На 12 юли 1991 г. VII Велико Народно събрание приема окончателно текста на четвъртата българска Конституция - и до днес това е Основният ни закон

Навлезе в политическия ни живот поколение от политици, които нямат очаквания респект от духа и буквата на Конституцията

Вече четири години сме свидетели на „антиконституционен популизъм“ - използване на Конституцията от популистки партии

На 12 юли 1991 г. VII Велико Народно събрание приема окончателно текста на четвъртата българска Конституция с подкрепата на 313 от 400 народни представители. Ден по-късно, на 13 юли текстът влиза в сила и до днес това е Основният ни закон.

Конституцията на Република България отразява стремежа на гражданите да се изгради „демократична, правова и социална държава“. Изрично са провъзгласени принципите на народния суверенитет, разделението на властите, политическия плурализъм, свободна стопанска инициатива. Новите органи - пряко избран президент, Конституционен съд, омбудсман, органи в съдебната власт се вградиха в сложна конституционна архитектура, която дотук функционира с минимални дефекти. Конституцията установи модел на републиканска парламентарна демокрация, при който са налице отклонения от „традиционния“ парламентаризъм. Неговото функциониране зависи от взаимоотношенията в политическия триъгълник президент - правителство - парламентарно мнозинство, като промяната в политическата им ориентация оказва влияние върху процеса на осъществяване на публичната власт. От 2021 г. насам две от трите страни на политическия триъгълник са нестабилни в следствие на партийно-политическата криза и тази нестабилност завладя постепенно цялата конституционна система. Но не Конституцията е причина за задълбочаващата се партийно-политическа криза! Конституцията има несъвършенства и недостатъци, които са видими за специалистите, но това е един добър основен закон, който от 2007 г. функционира (с минимални промени през 2005 г.) в условията на пълноправно членство.

За поредна година датата ще мине тихо, почти незабелязано и само останалите живи народни представители ще си спомнят за събитията от горещите дни на онези времена. Навлезе в политическия ни живот поколение от политици, които нямат очаквания респект от духа и буквата на Конституцията. За тях 12 юли е поредният горещ ден от лятото. От 2009 г. се наложи разбирането, че спазването на Конституцията понякога е необходимо, но не е задължително. Много често се задава въпросът какво би било наказанието, ако се наруши Конституцията? Поради политическия характер на конституционните разпоредби, отговорността е политическа и не се понася веднага.

През август 2020 г. тогавашното мнозинство се опита да подмени конституционния текст и употреби Конституцията. Тогава българският народ прозря и осъзна, че Конституцията е негова, народна, национална и се нуждае от защита. Защита от един обезумял да запази властта си управляващ елит, който беше пропуснал да отбележи в проектопреамбюла на проекта, че българската държава трябва да бъде „демократична и социална“, достатъчно беше да е правова (и то каква!). Вече четири години сме свидетели на „антиконституционен популизъм“ - използване на Конституцията от популистки партии. Тези „проекти“ се възползват от упадъка на либералната и парламентарната демокрация и кумулират политическата енергия на „обикновените хора“ чрез моралистични и заклеймяващи послания срещу „елита“.

Макар да са на пръв поглед контрастни понятията за конституционализъм и за популизъм, те имат поне три допирни точки. Първата е теорията за народния суверенитет. Идеята за народната воля е централна за популизма, а народният суверенитет е основополагащ принцип и върховна легитимация на властта в съвременния конституционализъм. Всъщност съвременната конституционна традиция се основава както на правовия ред, така и на самоограничаването на управлението и на самоуправлението на гражданите. Специфично е, че популистите твърдят, че принципът на народния суверенитет е недостатъчно гарантиран в либералнодемократичните конституционни режими, и заради това се отправят силни претенции за „съживяване“ на народния суверенитет. (Предлага се всеки спорен въпрос да се решава чрез национален референдум. Звучи добре, но дали е възможно?)

Втора допирна точка е, че конституционализмът и популизмът се основават на принципа за мнозинството. При конституционно ограниченото управление властта се осъществява на основание на „общата воля“ на мнозинството при зачитане на правата на политическите малцинства. Популизмът пък се основава на енергията на народната воля, излъчвана от обикновените или „истинските граждани“, която изключва елитите, „враговете на народа“ (в частност корумпираните елити), т. е. има значителна критика към установения либерален конституционализъм и се подкрепят алтернативни антиелитистки конституционни проекти.

Популистите, без да са „против институциите като такива“, предпочитат директна, непосредствена връзка между лидера и хората. Свързана с това разбиране е критиката, че популистите не одобряват политическото представителство и опозицията и отдават предпочитание на пряката демокрация, осъществявана чрез референдуми.

Трето, популистите често инициират проекти за нова конституция или за конституционна реформа. Те участват особено интензивно, когато са част от управляващото мнозинство. Популистите активно прибягват до конституционна реформа, за да продължат своята политическа програма в полза на народа. Тогава, когато са на власт, те стават част от конституционна реформа (и злоупотреба) срещу съществуващия (заварения) конституционен консенсус, за разлика от своите опозиционни, антисистемни политически еквиваленти.

Прави впечатление, че конституционната реформа засяга хоризонталното разделение на властите. Конституцията престава да бъде политическа рамка за управлението и вместо това на нея се гледа като на един чисто партиен инструмент за функциониране и „безпроблемно“ осъществяване на държавното управление.

Кризата на политическо представителство, която наблюдаваме у нас, разкрива негативно влияние върху цялостния модел на функциониране на демокрацията при развитието на политическия процес, но вече успява да програмира и дейността на част от политически институции.

Кризата доведе до спад в общественото доверие към партиите и насочване на вниманието към медийно натрапвани политически личности, по правило без сериозни концептуални опори. Нововъзникващите политически партии след 2001 г. в България по правило са персонализирани лидерски партии, които се структурират отгоре надолу. Личността, около която се изгражда партията, разполага с ресурса на общественото доверие, лидерът „сам“ създава своята партия, а идеите, идеологията, авторитетът и партийните програми придобиват второстепенно значение. Този лидерски тип партии възникват в условия на криза на представителството и са индикатор за нея. При тях се усилва ролята на лидерите, за сметка на тази на партиите, които отстояват принципите на обществено представителство. Популистките лидери по правило демонстрират сила, виталност, морал, решителност и превъзходство; поради това се опитват да изместват (заместят) институциите и демонстрират медийно, че могат да се справят сами с проблема, който е в компетентността на институциите.

Изход от безизходицата има! Стремежът за България като „демократична, правова и социална държава“ е актуален и днес. Търсят се политици, които да надраснат ниския си ръст, за да станат държавници - мъдри, търпеливи и сговорчиви. В Конституцията възможностите за изход са винаги на основата на плурализъм - политически и вътрешнопартиен отвъд безидейните партийни лидери!

*Похвалното слово е една от формите на тържествено, църковно-литургическo или светско красноречие. То е наследено от античната реторика, химн в чест на победител, хвалебствие за отделна личност. В старобългарската литература са създавани тържествени похвални слова за църковна употреба.