Наш филм на международния документален фестивал в Солун

Българският филм може да изненада зрителите и журито

Тематично и идейно разнообразие в конкурса

Българският филм “Последният гларус” на реж. Тонислав Христов, със селекция в основния конкурс на фестивала в Солун, е сред 12-те потенциални носители на Голямата награда “Златен Александър”. Но конкуренцията не е лека, защото в подборката са филми с безспорни качества от цял свят.

“Отвъд революцията. Битка за демокрация” (копродукция на Германия и Украйна) разказва за съдбата на трима украински политици от 2013 г. до днес и тяхното израстване от гражданските протести до реалната политика. “Генерал Херкулес” идва чак от Австралия, но носи универсална за целия свят тема - борбата с корупцията в граждански и политически план. “Хълмът” макар и копродукция на Франция и Белгия, е със сюжетен поглед към проблеми на съвременното общество в Киргизстан.

“Харесва ми тук” е съвременен американски филм за житейския избор на субекта и правото му на индивидуално решение за всекидневното битие. “Вертикална светлина” (Испания, Германия, Нидерландия) е прецизно наблюдение върху домашното насилие и правото на всеки човек за свободен житейски избор. Домакините от Гърция са представени с впечатляващ репортажен филм за борбата на самотно 16-годишно момиче в Бангладеш със сезонните наводнения от голямата река Брамапутра. “Трудната пътека към щастието” е изповед на гей-двойка от унгарската ромска общност. “Под небето на Дамаск” (Дания, Германия, САЩ, Сирия) е разказ за радикалната протестна борба на сирийски жени за равноправие в местната патриархална общност.

В такава конкуренция “Последният гларус” на реж. Тонислав Христов може да изненада както зрителите, така и журито. Защото насочва камерата към индивидуална изповед на някогашен представител на добре известните у нас “гларуси” (евфемизъм на плажно жиголо) от времето на летните соц-години. Режисьорът коректно цитира кадри от стария филм “Гларуси” (1977) на реж. Христо Ковачев (1929-1997). Той обаче е сниман предимно със скрита камера и с две подставени момичета в провокирани ситуации. А това до голяма степен разколебава внушенията на филма, защото нарушава принципа на допустимата авторска намеса в документалната достоверност и повдига вечния въпрос за етиката на документалния екран.

А в новия филм “Последният гларус” основният персонаж Иван поднася своеобразна закъсняла изповед за своето безполезно минало и пропуснати житейски стойности. Той има син от някогашна връзка с украинката Оля, който обаче не иска да общува с баща си. В искрения си екранен монолог Иван моли за прошка изоставения през младостта син, защото вече осъзнава неосъщественото някога бащинство. Това е травма за прехвърлилия “гларусовата” възраст застаряващ самотен мъж, останал извън времето, в тъжният заник на бивш мачо, безгрижен наивник от минало време и волна птица в други социални и икономически условия. Филмът докосва нотки на състрадателна носталгия, но много повече респектира с обективната достоверност на психологическата характеристика и добре уловената социална реалност.

От съвсем друга тематична и проблемна област е силно впечатляващият филм “Кo(й)я не съм?”, (2023, Румъния, Канада). Той предлага много важно тематично и твърде интересно сюжетно попадение на румънската сценаристка и режисьорка Тюнде Сковран (1982). След успешна кариера като актриса в 14 филма (сред тях 4 късометражни), тя прави първия си пълнометражен документален филм - сериозен, откровен и дори болезнен разказ за хората с интерсекс генетична предопределеност по рождение. Персонажите са изключително попадение: Шарон-Розе Кхумала е “кралица на красотата” в ЮАР, а Димакатсо Себиди e нейно огледално отражение със същия медицински статус, но с противоположен хормонален баланс. Той (тя, те) още като новородено бебе са дефинирани полово в категорията интерсекс или типологична, генетична и анатомична вариация (частен случай на аномален хермафродитизъм). Съвременни медицински изследвания установяват нарушен хормонален баланс и нестандартен хромозомен статус. Паралелно разгледаната им съдба е драматична илюстрация на всекидневната борба за нормално битие в обичайния мъжко-женски свят, в който обаче те са и двата пола в едно тяло, или нито един от тях.

Филмът изключително добронамерено и с очевидно съчувствие към персонажите разработва сложния комплекс от индивидуално-психологически аспекти и физиологични особености на този медицински статус. Но това не е самоцелна тематична “екзотика” за зрителите, а добре обмислен и убедително защитен сложен комплекс от неизбежно появяващи се социални, правни и граждански проблеми във всекидневието на субекта с такава житейска предопределеност. Достойният тезис на филма е за деликатно и внимателно отношение към тези хора. Защото при тях не става дума за самоналожен трансджендър избор на индивидуалното съзнание, а за своеволен каприз на природата. И персонажите във филма са обречени да носят своя личен жребий с безспорно интелигентно самосъзнание, при това без глезотии и хленчене. Със своите качества филмът е сред най-добрите в конкурсната програма от 12 заглавия.