Планината Томор е последното убежище на българската държавност през 1018 г.

Почти непознатият наш владетел е син на цар Иван Владислав

Политиката на краен изолационизъм, провеждана близо половин век от сталинисткия режим на Енвер Ходжа, изпрати Албания някъде „извън света“... След промените в нашата част на Европа все повече българи посещават „страната на орлите“. Освен красива природа, Албания притежава богато културно-историческо наследство и е свързана с нашата история. Пример в това отношение е град Берат – нашият средновековен „южен Белград“ (северният е днешната сръбска столица), в който се пазят ценни икони, мощи на двама от Светите Седмочисленици (Горазд и Ангеларий), други реликви. Нека припомним, че керванът от „белограгяни“, за които се пее в прочутата песен за Биляна, не е на абстрактни „бели граждани“, а на търговци от същия град, които отиват в Охрид. Точно преди хиляда години в околностите на Берат/Белград се разиграват драматични събития. Близката планина Томор (днес със статут на природен парк) е последната свободна територия на Първото българско царство. Там с верните си войски се укрепява един почти непознат наш владетел – Пресиан II, синът на „българския самодържец“ и „родом българин“ цар Иван Владислав (1015-1018).

Личността на Пресиан става обект на известен научен интерес едва в края на XX век след едно неочаквано откритие – не в България, Македония, Гърция или Албания, а в източния край на Словакия! Оказва се, че през 1060/1061 г. един от най-известните българи от XI век е завършил земния си път в средновековната крепост Михаловце, далече от Родината. Ще видим защо и как, но първо да проследим неговата съдба. Пресиан (началната форма на името е „Персиан”, буквално „персиец“) е роден през 996/997 г. и е най-големият от шестимата синове на цар Иван Владислав и царица Мария. Носи име, което показва връзката на неговия род с династията на „страшния“ кан Крум. Дадено му е в чест на кана сюбиги Пресиан I (836-852), владетелят, при когото днешна Македония влиза в границите на българската държава. Нещо повече, за първи път пределите на царството достигат до Адриатическо море. През февруари 1018 г., когато Иван Владислав пада убит край стените на Драч (дн. Дуръс), българската аристокрация в по-голямата си част поема пътя на капитулацията. Натрупаната психологическа умора от половинвековната жестока война, водена от великия цар Самуил и Василий II Българоубиец, си казва думата. Сред „капитулантите“ е дори непримиримият Кракра.

Василий II влиза в Охрид и щедро раздава титли и привилегии на българските боляри. Не всички обаче са склонни да се покорят, но за съжаление, съпротивата е слаба, изолирана и разпокъсана. В нейно най-голямо огнище са планините на днешна Албания – близката до нас страна, в която и днес има българско малцинство. През онази епоха обаче българите са били доминиращ елемент, особено в северната част на страната. Въоръжен отпор на ромейското завоевание оказват прочутите воеводи Ивац и Николица, но олицетворение на борбата за опазването на свободната ни държава е Пресиан. С братята си Алусиан и Арон той се брани от императорската армия до края на август 1018 г., когато е принуден да сложи оръжие. Никак не е случайно, че Василий II лично ръководи блокадата на Томор повече от четири месеца! И как иначе, след като именно Пресиан е тогавашният български цар? Хронистът Йоан Скилица разказва, че императорът „...издигнал висока трибуна, на която приел Пресиан с братята му...“ – такъв е старинният римски обичай при извънредно важни политически актове. Българският владетел получава високата титла "магистър" – същата, с която през 971 г. император Йоан Цимисхи удостоява пленения във Велики Преслав цар Борис II. Пресиан е показан като владетел и в една миниатюра в т.нар. Венециански псалтир. Там той е в царски одежди (абсолютно същите като на Василий II!), паднал на колене. Заедно с него пред императора са коленичили още седем българи – „правителството“ на победеното царство.

В продължение на няколко години мерките за сигурност спрямо Пресиан и неговите роднини остават строги. Същевременно Василий II полага усилия за тяхното приобщаване към византийската държава. Синовете на цар Иван Владислав получават високи постове и богати имения в Мала Азия и Армения, възможно най-далече от България! Пресиан Българина, както най-често го наричат византийските хронисти, е назначен за управител (стратег) на важната провинция Вукеларион с център е Ангора – днешната турска столица Анкара. Той е сред най-щедро заплатени сановници с годишен доход от 2160 златни номизми, т.е. над осем кг злато!

Около 1026 г. Пресиан участва в заговор против император Константин VIII (1025-1028). Метежниците са разкрити поради конфликт между знатния българин и ромейския аристократ Василий Склир. И все пак Пресиан е помилван, докато останалите участници са ослепени. По-мекото отношение към него се дължи на обстоятелството, че от покоряването на България са изминали едва осем години, а опасността от бунт не е отминала. Вторият заговор, в който Пресиан вече е главното действащо лице, е през 1030 г. – след злополучния поход на император Роман Аргир (1028-1034) против Алепо (Сирия). Според един арабски хронист в него е участвал и „...царят на българите...“, т.е. Пресиан. Целта на заговорниците е да свалят бездарния Роман, заел престола, благодарение на брака си със Зоя. Зоя и по-малката й сестра Теодора са племенници на Василий II и единствени наследнички на т.нар. Македонска династия, наричана така по името на византийската провинция “Македония” (Източна Тракия). На трона е трябвало да дойде именно Пресиан Българина и да получи ръката на Теодора. За нещастие, византийските „тайни служби“ разкриват заговора. Този път Пресиан е съден за измяна, ослепен и принуден да приеме монашеството. Неговата майка, бившата царица Мария, също е заточена в манастир. Теодора е отстранена от двореца, но по-късно възстановява позициите си. Когато през 1055-1056 г. управлява самостоятелно, императрица Теодора определено толерира Пресиановите близки.

Замислите на Пресиан, в които участва и неговата майка, отразяват политическото мислене на тяхната собствена епоха. Пресиан е наследник на прочути владетели, включително на "василевса на българите и ромеите" Симеон Велики! Затова е вярвал, че може да освободи народа си „отгоре“. Като "Божи помазаник" по наследство, Пресиан II се е чувствал достоен за върховната власт. Eдин брачен съюз между българската (Крумовата) и византийската (Македонската) династия е в хармония със Симеоновата идея за нова, „българо-византийска империя“. За разлика от Византия, в България е било задължително владетелят да бъде от "царския род"! Както пише известният византийски философ Михаил Псел, този род оставал "ненадминат по своята знатност"! Когато през 1057 г. Екатерина, най-голямата от сестрите на Пресиан, става императрица като съпруга на Исак I Комнин, това е схващано и като династичен съюз между ромеи и българи.

Както стана дума, при археологически разкопки в средновековна ротонда в Михаловце през 1978 г. е открит надгробен паметник с надпис на българската азбука – кирилицата. Той е публикуван от проф. Войчех Ткадлчик и гласи: „Тук лежи княз Пресиан, [роден] в годината 6505 [996/997], [починал] в годината 6569 [1060/1061].” Последното проучване на паметника е дело на словашкия учен Мариан Виздал и българския му колега Николай Николов. В надписа Пресиан не е „цар“, а „княз“, най-вероятно защото през 1018 г. не е коронясан в църквата „Света София“ в Охрид – „майката на всички български църкви“. Въпреки това той е владетел, защото през XI век тази титла все още е равнозначна на западната „крал“.

Неизвестно кога и как Пресиан ІІ успява да намери убежище в средновековното кралство Унгария. Явно е имал съмишленици в изгнанието, като е разчитал при унгарско-византийски конфликт да вдигне въстание и възстанови българската държава. Според М. Виздал и Н. Николов е възможно и друго решение – монахът с царска кръв да е изпратен по онези места като православен мисионер по стъпките на Светите братя Кирил и Методий. Така или иначе, „историята“ на Пресиан е както поредната „мистерия“ в нашата история, така и пример за приемственост и защита на ценности, олицетворение на идеята за възкресяването на средновековното Българско царство.