмнителни. Включително “Избиването на младенците” от Рубенс.

Тези срамни проекти струват много пари. “Живият архив” и прочие на Мария Тодорова е финансиран от фондация “Джон Саймън Гугенхайм” и Националния център за хуманитарни науки. “И някой ти дава пари за това?”, попитал баща є, на когото е посветена книгата. “Самият проект - обяснява платената - започна като изследване на национализма, което се превърна в изследване на комунизма и посткомунизма, но остана преди всичко експеримент за написването на жив архив.”

Документалното наследство на Васил Левски е събрано, коментирано и издадено още през 1973 г. Според Тодорова обаче то е застинало в мъртва точка. Затова въвежда понятието “жив архив”, внушено є от антрополога Брус Грант. “Това изследване - сочи професорката - е опит да се създаде, опише и анализира един личен “левскарски” архив (от океана натрупани архиви), като в същото време се извлече неговото значение и прозрачно, стъпка по стъпка се проследи самото му изграждане.”

Левскарски - все едно сме на футболен мач!

Книгата на Мария Тодорова е съчинение по зададена тема. Платците са поръчали да се удари национализма, който е най-високият препъни камък пред глобализма. Западняците често бъркат Левски с Ботев, но Томова знае кой е Апостола на свободата. “Убедена съм - пише тя, - че изборът на Левски като пилон на българския национален пантеон обяснява много от специфичните характеристики на българския национализъм.”

Както всичко гениално, схемата е проста. Ако бъде дегероизиран Васил Левски, ще избледнее и националната идентичност. Вече няма да сме народ, а аморфна маса. По-лесно ще ни забъркат във “всемирния компот”, където всички са еднакви.

“Създаването” на Васил Левски” е ключовата глава в книгата. На Томова много й се иска кавичките на “създаването” да липсват, но от срамотия ги оставя. Инак полага титанични усилия да докаже, че Апостола е средностатистически индивид, митологизиран от потомците. Измислен герой, обрасъл със сакралност и ритуалност. Авторката стига дотам, че прави паралел между неговия култ и този на Ленин!

Разбира се за Томова е най-удобно Васил Левски изобщо да не съществува. Като Баташкото клане. В минало неслучило се време тя използва думичката “ако”, която винаги намирисва на нещо излязло отзад. Четем:
“Ако българите бяха имали участта на кюрдите например - както и интелигенция, отдадена на националната кауза, вероятно Левски щеше да бъде герой в някаква алтернативна история или щеше да бъде споменат с почести в нечий външен разказ от автор, проявяващ интерес към екзотични идентичности. Ако изобщо бъдеше споменат в някакъв имперски разказ за несполучили отцепнически движения, той най-вероятно щеше да бъде изобразен или като терорист, или още по-безславно, като крадец - като какъвто е осъден и екзекутиран от османските власти в София през 1873 г., след което е погребан най-вероятно в общ гроб в гробището за престъпници.”

По-нататък Томова допуска, че е било възможно да получим независимост чак след Първата световна война. Или дори да бъдем поделени като “микро” между “макро” държави. “Ако бе станало така - прави се на Нострадамус професорката, - Левски със сигурност щеше да намери място в героичния пантеон, който би си дала труда да създаде всяка заслужаваща внимание национална държава, но далеч не е сигурно, че би излязъл начело пред всички останали герои.”

Настрана от фантасмагориите, Мария Тодорова демонстрира учудваща за един историк некомпетентност. Цитира например известното писмо на Васил Левски, което Любен Каравелов публикува през 1871 г. във вестник “Свобода”. Този текст е преработен с оглед политическата конюнктура на деня.

“Ще имаме едно знаме, на което ще пише “свята и чиста република”, проповядва Левски. “На нашето знаме, което ще да бъде забито на Балканския полуостров, трябва да бъдат написани само три думи: “Свобода и всекиму своето!”, редактира го Каравелов. Защото вестникът се финансира от сръбския крал и републиканството ще му избоде очите.

“Ето подходящ повод за размисъл на тема каква роля са играли и играят чуждите пари в българските работи”, коментира проф. Филип Панайотов. “Какво излиза? - пита той. - Мария Тодорова в случая анализира предимно текстове на Л. Каравелов, а не на Васил Левски, макар да ги представя като негови.”

Филип Панайотов беше единственият, който видя позора в “Живият архив”: “Излезе тази книга, но никого не шокира нито със съдържанието си, нито с корицата си. Тя просто е позакъсняла за целите, които преследва. Българският национализъм вече съвсем се е изпарил. Безсмислен е вече и спорът на тема “историческа злина ли е националната държава”. У нас не остана никаква държава, камо ли национална...”

“Дотам я докарахме. Дотам ни докараха”, възкликна професорът.

Докарахме я дотам, че вече не знаем какви сме. Българи или някакви планетарни хермафродити.